Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (32)

Глава 30

Замъкът Иф

Малко преди да излязат от хотела, заръмя дъждец, а сега, с приближаването на полунощ, той се превърна в порой, който се изливаше върху дърветата и се стичаше по улуците. Улиците блестяха под мъждивата жълта светлина на лампите. Тук-там се виждаха окъснели минувачи, които бързаха по тротоарите, скрили глава под чадъри или под сгънати вестници, или чакаха на групички под навесите на автобусните спирки.

Сам и Реми стояха в сенките на алеята срещу хотела и наблюдаваха входа.

По-надолу в пресечката до бордюра бе спрял сив „Ситроен Ксара“, в който смътно се различаваха два силуета. По-рано от стаята си в хотела Сам и Реми успяха да зърнат лицето на шофьора: един от свитата на Холков. Дали имаше и други, не можеха да знаят, но по-добре бе да предположат, че има.

След като се разделиха с Холков в кафенето, Сам и Реми се разходиха из Малмуск, пазарувайки и зяпайки наоколо. Не видяха нито него, нито хората му, докато не се запътиха обратно към хотела. Двама мотоциклетисти се залепиха зад таксито им.

Въпреки нехайната им реакция към заплахите на Холков, Сам и Реми ги взеха на сериозно. Опасявайки се, че стаята им се подслушва, те си намериха тихо кътче в най-празния бар на хотела и се обадиха на Руб Хейуд; нямаше го в щаба на ЦРУ, но го намериха у дома.

Сам включи високоговорителя и набързо му обясни положението и тревогите си.

— Познавам един тип в Лонг Бийч — каза Руб, — работеше в Службата за дипломатическа охрана. Сега има собствен бизнес. Искате ли да му се обадя да изпрати няколко души в къщата?

— Ще ти бъдем признателни.

— Дайте ми десет минути.

Обади се отново след пет:

— Готово! Ще бъдат там след два часа. Кажете на Селма, че ще се представят като охранителна група „Козал“. Ще търсят мисис Френч.

— Разбрано.

— Не мислите ли, че е време да се откажете? — попита Руб. — Видяхте колко далеч могат да стигнат тия. Каквото и да сте надушили, едва ли си струва такъв риск.

— Дори не знаем какво е — вметна Реми.

— Разбрахте ме. Безпокоя се за вас двамата.

— Благодарим ти, Руб, но ще се оправим.

— Нека поне ви помогна — въздъхна Руб.

— Какво имаш предвид? — попита Сам.

— Огледах пак Холков. Преди няколко години е бил в Чечня. Смятаме, че е бил посредник за черноборсов търговец на АК-47. Няма да е трудно да пусна името му в списъка за наблюдение на терористи. Няколко обаждания и ще попадне в полезрението на ЦДСП — каза той, имайки предвид Централната дирекция на съдебната полиция, френският аналог на ФБР. — Нямат нищо, за което да го арестуват, но може да успеят да задържат него и хората му за известно време.

— Направи го. Всяка отсрочка ще ни бъде от полза.

— Въпросът е дали ще успеят да го намерят. Предвид миналото му, няма да им е лесно.

Три часа по-късно Руб отново се обади:

— ЦДСП са пуснали бюлетин за Холков, но няма да науча нищо ново още няколко часа, а и след това не се знае. Французите не обичат да споделят много-много информация.

— Дали случайно не познаваш и някой френски аналог на Гуидо обущаря?

— Сам, французите имат много стриктни закони за оръжието, хич и не ви трябва да ви хванат с нерегистрирано оръжие. Но познавам един тип на име Морис…

Сам си записа телефонния номер, после затвори.

 

 

Потръпвайки от студ, Реми вдигна яката на якето и се сгуши по-близо до Сам под чадъра.

— Не виждам други.

— И аз. Тръгваме ли?

Огледаха се за последно, излязоха от алеята и тръгнаха надолу по тротоара.

Използвайки позакърнелите умения на Сам, усвоени в „Камп Пери“, те обикаляха около час по улиците на залива, връщаха се по същия път, влизаха внезапно в кафенета и излизаха през задния вход, като през цялото време се оглеждаха за знаци дали ги следят. Доволни, че са сами, те взеха такси и поръчаха на шофьора да ги остави на „Рю Лож“ на Вьо Порт.

Както им беше обещал шефът на фирмата за лодки под наем, в северозападния край на пристанището ги чакаше сив петметров „Мистрал“. Макар на практика да представляваше моторна спасителна лодка със стъклена кабинка, не по-голяма от телефонна будка, лодката беше широка, с надежден и тих двигател „Ломбарди“. Надяваха се да им свърши работа.

С ключа, който управителят им беше изпратил, Сам отключи катинара на въжето, докато Реми палеше двигателя. После скочи на борда и лодката забръмча напред към устието на пристанището.

