Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (59)

Глава 57

Сам и Реми сложиха челниците и катерачните седалки, после Сам се качи на плочата и светна към входа на тунела.

— Прав и равен около три метра, след това се разширява. Не виждам ръбове — каза той на Реми и се вмъкна с краката напред в тунела. След това й помогна и тя да се покатери.

Двамата се запровираха по корем един след друг, докато стигнат до широката част, където се обърнаха по гръб. Таванът беше висок малко под метър, целият беше покрит с „пуканки“ — малки калцитни образувания.

Пред тях имаше дупка в пода във формата на фуния, частично запушена от сталактит. Не се виждаха други отвори. Допълзяха до дупката и Сам надникна.

— На около два метра по-долу има площадка.

Той се завъртя по гръб и зарита сталактита, докато не го отчупи от тавана. Махна го от дупката.

— Аз ще сляза — каза Реми, промуши се напред и провеси крака в дупката. Сам я улови за ръцете и я спусна, докато стъпи с крака на площадката. — Здрава е.

След миг и Сам беше долу. Протегна се нагоре и намести сталактита отново върху дупката. Откачи един скален клин от колана и го заклещи между сталактита и ръба на дупката.

— Система за ранно оповестяване — обясни той. Леко наклонената площадка беше около два на три метра широка и свършваше с ръб, над който се виждаше трийсетградусов диагонален улей. На светлината на фенерчетата си личеше как извива надолу и надясно.

Сам извади катерачно въже от раницата си, върза един карабинер в края му, преметна го през ръба и го пусна да дрънчи по улея. Карабинерът спря след шест метра.

— Още една равна площадка. Само че не знаем колко е широка.

— Спусни ме — каза Реми.

Сам издърпа обратно карабинера и го закачи за седалката й. Опрял крака в стената, той я спусна надолу по улея, отпускайки малко по малко въжето, докато тя не му извика да спре. Гласът й ехтеше.

— Стигнах до площадката. Отляво и отпред има стена, отдясно ръб — Сам чу провлачването на обувка върху дребните камъчета. — И още един диагонален улей.

— Колко е голяма площадката?

— Колкото горната.

— Застани до стената. Идвам.

Той пусна въжето през ръба, провеси крака и когато стъпи върху улея, седна и се плъзна като по пързалка. Щом стигна до долу, Реми му помогна да стане. Таванът тук беше по-висок, около шейсет сантиметра над главата на Сам, и покрит с малки сталактити по два сантиметра.

Сам се приближи до ръба и освети следващия улей с фенерчето си.

— Започвам да долавям закономерност — рече той.

Следващите петнайсет минути двамата продължиха да слизат надолу по серия от площадки и улеи, докато не се озоваха в огромна зала със сталактити по тавана и кафяво-бежови натечни кори по стените. От пода стърчаха сталагмити, напомнящи на разкривени противопожарни кранове.

Сам извади химическа светеща тръбичка от раницата си и я разтърси, докато тя засвети в неоново зелено. Остави я зад един сталагмит наблизо, така че да не се вижда от площадката горе.

Непосредствено пред тях се издигаше стена, а от дясната им страна имаше три тунела, представляващи вертикални пукнатини в стената. Отляво до една педя над земята се спускаше завеса от сталактити.

— Сам, намираме се на поне трийсет метра под земята — каза Реми. — Няма начин някой да е свалил кариатидите дотук.

— Знам. Трябва да има и друг вход. Обзалагам се, че е по-надолу по прохода. Чуваш ли това?

Някъде зад завесата от сталактити се чуваше шуртене на вода.

— Водопад…

Тръгнаха покрай сталактитите и през две крачки спираха да погледнат отдолу, докато не намериха отчупен сталактит, който образуваше пролука, висока до кръста. От другата страна се виждаше пропаст със скален мост над нея, широк повече от метър. По средата тънка пелена от вода се спускаше в бездната и вдигаше облак от ситни капчици, които искряха на лъчите на челниците. От другата страна на водопада смътно се виждаха очертанията на друг тунел.

— Невероятно е! — възхити се Реми, надвиквайки грохота на водата. — От езерото ли идва?

Сам долепи уста до ухото й.

— Вероятно е от стопените снегове. След два месеца сигурно няма да го има.

Върнаха се обратно, откъдето бяха дошли. В далечината се чу звън на метал. След кратко затишие клинът на Сам задрънча по улеите.

— Може просто да е паднал — предположи Реми. Върнаха се на площадката и се ослушаха. След две минути се чу глас:

— Спусни ме долу!

Нямаше начин да сбъркат притежателя му. Хедеон Бондарук.

— Колко време имаме? — попита Реми.

— Сигурно са повече хора. Може би двайсет — двайсет и пет минути.

— Явно смята, че сме на прав път и е дошъл да си прибере съкровището.

В този момент само шепа хора знаеха, че в тази пещера вероятно са скрити златните колони: Сам и Реми, Бондарук и партньорите му. Украинецът никога нямаше да ги пусне да излязат живи оттук.

— Значи ще остане разочарован — рече Сам. — Хайде!

Двамата се запровираха между сталагмитите и стигнаха до отсрещната стена, където провериха трите тунела един по един. В първия и средния не се виждаше нищо, освен пълен мрак. Третият завиваше наляво след два метра. Сам погледна Реми и сви рамене. Тя отвърна със същия жест и каза:

— Да хвърляме монета.

Промушиха се и тръгнаха през тунела. Реми се спъна и падна. Седна и разтри коляното си. Сам й помогна да стане.

— Добре съм. Какво беше това?

На светлината от челника проблесна метален предмет. Сам се наведе и го вдигна. Беше прав, тесен меч, дълъг около шейсет сантиметра. Макар потъмнял от времето, лъскавата стомана още прозираше по ръба на острието.

— Това е ксифос, Реми. Носели са го спартанските войници. Божичко, те наистина са били тук!

Той се опомни от смайването и двамата продължиха нататък.

След двайсетина метра и множество завои стигнаха до тройна пресечна точка.

— Струва ми се, че отляво се свързва със средния тунел, който води обратно към залата — предположи Сам.

— Не, благодаря! — отвърна Реми.

След още няколко метра тунелът започна да се спуска надолу — отначало леко, после все по-стръмно, докато се наложи да слизат странично и да търсят хватки в стената.

Минутите течаха. Свиха зад един ъгъл и Сам се хлъзна няколко крачки, удари се в стената отпред и спря.

— Запушен е — каза Реми.

— Не точно.

Между стената и пода на тунела имаше хоризонтална цепнатина. Сам се наведе и я освети с фенерчето си. Беше малко над петдесет сантиметра висока. От другата страна нахлуваше хладен въздух.

— Това може да е другият вход — каза Реми. — Ще проверя.

— Прекалено е рисковано.

В тунела зад гърба им проехтя глас:

— Нещо?

Беше Холков. Два гласа отговориха:

— Нищо!

— Бондарук, Холков и още двама — преброи Сам. — Тръгвам!

— Реми…

— Вероятността аз да се заклещя, е по-малка. Освен това, ако се справя, ще трябва да ме издърпаш със сила. Не се тревожи, ще мина само няколко метра, за да огледам.

Сам се намръщи, но кимна.

Тя свали раницата и седалката си. Сам върза единия край на въжето за глезена й, тя легна по корем и се промуши през цепнатината. Когато влезе до глезените, Сам долепи уста до пролуката и тихо каза:

— Стига толкова!

— Чакай малко, има нещо точно отпред.

Краката й изчезнаха и от другата страна затропаха дребни камъчета. След малко всичко утихна. Той затаи дъх. Накрая я чу да шепне:

— Тук има друга зала, Сам.

Той също свали раницата и седалката си, сложи ги върху тези на Реми и прибра ксифоса между тях. Върза се за въжето и леко го подръпна. Реми го изтегли и извика:

— Давай!

