Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (18)

Глава 16

— Право напред към рая — рече Сам и изправи носа на лодката.

След като прекараха последните осем часа първо в пържене под безмилостните лъчи на слънцето, а после в усилия да се изплъзнат от рифа като от зъби на акула, сенчестата лагуна им се видя истински рай. Тя беше широка около трийсетина метра, от север и юг беше заобиколена от брегове, задушени от ниски борове и палми. Скалата, която се издигаше на десет метра отвесно над водата, беше покрита с пълзящи растения, листа и надвиснали бананови дървета, а двете най-изпъкващи от тях оформяха рогата на козела. Отляво на скалата имаше полукръг от бял пясък приблизително с размерите на веранда. Слънцето вече залязваше и лагуната бе потънала в дълбока сянка. Водата беше гладка като стъкло. Из въздуха се носеше симфония от цвърчене и жужене.

— Нелошо място да прекараме нощта — съгласи се Реми. — Не е „Четирите сезона“, но определено има чар. Въпросът е дали сме на правилното място.

— Това не знам, но едно е сигурно: имаме пещера — посочи Сам и завъртя кормилото, за да насочи лодката към скалата. Когато се изравни с нея, отне газта.

Водата тук едва доловимо се въртеше в посока на часовниковата стрелка с отблясъци в цветовете на дъгата, което по принцип говореше за извиране на прясна вода Сам изрови маската си от чувала, сложи я и потопи глава във водата. Макар сгрявана цял ден от слънцето, усети хладината й върху кожата си. Десетки рибки се стрелкаха във всички посоки, поглъщайки невидими парченца храна.

Сам вдигна глава. Потопи пръст във водата и го близна. Беше около три пъти по-малко солено от морската вода.

— Подводна река?

— Най-вероятно — отвърна той, отърсвайки водата от косата си.

Макар и рядко срещано явление, морските пещери в този район понякога се свързваха с ерозионни, параклазни и диаклазни пещери, а те на свой ред — с подземни реки от сушата.

— Ще трябва да погледна някоя карта. Струва ми се, че сме само на няколко мили от езерото Джордж. Няма да се изненадам, ако системата стига дотам или дори до Соленото езеро.

— Аз също, но ако не възразяваш, бих предпочела да впишем това приключение в списъка за „някой друг път“.

— Става.

Сам погледна часовника си. До прилива оставаха трийсет минути. Ако искат да изследват пещерата, трябва да го направят в следващия един час, за да не се наложи да се борят с отлива. Идеално би било да влязат в края на прилива, да използват четирийсет и пет до шейсет минути на относително спокойни води, за да проучат пещерата, след това да излязат с отлива. Проблемът беше, че това не бе типичната затворена морска пещера. Подземната река създаваше течение, което можеше да не им позволи да излязат обратно или да ги увлече в тунелите към недрата на острова. И двете възможности не му допадаха.

— Бих предпочела да изчакаме, но познавам този поглед в очите ти: искаш да влезеш — каза Реми.

— Добре би било да разберем дали сме на прав път. Имаме двайсет и пет метра въже. Ще вържем единия край за корените на банана тук горе, а другия за колана с тежести. Ако се наложи, ще се издърпам нагоре.

— Ами ако си удариш главата и изпаднеш в безсъзнание?

— На всяка минута ще дръпвам въжето по три пъти. Ако пропусна, ти ще ме издърпаш с помощта на лодката.

— Общо колко ще стоиш?

— Десет минути и нито секунда повече.

Реми се замисли, присви очи и въздъхна.

— Добре, Жак Кусто. Само не забравяй какво ти казах — ако умреш, никога няма да ти го простя.

Той се усмихна и й намигна.

— Става.

Десет минути по-късно Сам във водолазен костюм седеше на носа на лодката. Реми закара лодката до скалата. Сам внимателно се изправи и върза края на въжето за един от стърчащите корени на дървото, а другия — за халката на колана си с тежести. Реми обърна лодката и я отдалечи на три метра от скалата, после нагласи внимателно мощността, за да стои на едно място.

Сам плю в маската, разми слюнката, после потопи маската във водата и я сложи на главата си, като закрепи долния й край точно над веждите си. Нахлузи плавниците, стисна регулатора, за да провери апарата за дишане, и кимна на Реми.

— Късмет — пожела му тя.

— Ще се върна.

После спусна маската над очите и се завъртя назад във водата.

За миг остана неподвижен, наслаждавайки се на потапянето във водата и поразителната й бистрота. Изчака да се махнат мехурчетата и пяната, после застана вертикално и се спусна към дъното. Усети как течението го дърпа и му се остави. Завъртя се настрани, за да може няколко секунди да се полюбува на обляната от слънцето повърхност, преди да стигне до основата на скалата и да потъне в тъмнина. Включи фенера и се огледа.

