Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (54)

Глава 52

Статиите на Бъклин бяха интересни, макар че научната общност явно не ги приемаше добре и не бяха много популярни. Според статистиката на сайта Сам и Реми бяха вторите читатели, които ги купуваха след публикуването им. Не беше трудно да се досетят кой е бил първият заинтересуван.

Сам препрати текстовете на айфона си и даде лаптопа на Реми. Следващите три часа двамата преглеждаха статиите на Бъклин. Тъй като не искаха да си влияят взаимно, изчакаха и двамата да приключат, след което сравниха бележките си.

— Какво мислиш? — попита Сам. — Луд или гений?

— Зависи дали е прав или греши. Няма спор, че е обсебен от Ксеркс и Делфи. Версията му за походът на Ксеркс в Гърция обаче не му е създала приятели в академичните среди.

След години усърдни проучвания Бъклин беше стигнал до необикновен извод: че нападението на Ксеркс над Делфи е било по-успешно, отколкото гръцките историци признават. Според него малко преди нападението пазителите на Сифнийската съкровищница разработили специален план за съхранение на богатствата й. Тъй като нямало място, на което златото да бъде в безопасност от персийските грабители, те го стопили и излели от него две кариатиди. Когато колоните изстинали, ги покрили с гипс и ги поставили на мястото на истинските колони на входа на съкровищницата.

Персийците обаче прозрели хитрият им план. По заповед на Ксеркс двеста специално обучени войници, наречени „безсмъртните“, избягали с кариатидите, като планът бил да излязат от Гърция на север, след което да се насочат на изток през Македония и Тракия, за да се върнат в Персеполис, столицата на Ахеменидската династия. Там Ксеркс възнамерявал да претопи статуите и да излее от златото масивен трон в памет на победа си над Гърция, който да стои в неговата Зала на стоте колони.

Вестта за нападението срещу Делфи обаче стигнала до Спарта ден след заминаването на персийските грабители. Една фратра от спартански войници, двайсет и седем на брой, подгонили отряда, водени от желанието не само да спасят кариатидите, но и да си отмъстят за убитите си събратя в битката при Термопилите.

Настигнали „безсмъртните“ в днешна Албания и пресекли пътя им за бягство. В продължение на три седмици спартанците гонили „безсмъртните“ — първо на север през Черна гора, после през Босна и Херцеговина, докато най-после им устроили капан в планините на северозападна Словения. Въпреки десеторното си превъзходство, „безсмъртните“ не можели да се мерят със спартанците. Персийският отряд бил разгромен. От двестате души, които напуснали Гърция месец по-рано, оцелели само трийсет, и то животът им бил пощаден, за да могат да носят кариатидите.

Спартанският командир решил да не се връщат у дома — не и докато персийците продължават да плячкосват страната. Колоните били символ на оцеляването на Гърция и спартанците се заклели да загинат, но да не позволят златото да попадне в ръцете на Ксеркс. Тъй като не знаели докъде ще стигнат персийците, спартанците се насочили на север, възнамерявайки да намерят сигурно място, на което да скрият колоните, докато дойде време да ги върнат у дома. Повече никой не ги видял, с изключение на един войник, който се върнал в Спарта година по-късно. Преди да умре от изтощение, той съобщил, че останалите му другари са загинали и кариатидите били изгубени заедно с тях. Местонахождението им останало тайна.

— Ето го последното парче от мозайката — каза Реми. — Или едно от последните. Как Бондарук и Бъклин са се открили, може никога да не разберем, но е ясно, че украинецът вярва на тази история. Убеден е, че изгубената изба на Наполеон е карта, водеща към сифнийските колони. Те са семейното наследство, което иска да си върне. Помниш ли какво каза Холков в Марсилия: „Той просто се опитва да довърши нещо, което е започнато много отдавна“.

Сам кимна бавно.

— Копелето иска да претопи колоните, също като Ксеркс. Не можем да го допуснем, Реми! Като археологически артефакти кариатидите са безценни.

— Повече от безценни! Всичко си идва на мястото. След битките при Платея и при нос Микале Ксеркс неочаквано предал командването на армията си на Мардоний и се прибрал у дома — смятайки, че кариатидите също са на път за там. Съществуват много сведения, че след завръщането си в Персеполис той започнал големи градежи, включително и Залата на стоте колони.

— Където според Бъклин е щял да изложи трона си. Давам ти един опит да познаеш къде смята Бондарук да постави своя.

— В малкия персийски панаир под имението си — отвърна Реми. — Тъжно е, като се замислиш. Ксеркс умрял в очакване на съкровището, което така и не дошло. Наполеон умрял в очакване синът му да последва загадките и да открие същото това съкровище.

— Можем да продължим традицията.

— Какво искаш да кажеш?

— Да се погрижим Бондарук да умре, без да е пипнал кариатидите. Ще си има добра компания.

 

 

В шест сутринта телефонът на Сам иззвъня. Беше Селма.

— Много е рано — измърмори той сънено.

— Тук е късно. Имам добри новини. Разгадахме шифъра, но сметнахме, че ще искате сами да се пробвате със загадката.

— Добре, прати ми я.

— Вече го направих. Обадете ми се по-късно.

Сам събуди Реми. Тя се обърна, точно когато съобщението се получи в електронната поща.

— Следващата загадка — обясни той. — Чух.

Сам отвори писмото и двамата заедно прочетоха думите:

„Мъжът от Хирстия, тринайсет по традиция.

Къщата на Лазар в Назарет.

Син на Морпет, Пазител на Левка, земята, що стои сама.

Заедно почиват те.“

— Някакви идеи?

— Питай ме отново след кафето.

Вече разплели две от загадките, Сам и Реми бяха схванали модела на Наполеон и Лоран: плетеница от двойни значения и мъгляви исторически препратки, чието решение зависи от връзката между отделните редове.

Докъм десет сутринта събраха най-очевидните препратки за всеки от редовете.

Първият, „Мъжът от Хирстия, тринайсет по традиция“, най-вероятно се отнасяше до Хирстия, латинското название на полуостров Истрия между Триест и залива Кварнер в Адриатическо море.

Вторият, „Къщата на Лазар в Назарет“, можеше да има стотици значения. Името Лазар се споменава два пъти в Библията — веднъж като човека, когото Исус върнал от мъртвите, и втори път в притчата за сиромаха Лазар. Назарет, естествено, беше родното място на Христос.

Третият ред, „Син на Морпет, Пазител на Левка, земята, що стои сама“, беше също твърде многозначителен. Морпет беше град в североизточна Англия, а в гръцката митология Левка беше нимфа, дъщеря на Океан.

Четвъртият, „Заедно почиват те“, беше най-неясният от всички. Кои бяха „те“? И какво трябваше да значи „почиват“ — спят, мъртви са или нещо съвсем друго?

— Помисли за предишната загадка — рече Сам. — Там Наполеон и Лоран бяха използвали подобна строфа: „Геният от Йония“ беше Питагор. Може би и тук е същото. Знаем, че третият ред вероятно съдържа географско название: Морпет. Да разберем дали там е родена някоя известна личност.

Реми сви рамене.

— Струва си да опитаме.

След час бяха изнамерили дузина полузнаменити „синове на Морпет“. Нито един от тях обаче не им говореше нещо.

— Да проверим дали има връзка между някое от тези имена и Левка — предложи Реми. — Някой от тях да е спец по древногръцка митология?

Сам прегледа списъка.

— Не ми изглежда така. Какво друго знаем за Левка?

Реми започна да рови в бележника си.

— Била отведена от Хадес, богът на подземния свят, при смъртта си била превърната в топола или от него, или от Персефона — зависи кой вариант предпочиташ.

— Топола… — промърмори Сам, потраквайки по клавиатурата. — Левка е вид топола. — После прегледа списъка с имена от Морпет. — Ето тук може би има нещо. Уилям Търнър, роден в Морпет през 1508 г. Смятан от мнозина за баща на английската ботаника.

— Интересно, дали в този ред от загадката става дума за самия Търнър или за тополите?

— Нямам представа… Ами последната част: „земята, що стои сама“?

— Първата ми мисъл беше за остров — островите стоят сами насред водата.

— И на мен това ми хрумна. — Сам пробва да търси в „Гугъл“ „остров топола Търнър“, но не откри съвпадения. — Излизат няколко резултата за резервата „Островът на тополите“ в залива Чесапийк, но без връзка с Търнър… освен ако не броиш дарението на Тина Търнър.

— Да пробваме пак с първия ред: „Мъжът от Хирстия, тринайсет по традиция“.

Също както и с Морпет, извадиха списък с исторически личности, свързани с полуостров Истрия, но нито една не заслужаваше внимание.

Насочиха се към втория ред: „Къщата на Лазар в Назарет“ и се заровиха дълбоко, търсейки препратки, които бяха им убягнали на пръв поглед.

— Какво ще кажеш за това? „През Средновековието християнските ордени се грижели за колонии за прокажени, които наричали «Къщи на Лазар».“

— Лазар, светецът — покровител на прокажените?

— Именно. В Италия името било преобразувано в „лазарет“ — карантинно отделение на корабите. Първият лазарет бил създаден през 1403 г., близо до брега на Венеция, на остров Санта Мария ди Назарет. — Тя вдигна очи към Сам. — Това може да се окаже нашата връзка между Лазар и Назарет.

— Изглежда топло, но едва ли е толкова просто — рече той. — Все още ни липсва първият ред.

Той отново започна да търси в „Гугъл“, съчетавайки различните думи, докато не попадна на статия в „Нешънъл Джиографик“ от 2007 г., в която се разказваше за откриването на масов гроб на жертви на бубонната чума, които били поставени под карантина, за да се предпази Венеция от заразата.

— Мястото се намирало на остров близо до Венеция, Лазарето Вечио.

Реми отново прегледа бележките си.

— Вечио… това е съвременното име на Санта Мария ди Назарет. Сам, това трябва да е!

— Най-вероятно, но нека проверим.

След двайсет минути и десетки вариации в търсенето, той каза:

— Ето какво, използвах думите „остров“, „Венеция“ и „чума“ и открих това: Повелия. Друг остров край Венеция, използван като място за карантина на жертви на чумата през седемнайсети век. Телата били заравяни в масови гробове, в които понякога при мъртвите попадали и живи, или кремирани, също масово. Броят на починалите се оценява на… — той замлъкна, а очите му се разшириха.

— Какво?

— Според изчисленията броят на мъртвите е бил между сто и шейсет хиляди и четвърт милион души.

— Мили Боже…

— И още нещо: преди да го нарекат Повелия, островът се е казвал Попилия.

— Защо ми звучи познато?

— Попилия идва от „популос“, латинското название на тополата. Някога островът бил покрит с тополови гори.

— Значи, имаме Повелия и Санта Мария ди Назарет. И двете изглеждат сериозни възможности. Прав си, кое от двете е правилният избор зависи от първия ред и мистериозния мъж от Истрия.

— И в двата случая следващата ни стъпка е Венеция.

 

 

Севастопол

— По гласа ти познавам, че новините не са добри — каза Хедеон Бондарук по телефона.

— Изчезнаха, а един от хората ми е мъртъв — осведоми го Холков. — Намерихме транспондера от телефона на жената на борда на едно от туристическите корабчета. Представа си нямам как са го открили. — След това му разказа останалото от срещата им на брега на Кьонигзее, започвайки от пристигането им при църквата и свършвайки с начина, по който ги беше изпуснал в езерото. — Някак са успели да се върнат в Шьонау, без да ги забележим.

— Намериха ли бутилката?

— Не знам.

— Къде са сега?

— Открихме един местен, който ги разпозна по описанието и каза, че са се качили в някакъв „Мерцедес“. Проследихме колата до таксиметрова компания в Залцбург. Сега сме на път за там. Ще проверим мотелите, летището, гарите…

— Не!

— Моля?

— Всеки път, когато се приближим до тях, те се изплъзват. Мисля, че е време да отстъпим и да ги оставим да си свършат работата. Междувременно искам ти да продължиш с алтернативния план.

— Рисковано е…

— Не ме интересува. Омръзна ми да преследваме тия двамата из цяла Европа. Имаш ли някого предвид?

— Да. Според източниците ми той е единственият, който има семейство — съпруга и две дъщери.

— Започвай тогава!

— Ако реши да ни издаде…

— Погрижи се да не го направи. Убеди го, че единственият му избор е да ни сътрудничи. Това поне го можеш, нали?

— Ще се обадя.