Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (4)

Глава 2

Севастопол, Украйна

Хедеон Бондарук стоеше до един от прозорците, които стигаха от пода до тавана, и гледаше към Черно море. Кабинетът беше тъмен, осветен само от мъждивите лампи на тавана, които хвърляха матови петна в ъглите. Над Кримския полуостров бе нощ, но на запад, в посока към румънския и българския бряг, се виждаха буреносни облаци, които се движеха на север, осветени от последните лъчи на залязващото слънце. През няколко секунди те пулсираха и изстрелваха светкавици, прорязващи хоризонта като жили. До час бурята щеше да връхлети и Бог да е на помощ на онези, които са достатъчно глупави да се оставят да ги хване сред вълните на Черно море.

Или да не им е на помощ, помисли си Бондарук. Все едно. Бурите и болестите, пък и даже войните, са начин природата да подбира стадото. Не изпитваше никаква търпимост към хора, които нямат достатъчно разум или сила да се защитят от ударите на живота. Този урок той научи още като малък и никога нямаше да го забрави.

Бондарук беше роден през 1960 г. в едно селце на юг от Ашхабад в Туркменистан високо в планината Копет Даг. Майка му и баща му, както и техните родители преди това, бяха все фермери и овчари, които живееха в сивата географска област между Иран и тогавашния Съветски съюз, и като ВСИЧКИ родом от тия места, бяха жилави, самоуверени, свирепо независими, непризнаващи нито една страна за своя родина. Студената война обаче имаше други планове за Бондарук и семейството му.

След Иранската революция от 1979 г. и свалянето на шаха, Съветският съюз започна да изпраща все повече войски в пограничните зони на север от Иран и Бондарук, тогава деветнайсетгодишен, видя как независимостта на селото му изчезва сред базите на Червената армия и противосамолетните ракетни установки, които постепенно завзеха мирните планини.

Съветските войници се отнасяха към хората от Копет Даг като към изостанали диваци. Прегазваха селата, крадяха храна и жени, отстрелваха добитък за развлечение, екзекутираха „ирански революционни елементи“ по съкратената процедура. Какво от това, че Бондарук и съселяните му не знаеха нищо за външния свят и световната политика? Мюсюлманската религия и близостта до Иран ги правеха подозрителни.

След около година в селото се появиха два танка с две роти войници на Червената армия. Командирът каза на Бондарук и останалите, че предната вечер техен отряд е попаднал в засада. Осем мъже били намерени с прерязани гърла, а дрехите, оръжието и личните им вещи били откраднати. Старейшините на селото имаха пет минути да предадат виновните, иначе пялото село щяло да бъде държано отговорно.

Бондарук беше чувал истории за туркменски партизани, подпомагани от ирански командоси, но доколкото знаеше, никой от неговото село не беше замесен. Понеже нямаше как да посочи виновни, старейшината на селото помоли съветския командир за милост, но в отговор беше разстрелян. През следващия час танковете засипаха селото със снаряди, докато не го превърнаха в пламтящи руини. В суматохата Бондарук се оказа откъснат от семейството си и заедно с шепа момчета и мъже се оттегли високо в планината, достатъчно далеч от войниците, но и достатъчно близо, за да гледат през нощта как домът им се изравнява със земята. На следващия ден се върнаха в селото, за да търсят оцелели. Живите бяха по-малко от мъртвите. Сред мъртвите беше и семейството на Бондарук, което се скрило в джамията и било погребано под руините й.

Нещо в него се пречупи, сякаш Бог покри с черна завеса стария му живот. Бондарук събра най-силните и волеви мъже и жени от селото и заедно се качиха в планината, за да заживеят като партизани.

След шест месеца Бондарук не само се утвърди като водач на бойците си, но името му се носеше като легенда сред местните туркмени. Обикновено отрядът му нанасяше ударите си през нощта, устройвайки засади на съветските патрули и конвои, а после изчезваше в планината като призрак. След година обявиха награда за главата му. Беше привлякъл вниманието на властите в Москва. Сега те трябваше да се справят не само с напрежението в Иран и войната в Афганистан, която беше в разгара си, но и с партизанския конфликт в Туркменистан.

Скоро след двайсет и първия си рожден ден Бондарук научи, че той и хората му имат съюзник в лицето на Техеран, стига само да седне да изслуша пратеника, което той и направи в едно малко кафене близо до Ашхабад.

Мъжът, с когото се срещна, беше полковник от елитната иранска паравоенна организация, известна като Пасдаран, „Стражи на ислямската революция“. Той предложи на Бондарук и бойците му оръжие, боеприпаси, обучение и други най-необходими неща за войната им със Съветите. Бондарук беше предпазлив и търсеше уловката — достатъчно бе да има едно условие, което да смени съветския ботуш върху вратовете им с ирански и сделката щеше да отпадне. Полковникът го увери, че условия няма. Важни били общото минало, вярата и каузата. Каква по-здрава връзка от това? Бондарук прие предложението и през следващите пет години заедно с бойците си и под ръководството на иранския полковник, бавно и сигурно изтощи съветските окупатори.

