Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (52)

Глава 50

Водата го погълна и студът го прониза като ток. Борейки се с инстинкта да излезе на повърхността, Сам направи тъкмо обратното. Все още стиснал мъжа в мечешката си прегръдка, той се превъртя, изправи крака и се оттласна, гмуркайки се надълбоко. Мъжът беше неподготвен, а и със счупения си нос надали е успял да си поеме последна глътка въздух. Противникът на Сам махаше бясно с дясната си ръка, но Сам поемаше ударите, без да го пуска. Изведнъж ударите спряха. Сам погледна надолу в тъмната вода. Видя как мъжът бърка под якето си и вади нож. Сам хвана ръката му и се опита да я отмести встрани. Ножът се издигна нагоре и се спусна към ризата му. Сам усети ужилването на острието по корема си. Пусна китката на другата ръка и хвана ръката с ножа. По-скоро почувства, отколкото видя как острието се насочва към гърлото му. Извърна рязко глава. Върхът на ножа мина над челюстта му под ухото и разсече горната част на ухото му.

Дванайсетте години тренировки по джудо бяха научили Сам да се възползва от момента. Мъжът, който бе вдигнал по-силната си ръка над главата, сега беше в най-слабата си позиция. Сам нямаше да изпусне тази възможност. Все още стискайки китката с ножа, той обърна хватката на дясната си ръка, стисна опакото на дланта на противника си и я изви надолу. Лакътната кост изпука. Мъжът отвори уста и нададе беззвучен писък, изпускайки множество мехурчета. Сам продължи да извива китката му, чувайки стърженето на кост в кост. Ножът падна и изчезна във водата.

Сам се завъртя отново и започна да рита надолу. Двамата се удариха в дъното. Мъжът се опита да издере очите на Сам с лявата си ръка, но той ги затвори и извърна глава, после вдигна дясната си ръка и го удари под брадичката. Главата на онзи се отметна назад. Чу се отвратителен удар. Мъжът се сгърчи и замря неподвижно. Сам отвори очи. Срещу него стояха неподвижните и безжизнени очи на непознатия. Зад главата му видя назъбен триъгълен камък, стърчащ от пясъчното дъно. Сам пусна противника си и тялото се понесе, оставяйки кървави следи във водата. След няколко секунди изчезна в тъмнината.

Сам сви крака и се оттласна нагоре. Излезе на повърхността под една от дъските и легна по гръб върху водата, докато си поеме въздух и съзнанието му се проясни.

— Сам! — извика Реми. — Насам!

Сам се насочи към гласа й. Мокрите дрехи му тежаха и той имаше чувството, че плува в меласа. Усети как Реми го хваща за ръката и му помага да се качи на борда. Завъртя се върху палубата и остана да лежи там, дишайки тежко. Реми коленичи до него.

— О, боже, Сам, лицето ти!…

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност. Няколко шева и ще си бъда същият красавец.

— Ухото ти е сцепено! Изглеждаш като куче, което току-що е изгубило схватка.

— Ще го наречем боен белег.

Реми завъртя главата му, за да огледа лицето и шията му и го заопипва с пръсти, докато той не протегна ръце и не я прегърна.

— Добре съм, Реми. Холков може да е чул изстрелите. По-добре да се махаме.

— Добре — тя повдигна една от седалките на катера и започна да рови, докато не откри парче плат. Подаде го на Сам, за да притисне раните си.

Реми направи плах жест към водата.

— А той…?

— Мъртъв е. Нямах избор. — Сам застана на колене и съблече якето и ризата си. — Чакай, а пистолетът…

— Прибрах го, ето го — Реми му подаде револвера и седна зад кормилото.

Сам развърза въжето на катера.

— Дръж се! — каза Реми, запали двигателя и катерът излетя през вратата. — Огледай се за аптечка. Може би ще намериш спасително фолио.

Сам провери под седалките и откри голяма кутия, в която имаше сгънато фолио. Уви се и седна до Реми.

По-късно, когато Сам се връщаше към този момент, не можеше да си спомни ръмженето на втория двигател. Единственото, което си спомняше, беше белият нос на другия катер, който изникна внезапно от мъглата отляво и оранжевите езици от пистолета на Холков.

— Реми, силен десен! — викна Сам.

Реми реагира незабавно и без да задава въпроси, изви кормилото. Катерът се наклони. Носът на другия катер, насочен право срещу Сам, остърга борда и се заби в предното стъкло. Сам успя да залегне, а върху главата му се посипаха парчета фибростъкло.

Катерът на Холков се върна във водата и Сам го видя как извива наляво.

— Реми, добре ли си? — извика той, без да се надига от дъното.

— Така ми се струва. А ти?

— Добре съм! Завий силно наляво, карай пет секунди и изключи двигателя.