Входът на пещерата представляваше груб свод с около три метра ширина и шест метра височина. При отлив върхът й вероятно се подава на няколко сантиметра над водата. Като се имат предвид шубраците горе, можеше да се приеме за невидима. Ако не беше Козята глава, никога нямаше да я открият.

Заплува надолу, а после успоредно на дъното, заравяйки пръсти в пясъка. След няколко метра дъното внезапно изчезна надолу в мрака. Сам се завъртя настрани, насочи фенера нагоре и видя, че входът на пещерата е изчезнал, заменен от отражението на повърхността. Погледна часовника и подръпна три пъти въжето: всичко е наред, Реми.

Изведнъж го обгърна хладна вода и усети как го подема друго течение, което го изтласква надясно. Осъзна, че се върти съвсем бавно, сякаш воден от невидима ръка. Водовъртеж, помисли той в лека паника. Теченията на лагуната и подземната река се смесваха, хладната вода се приплъзваше под топлата и създаваше водно торнадо. В момента той се намираше в края на водовъртежа и макар течението да беше силно — прецени скоростта му на почти два възела, можеше да се справи с него благодарение на плавниците. Към центъра обаче със сигурност щеше да се усилва. Насочи се нагоре към сянката, за която се надяваше, че е стена, замахна енергично два пъти с плавниците и стигна до повърхността.

Докосна с ръка скалата и здраво се хвана за нея, опипвайки я леко, докато пръстите му намерят издатък. Спря и остави краката си да се поклащат от течението. Дръпна три пъти въжето, после погледна часовника си: бяха изминали две минути, оставаха му осем. С изключение на тихото ромолене на водата, стичаща се по стените, и капчука, носещ се от вътрешността на пещерата, наоколо цареше зловеща тишина.

Сам свали със зъби ръкавицата от свободната си ръка и веднага усети хладното течение на въздуха върху мокрите си пръсти. Това беше добър знак. Макар и малко вероятно, не беше изключено подземната река да е донесла замърсяване. Освен признаците за токсичност във водата — липса на риба, обезцветени камъни, мъртви гъби, които щеше да забележи, имаше риск и от натрупване на газове. Течението обаче значително намаляваше тази опасност. Сам свали мундщука от устата си, подуши въздуха и вдиша. Всичко беше наред. Подръпна отново въжето, за да го разбере и Реми, после сложи ръкавицата и се огледа наоколо.

На два метра над главата си видя първия знак, че са на прав път: от тавана на стоманени въжета висеше тясна пътечка, която преминаваше по цялата дължина на пещерата и свършваше в отсрещната стена над импровизиран дървен кей, подпрян на дървени основи в морското дъно. През средата на първата пътечка под прав ъгъл преминаваше друга, която стигаше до задната стена. Конструкцията не беше сложна, но някой бе положил усилия да я изгради, а съдейки по ръждивите въжета и зеленясалите дървени греди, това трябва да е станало доста отдавна.

Пещерата имаше овална форма, около петнайсет метра ширина, със сводест, покрит със сталактити таван, който се издигаше на около шест метра над главата на Сам. Той обходи с фенера мястото, на което предполагаше, че се намира задната стена, но не видя нищо, освен тъмнина. Мислеше, че връзката с подземната река ще представлява нещо като пукнатина в стената, но се оказа, че тази пещера е просто преддверие. Като изключим стеснението на задните стени до около девет метра, нямаше ясна граница между тази зала и свързаната с нея пещерна система. Накъде и колко далеч отива, никой не може да каже.

Сам се чудеше дали тези пътечки и кеят са достатъчни за обслужването на една или две миниподводници. Зависи колко и каква работа е трябвало да свършат, реши той. Това повдигна друг въпрос: защо тази работа не е била свършена по море, на борда на „Лотринген“ например? Трябва да го зададе и на Селма.

Въжето, вързано за кръста му, започна силно и рязко да го дърпа. Макар да не се бяха разбрали за спешен сигнал от страна на Реми, той веднага разбра, че става нещо.

Сам захапа отново мундщука, обърна се и заплува енергично към изхода, като си помагаше, дърпайки се за въжето. Когато видя светлината на повърхността на лагуната, се насочи към тавана и се завъртя по гръб, като използваше плавниците, за да се оттласква от скалата. Плъзна се покрай ръба на входа на пещерата и излезе на въздух зад завеса от увивни растения.

Огледа се, потискайки импулса да извика на Реми.

Лагуната беше пуста.

Нито следа от лодката и Реми.