Но това, което радваше Бондарук повече от военните успехи, беше укрепващата му връзка с полковника. Преди да бъде призован от революцията, полковникът беше преподавал история на Персия. Персийската империя, обясняваше той, датира отпреди почти три хилядолетия, а в зенита си обхващала териториите около Каспийско и Черно море, земите на днешна Гърция, Северна Африка и голяма част от Близкия Изток. Полковникът разказа на Бондарук, че Ксеркс I Велики, който нахлул в Гърция и разгромил спартанците при Термопилите, бил роден в същите планини, които Бондарук наричаше свой дом, и даже се твърдяло, че отгледал десетки деца в Копет Даг.

Тази мисъл не напускаше Бондарук, докато заедно с партизаните си продължаваше да тормози съветските части. Накрая, през 1990 г. — повече от десет години след първоначалното им нахлуване — войските на Червената армия се оттеглиха. Скоро след това Съветският съюз се разпадна.

Битката беше приключена, но Бондарук не можеше да стане отново мирен овчар. С помощта на иранския си приятел той се премести в Севастопол, който след краха на Съветите се превърна в Дивия запад на черноморския регион. Там вродените му лидерски способности и хладнокръвието му пред насилието и жестокостта му осигуриха място първо на черния пазар, а след това и в украинската „Красная мафия“. На трийсет и пет години Хедеон Бондарук дърпаше конците на цялата организирана престъпност в Украйна и беше натрупал не един милион.

При положение, че позицията, властта и богатството му бяха сигурни, вниманието на Бондарук се насочи към една идея, която от години занимаваше мислите му — дали Ксеркс Велики наистина беше роден и израсъл в Копет Даг, в собствената му родна планина? Дали те двамата като момчета, макар разделени от десетки векове, бяха вървели по едни и същи пътеки, дивейки се на едни и същи красиви гледки? Възможно ли е самият той да се окаже потомък на персийския цар?

Отговорът не дойде лесно. Нужни бяха пет години, милиони долари и всеотдаен екип от историци, археолози и генеалози, но на четирийсетия си рожден ден Хедеон Бондарук знаеше със сигурност — той наистина беше пряк кръвен потомък на Ксеркс I, владетел на Персийската ахеменидска империя.

От този момент нататък любопитството му бързо прерасна в мания по всичко, свързано с Персия.

Използва цялата мощ на богатството и влиянието си, за да събере колекция от персийски артефакти: от потира от венчалната церемония на Увакшатра, до зороастрийски ритуален каменен подиум от времето на династията на Сасанидите и инкрустиран със скъпоценни камъни герон, носен от самия Ксеркс в битката при Термопилите.

Колекцията му беше почти завършена. С изключение на един крещящ пропуск. Личният му музей, скрит в утробата на имението, беше чудо, което той не споделяше с никого, отчасти защото никой не беше достоен за величието му, но най-вече защото колекцията не беше пълна.

Все още, помисли той. Скоро ще реши и този проблем.

Сякаш по даден знак вратата на кабинета се отвори и влезе камериерът му.

— Извинете…

— Какво има?

— Търсят ви по телефона. Господин Архипов.

— Свържи ме.

Камериерът излезе, като внимателно затвори вратата след себе си. След няколко секунди телефонът на бюрото иззвъня. Бондарук вдигна.

— Кажи ми, че се обаждаш с добри новини, Григорий.

— Така е. Според източника ми човекът има антикварен магазин в района. Сайтът, където е публикувал снимката, е авторитетен форум сред дилърите на антики и търсачите на съкровища.

— Някой проявявал ли е интерес към стъклото?

— Няколко души, но не сериозно. Засега повечето смятат, че това е просто парче от счупена бутилка.

— Добре. Ти къде си?

— В Ню Йорк, чакам си полета.

Бондарук се усмихна.

— Винаги поемаш инициативата. Това ми харесва.

— Затова ми плащате — отвърна руснакът.

— Ако успееш да ми осигуриш парчето, ще има бонуси. Как възнамеряваш да подходиш към дилъра?

За момент отсреща настъпи мълчание. Бондарук почти виждаше познатата жестока усмивка по устните на Архипов.

— Смятам, че директният подход винаги е за предпочитане. Нали?

Архипов е наясно с директността и резултатите, помисли Бондарук. Бившият кадър на Спецназ, специалните подразделения на КГБ, беше умен, безскрупулен и неумолим. За дванайсет години работа при Бондарук нямаше нито една неуспешна мисия, дори от най-мръсните.

— Съгласен съм. Оставям на тебе тогава. Само внимавай и бъди дискретен.

— Винаги съм.

Така беше. За властите изглеждаше, че много от враговете на Бондарук просто изчезват от лицето на земята.

— Обади ми се веднага, щом има някакво развитие.

— Разбира се.

Бондарук тъкмо се канеше да затвори, когато се сети да попита още нещо.

— Просто от любопитство, Григорий, къде се намира магазинът на този човек? Близо ли е до мястото, за което предполагахме?

— Съвсем близо. В малко градче на име Принсес Ан.