Реми се подчини, без да задава въпроси. Известно време катерът се носи по водата на празен ход, а после спря. Двамата седяха мълчаливо, докато вълните плавно полюшваха катера.

— Ще направи кръг — прошепна Сам. — Ще реши, че известно време сме продължили в същата посока.

— Откъде знаеш?

— Вроден инстинкт за бягство възможно най-далеч по права линия.

— Колко куршума имаме?

Сам извади револвера от колана си. Пълнителят беше за пет патрона.

— Два изстреля досега, значи ни остават три патрона. Когато го чуем да приближава отдясно, завий наляво към брега. Карай с максимална скорост около трийсет секунди, после пак изключи двигателя.

— Друго предчувствие?

Сам кимна:

— Че ще продължим право към Шьонау.

— Рано или късно ще се наложи да го направим. Другият вариант е да вървим три дни през планината в снежната буря.

Сам се усмихна.

— Или план Б. Ще ти обясня по-късно… Тихо… Чуваш ли това?

До ушите им достигна бръмчене на двигател. Катерът се движеше отляво надясно пред носа им. След няколко секунди звукът се промени от ехото на брега.

— Давай!

Реми запали, дръпна дросела и зави рязко наляво. Задържа скоростта около трийсет секунди, после изгаси и спря. Чуваха се само вълните. Вятърът беше почти утихнал. По седалките започваха да се трупат едри снежинки.

— Какво прави? — попита Реми.

— Същото като нас. Ослушва се и чака.

— Откъде знаеш?

— Той е войник и мисли като такъв.

От дясната им страна, може би на двеста метра разстояние, се чу рев на двигател. Реми посегна към дросела.

— Не още!

— Близо е, Сам!

— Чакай!

Катерът на Холков приближаваше. Сам посочи първо надясно, а после — наляво и сложи пръст на устните си. През гъстия снеговалеж те едва съзряха призрачния издължен силует на катер. Застанал на кормилото, Холков въртеше глава наляво и надясно. Сам вдигна револвера и се прицели. Държа катера на мушка, докато се изгуби от погледа им. След десет секунди Реми въздъхна облекчено:

— Не мога да повярвам, че не ни видя.

— Видя ни. Почти не се издаде, но когато се обърна насам, леко трепна. Ще се върне. Обърни назад, но много бавно. Колкото можеш по-тихо.

Реми се подчини. След петнайсетина метра Сам прошепна:

— Бавно напред. Насочи се към брега.

Сам взе двуметровата кука, която стоеше под планшира, и се взря в мъглата. Отляво се чуваха вълните, които се плискаха в брега.

— Добре, сега изгаси двигателя.

Настъпи тишина.

Появи се рошаво, конусовидно очертание на бор, после още един. Клоните им се протягаха като пръсти на скелети. Сам закачи един по-голям клон с куката и притегли катера към брега, докато дъното не застърга по камъните. Обсипаните със сняг дървета образуваха покрив над главите им, спускайки се на педя от повърхността на водата. Сам коленичи и надникна. Реми приклекна до него.

Отпред и отдясно се чу рев на двигател. След десетина секунди настъпи тишина. Миг по-късно лодката им се разклати от достигнала до тях вълна.

— Всеки момент — прошепна Сам, — бъди готова.

Сякаш по даден знак катерът на Холков премина на десетина метра от тях, насочвайки се обратно към кея пред църквата. Двигателят му бръмчеше тихо. След малко изчезна зад снежната пелена.

— Не ни видя — прошепна Реми.

— Да, този път ни пропусна. Хайде, след него. Пет секунди бавен ход, десет секунди празен.

Реми седна отново на кормилото, изкара катера изпод прикритието на дърветата и го насочи след Холков.

Играта на гоненица продължи около двайсетина минути. Включваха двигателя, когато и той включваше своя, и гасяха заедно с него. Напредваха бавно, с по петнайсетина метра. Отдясно се мернаха кейовете на „Свети Вартоломей“, а червените куполи на параклиса сякаш се носеха във въздуха.

Отпред двигателят на Холков заръмжа и катерът зави наляво. Сам махна на Реми да свие надясно към брега.

— Бавно и спокойно!

Шумът от двигателя на Холков се отдалечи към средата на езерото.

— Изгаси — прошепна Сам.

— Мисли, че се крием или че се връщаме в Шьонау, нали?

Сам кимна.

— Ще ни устрои засада някъде на север. Само че за негово нещастие ние няма да се включим в играта.

Минаха две минути. После пет, десет, двайсет. Накрая Сам каза:

— Добре, да продължаваме. Следвай брега на юг. Карай едва-едва.

— Нещо ми подсказва, че топлото бренди ще трябва да почака.

— Би ли се задоволила с покрив над главата и уютен лагерен огън?