Сам легна по корем и се промуши през цепнатината. Стените и таванът се оказаха по-близко, отколкото очакваше, и той ожули лактите и главата си.

Тогава зад гърба си чу шум.

Спря.

По тунела отекнаха стъпки, последвани от хлъзгане върху чакъл. По стените играеше лъч от фенер.

— Ето го! — извика един глас. — Пипнах ги!

Сам забърза напред, вкопчил нокти в пода и отблъсквайки се с крака от стените.

— Ей, ти! Спри!

Сам продължи. След три метра имаше още една цепнатина. Видя силуета на Реми, после ръцете й, които му подадоха карабинера, вързан в края на въжето. Той го хвана и продължи да пълзи, а Реми го теглеше с две ръце.

— Застреляй го! — изкрещя Холков.

Чу се гърмеж. Тунелът се изпълни с оранжева светлина. Сам усети ужилване по левия прасец. Улови протегната ръка на Реми, сви крака и се отблъсна с всичка сила. Завъртя се тромаво с главата напред и падна при нея. Оръжието изтрещя още два пъти, но куршумите рикошираха над главите им, без да могат да ги наранят.

Сам се надигна. Реми коленичи до него и вдигна крачола му.

— Само драскотина — рече тя, — два сантиметра по-надясно и щеше да останеш без пета.

— Стават и чудеса.

Тя извади малък комплект за първа помощ и бързо превърза раната с бинт. Сам се изправи, отпусна се на крака си и одобрително кимна.

От другата страна на цепнатината някой пълзеше.

— Трябва да запушим цепнатината — каза Сам.

Двамата с Реми се огледаха. Нито един от сталагмитите не беше толкова тънък, че да могат да го счупят.

Един предмет до стената вдясно, напомнящ на дълга пръчка, привлече вниманието на Сам. Той изтича да види какво е. Беше копие. Дървената дръжка, покрита с някакъв лак, беше удивително добре запазена.

— Дали е спартанско? — зачуди се Сам.

— Не, острието е по-различно. Мисля, че е персийско.

Сам го взе и се върна обратно при цепнатината.

— Махни се от тук — извика той.

Не получи отговор.

— Последно предупреждение!

— Върви по дяволите!

Оръжието отново гръмна. Куршумът се удари в отсрещната стена.

— Както желаеш — измърмори Сам. Той рязко протегна ръка напред и забучи копието в цепнатината. Усети как се забива в нещо меко и чу изохкване. Дръпна обратно копието и залегна. Зачакаха онзи да се развика за помощ, но нищо подобно не последва.

Сам надникна. Мъжът лежеше неподвижно на земята между двете цепнатини. Сам се протегна и грабна пистолета му, „Магнум“ 357.

— Аз ще го взема — каза Реми, — твоите ръце са заети. Освен ако не искаш да се разделиш с ръжена си. — Сам й подаде револвера. — Ще мине известно време, докато го извадят оттук.

— Бондарук няма да си направи труда, освен ако не се налага — рече Сам. — Предполагам, че вече търсят друг вход.

Огледаха се, за да се ориентират. Залата приличаше на бъбрек и беше по-малка от предишната. Беше висока три метра и половина и в дясната стена имаше проход.

— Колко персийци и спартанци са оцелели според Бъклин? — попита Сам.

— Двайсетима спартанци и трийсетима персийци.

— Я виж това!

Тя се приближи до него и погледна двойката сталактити, които той сочеше. Бяха кухи, а напечените кори по повърхността им напомняха на цветя. Вътрешността им беше съвършено цилиндрична.

— Нищо в природата не е толкова симетрично — каза Реми. — Те са били тук, Сам.

— И има само едно място, на което може да са отишли.

Влязоха в тунела, който след пет-шест метра стигна до следваща пропаст с каменен мост. Този беше само шейсет сантиметра широк и от другата страна отново продължаваше с тунел. Сам го огледа отдясно, после отляво, проверявайки дебелината му.

— Изглежда здрав, но… — Огледа се, обаче не видя сталактити, за които да се осигури с въжето. — Мой ред е.

Преди Реми да успее да възрази, той стъпи върху моста. Спря, постоя няколко секунди и продължи напред. Реми го последва. Промушиха се през гора от сталактити и излязоха на открито.

Замръзнаха в крачка.

— Сам… — продума Реми.

— Виждам ги!

Лъчите на челниците бяха уловили кариатидите, които лежаха на пода, а златните им лица гледаха към тавана. Сам и Реми се приближиха и коленичиха до тях.

Изваяни с безпогрешно старание, златните им одежди бяха толкова детайлни, че се виждаха малките гънки и шевове. На главите си имаха лаврови венци — всяко стъбло, листче и пъпка беше само по себе си произведение на изкуството.

— Кой ги е преместил? — замисли се Реми. — Лоран? Възможно ли е да го е направил сам?

— Виж там — посочи Сам.

До стената лежеше импровизирана шейна, сглобена от няколко застъпващи се щита. Всеки щит, изработен от лакирана ракита и кожа, имаше формата на пясъчен часовник, висок метър и половина. Щитовете бяха свързани с нещо като корда, така че да оформят плитко кану.

— Видяхме такъв в имението на Бондарук — напомни Сам. — Това е персийски герон. Представи си само: Лоран, сам тук долу, дни наред е сглобявал шейната, за да може да извлачи една по една кариатидите по моста… Удивително!

— Но защо ги е оставил тук?

— Не знам. В биографията му има бяло петно от няколко години, преди да наеме Ариен и „Фокон“. Може би Наполеон му е заповядал да се опита да извади колоните. Възможно е да е разбрал, че сам няма да успее, и да ги е оставил, надявайки се да се върне по-късно.

— Сам, дневна светлина!

Той вдигна очи. Реми беше коленичила до широка пукнатина малко по-нататък в стената. Вътрешността се бе срутила и я беше затрупала с камъни. В далечния край се процеждаше слънчева светлина.

— Може би Наполеон и Лоран са влезли от тук — каза тя, — но ние няма да го използваме като изход.

— Хайде — отговори Сам — време е да намерим подкрепление.

Откриха друг отвор, съвсем малко по-голям от цепнатината, през която минаха преди малко. В края му имаше ниша, след това друг страничен тунел, който водеше горе-долу в посока към основната зала. Пълзяха двайсетина минути, докато най-сетне стигнаха до разклонение. Отляво се чуваше грохот на вода.

— Водопадът — сети се Реми.

Изпълзяха до края на тунела и спряха няколко педи преди него. Пред тях се спускаше завесата от сталактити, а отляво беше площадката. Успяха да различат химическата тръбичка на Сам зад един сталактит.

— Не виждам никого — каза Сам.

— Аз също.

Тръгнаха да пресичат залата в посока към площадката.

Сам мерна с периферното си зрение движение, миг преди да чуе изстрела. Куршумът се удари в сталактита до бедрото му. Той залегна. Реми се завъртя, прицели се и също стреля. Фигурата залитна и падна, но веднага понечи да се надигне.

— Бягай! — изкрещя Сам. — Насам!

Двамата хукнаха към завесата от сталактити, промушиха се през отвора и излязоха на моста с водопада. Без да забавя ход, Реми изтича през водопада, следвана по петите от Сам. Когато стигнаха до отсрещния край, Реми пропълзя в тунела, но Сам спря и се обърна.

— Сам!

През водната пелена той видя фигура, тичаща по моста. Пусна ксифоса и копието, събра шепа камъчета и ги хвърли върху моста. След секунда, вдигнал пистолета, мъжът се подхлъзна на камъчетата и залитна.

С разширени от ужас очи, той размаха ръце и падна по гръб върху моста. Кракът му се плъзна настрани, опита да се задържи с другия, но не успя и с вик полетя в бездната.

Реми застана зад рамото на Сам. Той вдигна копието, изправи се и се обърна към нея.

— Двама отпаднаха, остават…

— Много е късно за такива сметки — каза един глас. — Не мърдайте!

Сам извърна глава. Обгърнат от мъгла, Холков стоеше на моста пред водопада, насочил деветмилиметровия си „Глок“ срещу тях.

Реми прошепна:

— Имам още един куршум. Бездруго ще ни убият.

— Така е.

— Млъквайте! — излая Холков. — Фарго, дръпни се от жена си!

Сам бавно се завъртя, все още прикривайки ръката на Реми, в която тя държеше пистолета. Протегна бавно копието напред. Погледът на руснака инстинктивно се насочи към него. Реми не пропусна момента. Вместо да вдига пистолета до нивото на рамото си, тя го вдигна само до кръста и стреля.

В гърдите на Холков се появи кръгла дупка, на пуловера му изби червено петно. Той се свлече на колене и зина изумено срещу Сам и Реми. Ръката, в която държеше „Глока“, потрепна, пистолетът се вдигна нагоре. Протегнал копието пред себе си, Сам се втурна по моста. Забавените рефлекси на Холков не можеха да се мерят с двуметровия обсег на персийското копие. Острието прониза гърдите на Холков и излезе през гърба му. Сам се наведе, взе пистолета, подпря се здраво с крака и завъртя копието. Холков се преметна през ръба на моста. Сам застана на ръба, гледайки как тялото му се носи към бездната.

Реми се приближи.

— Няма по-гаден човек на света, когото да сполети такава съдба.

 

 

Върнаха се в залата и се запромъкваха между сталактитите към площадката, като постоянно се оглеждаха назад. Бондарук никъде не се виждаше. Очакваха да се появи изненадващо от някой от тунелите, но нищо не помръдваше. С изключение на далечния тътен на водопада, цареше пълна тишина.

Спряха на площадката.

— Този път аз ще съм стълбата — каза Сам, като коленичи и сплете пръстите на ръцете си. Реми не помръдна.

— Сам, къде е светещата тръбичка?

Той се обърна.

— Ето…

Зелената светлинка зад сталактита помръдна.

— Бягай, Реми — прошепна Сам с крайчеца на устните си.

Без да спори, тя се завтече през залата към тунелите срещу завесата от сталактити.

Бондарук се надигна само на три метра пред Сам и като пума, привлечена от бягащ заек, се завъртя и се прицели в нея.

— Не! — изкрещя Сам.

Той вдигна „Глока“ и стреля. Куршумът лизна бузата и ухото на Бондарук. Украинецът извика, обърна се и отвърна на огъня. Сам усети силен удар отляво. Пареща болка прониза тялото му и експлодира зад очите му. Залитна назад и падна. „Глокът“ издрънча на пода.

— Сам! — извика Реми.

— Спрете на място, мисис Фарго! — излая Бондарук. Той се показа иззад сталактита и насочи пистолета към главата на Сам. — Върнете се тук!

Реми не помръдна.

— Казах да се върнете тук!

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Не! Вие така или иначе ще ни убиете.

Сам лежеше неподвижно, опитвайки се да успокои дишането си. Ушите му бучаха, но той се стараеше да се концентрира върху гласа на Реми.

— Не е вярно. Кажете ми къде са колоните и аз ще…

— Вие сте лъжец и убиец, така че вървете по дяволите! Сам си намерете колоните, но ще трябва да го направите по трудния начин.

С тези думи Реми се завъртя на пети и тръгна напред. Неочакваният й отпор постигна желания ефект.

— Мътните ви взели! Върнете се тук!

Бондарук се обърна и насочи оръжието към нея. Сам пое дълбоко въздух, стисна зъби и седна. Вдигна ксифоса над главата си и се хвърли напред. Острието уцели Бондарук по китката. Макар неизползван от две хилядолетия и половина, спартанският меч имаше достатъчно сила да разсича кости и плът.

Отсечената китка на Бондарук падна на земята. Той изкрещя и притисна раната с другата си ръка. После се свлече на колене.

След три секунди Реми вече беше коленичила до Сам.

— Помогни ми да стана.

— По-добре не мърдай.

Той се изправи на колене и повтори:

— