Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (26)

Глава 24

Правейки се на безгрижен турист, Реми се усмихна и притисна лице до това на Сам, докато гледаха екрана на фотоапарата.

— Нашите приятели — прошепна тя, без усмивката да слиза от лицето й. — Съвпадение?

— Ще ми се да мисля така, но бинокълът доста ме притеснява. Освен ако не е градски любител на птиците…

— Или да преследва бивша приятелка…

— По-добре да приемем най-лошото.

— Виждаш ли другия, онзи с мустаците?

— Не. Хайде да влизаме. Дръж се нормално. Не се оглеждай.

Влязоха в музея, спряха се на гишето на входа и попитаха за Чиприани. Рецепционистката вдигна телефона и каза няколко думи на италиански. Не след дълго на вратата вдясно се появи едър мъж с оредяла прошарена коса.

— Бонжорно — поздрави той. — Поссо ютарла?^[1]

— Ти си на ход, Реми — каза Сам. Макар и двамата да говореха няколко езика, италианският по някаква причина му се опъваше; при нея беше същото с немския, който Сам усвои съвсем лесно.

— Бонжорно — отговори тя, — синьор Чипиани!

— Си.^[2]

— Парла инглезе?^[3]

Чиприани се усмихна широко.

— Да, говоря английски. Но вашият италиански е много добър. С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Реми Фарго. Това е съпругът ми, Сам.

Здрависаха се.

— Очаквах ви.

— Можем ли да поговорим някъде насаме?

— Разбира се, кабинетът ми е насам.

Той ги поведе по къс коридор към кабинета си с изглед към пиацата. Тримата седнаха, Сам извади от джоба си писмото на Ивет и го подаде на Чиприани, който внимателно го разгледа и после му го върна.

— Простете… но дали мога да видя някакъв документ за самоличност?

Сам и Реми му подадоха паспортите си, после ги прибраха.

— Как е Ивет? Надявам се, че е добре — поинтересува се Чиприани.

— Да — потвърди Сам, — изпраща ви поздрави.

— А котката й, Мойра?

— Всъщност е куче и се казва Хенри.

Чиприани разпери ръце и се усмихна смутено.

— Предпазлив човек съм, но понякога сигурно прекалявам. Ивет ми е поверила тази задача и аз искам да съм сигурен, че съм достоен за нея.

— Разбираме — каза Реми. — Откога я познавате?

— О, повече от двайсет години. Тя има вила тук, близо до замъка. Имаше някакви юридически проблеми във връзка със земята. Успях да й помогна.

— Адвокат ли сте?

— О, не. Просто познавам хора, които познават други хора.

— Ясно. Ще можете ли да ни помогнете?

— Разбира се! Вие искате само да разгледате криптата, нали? Не възнамерявате да я местите?

— Не.

— Тогава е съвсем просто. Но нека за всеки случай изчакаме да се мръкне. Тук на Елба сме много любопитни. Имате ли къде да отседнете?

— Още не.

— Тогава заповядайте у нас.

— Не искаме да…

— Не се натрапвате. С жена ми обичаме гости. Ще вечеряме, после ще ви заведа на гробището.

— Благодаря. Може ли да ползваме кабинета ви за няколко минути?

— Разбира се. Разполагайте се и не бързайте.

Чиприани излезе и затвори вратата зад гърба си. Сам извади сателитния си телефон и набра номера на Селма. Изчака двайсетина секунди, после от другата страна се чу гласът й.

— Мистър Фарго, всичко наред ли е?

— Засега да. При вас някакви проблеми?

— Всичко е спокойно.

— Искам да провериш един автомобилен номер. Може да се окаже трудно, намираме се на Елба. Ако имаш проблем, обади се на Руб Хейуд. — После й издиктува и телефонния номер в кабинета на Чиприани.

— Добре, ще видя какво мога да направя. След малко ще се обадя.

Звънна им двайсет минути по-късно.

— Отне ми малко време, но не бих казала, че италианската автомобилна база данни не е защитена от хакери.

— Добре е да го знаем — отбеляза Сам.

— Номерът е на бежово „Пежо“, нали?

— Да — отговори Сам.

— В такъв случай имам лоши новини. Регистрирано е на името на служител на местната полиция. Ей сега изпращам данните.

Сам изчака три минути, докато електронното съобщение пристигне, прегледа го, после благодари на Селма и затвори.

— Или съм карал бързо, без да се усетя, или някой се интересува от нас — обърна се той към Реми.

— Ако беше проблем с полицията, щяха да ни спрат още в Рио Марина.

— Права си.

— Е, поне сме предупредени.

— И знаем как изглежда другият ни преследвач.

По предложение на Чиприани следващия един час разглеждаха Рионел Елба, но бяха предпазливи и гледаха винаги да са заобиколени с много хора и да не излизат от селото. Не видяха и следа от „Пежо“-то и двамата непознати.