Десет минути по-късно край носа на лодката се появи вълноломът. Във водата зад тях се отразяваха размазаните от дъжда светлини на Марсилия. Единствената чистачка на предното стъкло на кабината тихо потракваше, борейки се със стичащата се вода.

Застанал до Реми, която направляваше кормилото, Сам рече:

— Мислех за това, което каза Холков. — Забеляза изражението й и побърза да добави: — Не предложението му, а за интереса на Бондарук към това нещо, каквото и да е то. Нарече го „завет“. Знаем, че въпросът за него е на живот и смърт, така че може би е свързано със семейната му история.

— Има логика — съгласи се Реми, заобикаляйки една шамандура откъм бакборда. — Ще пуснем идеята на Селма. Не си размислил, нали?

— Само за теб се притеснявам.

Реми се усмихна в тъмнината, зелената лампа на кормилото леко осветяваше лицето й.

— И по-лошо е било.

— Като например?

— Като например онзи случай в Сенегал, когато обиди жреца…

— Все едно не съм те питал.

 

 

След трийсет минути пред тях се появи белият силует на остров Иф, издигащ се от тъмния океан на половин миля пред носа. Замъкът беше затворен за посещение още в пет и половина следобед и с изключение на червения фар, който премигваше в нощното небе, островът тънеше в мрак.

— Не изглежда много приветлив по това време — отбеляза Реми.

— Никак даже.

Двамата се подготвиха добре за среднощната обиколка. Предварително разгледаха внимателно района в „Гугъл“, за да намерят тайни местенца за акостиране, които да ги скрият не само от хората на Холков, но и от бреговата охрана на Марсилия. Подходящото място се оказа от далечната страна на острова.

През следващия половин час обикаляха острова и оглеждаха за други лодки и признаци на живот. След като не забелязаха нищо тревожно, се приближиха към брега и се отправиха на север. Пред очите им се изправи западната кула на замъка, най-голямата от трите. Реми насочи лодката към залива под кулата, изключи двигателя и я остави сама да спре в основата на стената. С изключение на развълнуваната от дъжда повърхност, тук водата беше съвсем спокойна. Сам пусна котвата и с помощта на куката притегли лодката по-близо до скалите. Реми скочи на брега с въжето в ръка и го затисна под един голям камък.

Хванати за ръце, двамата тръгнаха покрай стената, скачайки от един хлъзгав камък на друг. Стигнаха до високата скала, която бяха забелязали на сателитните снимки. Сам се качи на скалата, застана под една пролука, използвана от стрелците, скочи и се хвана за вътрешния ръб на стената. Изпълзя горе, помогна на Реми да се качи при него и да слезе от другата страна. След това я последва.

— Слава на лошите архитекти!

Ако не бяха обърнатите назад укрепления, щеше да им трябва стълба.

— Не виждам никого — каза Реми, — а ти?

Сам поклати глава. В интернет не попаднаха на информация за охрана на острова след работно време, но за всеки случай предполагаха, че може и да има.

Двамата запълзяха покрай извитата стена на кулата до началото на правата западна стена и после продължиха по нея. Камъните, нагрети от слънцето през деня, а после намокрени от дъжда, миришеха силно на варовик. Реми надникна зад ъгъла.

— Чисто е — прошепна тя.

Телефонът в джоба на Сам извибрира. Той го извади и вдигна, стараейки се да шепне колкото може по-тихо.

— Лоши новини, Сам — каза Руб. — ЦДСП не могат да намерят нито Холков, нито хората му. Знаят, че е влязъл в страната със собствения си паспорт, но не го откриват в никой хотел или фирма за коли под наем.

— Използвал е фалшиви документи — предположи Сам.

— Най-вероятно. Въпросът е, че е още на линия. Внимавайте!

— Благодаря ти, Руб! Ще поддържаме връзка.

Сам затвори и предаде новините на Реми.

— Положението не е по-зле, отколкото в началото. Продължаваме ли?

— Естествено!

Обиколиха южната стена и следващата кула, докато стигнаха до страничния вход на замъка — висок извит тунел, който водеше към двора.

— Стой — прошепна Сам, — сниши се бавно!

Двамата коленичиха.

— Какво има?

— Точно пред нас!

На стотина метра от другата страна на двора имаше две постройки с червен покрив. Лявата, с формата на буква „Г“, се опираше в стената, минаваща по северния бряг на острова. Под стряхата се виждаха четири прозореца, изрязани като черни правоъгълници в мрака. Без да помръдват, изчакаха минута, после още една. След три минути Реми прошепна:

— Видя ли нещо?

— Така ми се стори. Може би съм сбъркал.

— Спри, не си. Ето там, в онзи ъгъл.

Сам погледна, където му сочеше Реми. Трябваха му няколко секунди, за да различи обекта, но грешка нямаше. В тъмнината светлееше белият овал на човешко лице.