Докато се разхождаха ръка за ръка, Сам каза:

— Мислех си за това, което Ивет спомена: че според нея Холков вече е бил тук да търси криптата на Лоран. Бондарук е знаел, че и ние ще стигнем дотук. Логично е.

— Затова си стои на мястото и ни оставя да свършим черната работа.

— Така би било разумно.

В пет и половина се върнаха в музея. Чиприани тъкмо заключваше входната врата.

Къщата му се оказа на по-малко от миля, сгушена зад една маслинова градинка. Синьора Чиприани, едра като мъжа си, с бляскави кафяви очи, ги поздрави усмихнато и ги целуна по двете бузи. Размени няколко думи като картечни изстрели на италиански с Умберто, който ги заведе на верандата и ги покани да седнат. От стрехата висеше завеса от бял повет, създаващ уютна ниша.

— Ще ме извините за момент — каза Умберто, — трябва да помогна на жена си в кухнята.

Сам и Реми се настаниха. След малко Умберто и съпругата му, която той представи като Тереза, се появиха с поднос и чаши.

— Надявам се, че обичате лимончело — каза той.

— Обичаме — потвърди Сам.

Лимончелото всъщност беше леко подсладена лимонада със здравословна доза водка.

— Ченто ани ди салуте и феличита! — рече Умберто и вдигна чаша. След като отпиха, той попита: — Знаете ли какво означава този тост.

— Сто години здраве и щастие? — предположи Реми след кратко замисляне.

— Браво! А сега се насладете на виното. Скоро ще вечеряме.

След вечеря се върнаха на верандата. Наслаждаваха се на здрача и светулките, които премигваха сред дърветата, и отпиваха еспресо. Отвътре се чуваше подрънкването на чинии, докато Тереза разтребваше. Тя категорично отказа на предложението им да помогнат и ги пропъди навън с красноречиво мятане на престилката.

— Откога живееш тук, Умберто? — попита Сам.

— Цял живот. Семейството ми живее тук вече… май триста години. Да, точно така. Когато Мусолини дошъл на власт, баща ми и чичовците ми се присъединили към партизаните и живели години наред в планината. Когато британците най-после дошли през 1944-та…

— Операцията Брасард — вметна Сам.

— Именно. Браво на теб! Та когато дошли британците, баща ми се бил заедно с кралските военноморски командоси. Даже получил медал за това. Когато войната свършила, аз още съм бил в корема на майка си.

— Той оживял ли е? — попита Реми.

— Да, но нито един от чичовците ми не преживя войната. Били пленени и екзекутирани от един от отрядите на смъртта на Хитлер.

— Съжалявам!

Чиприани сви рамене: какво да се прави. Сам извади мобилния си телефон и хвърли поглед на Реми. Тя кимна. Вече го бяха обсъдили.

— Умберто, това име познато ли ти е?

Умберто взе телефона, погледна екрана и му го върна.

— Да, разбира се, Кармине Бианко. Но нека ви питам откъде го имате вие?

— Днес ни следеше една кола. Регистрирана е на това име.

— Лоша работа. Бианко е полицай, но корумпиран. Държи го Корсиканската мафия. Защо биха се интересували от вас?

— Не мисля, че са те — каза Реми. — Подозираме, че правят услуга на друг.

— Аха! Това променя нещата. Бианко е животно. Сам ли беше в колата?

Сам поклати глава.

— Имаше още един: мургав, със завити мустаци.

— Не ми звучи познато.

— Защо полицията не направи нещо по отношение на Бианко? — попита Реми. — Сам казваш, че е корумпиран. Не могат ли да го арестуват?

— На друго място може би, но тук, както в Сардиния и Корсика, нещата не са толкова прости. Мисля, че знам отговора, но все пак да попитам: има ли начин да ви убедя да си тръгнете? Тази вечер, преди Бианко да е предприел нещо?

Сам и Реми се спогледаха, инстинктивно отгатвайки мислите на другия.

— Благодаря, но трябва да продължим докрай — каза Сам от името на двамата.

Умберто мрачно кимна:

— Така и предполагах.

— Но не искаме да поставяме двама ви с Тереза в опасност. Ако ни упътиш…

Умберто вече се беше надигнал.

— Глупости! Чакайте тук!

Влезе в къщата и след минута излезе с кутия за обувки.

— Това ще ви трябва — каза той, като им я подаде.

Вътре Сам намери деветмилиметров пистолет „Лугер“ от Втората световна война с два пълнителя.

— Баща ми го взел от офицера от Гестапо, който екзекутирал чичовците ми. Както баща ми се изразяваше, онзи без друго вече не можел да го използва.

Умберто се усмихна мрачно и намигна.

— Не можем да го приемем — каза Сам.

— Естествено, че можете. Когато приключите тук, ще ми го върнете. Освен това, имам още един. Баща ми си го е бивало. Хайде, време е да тръгваме!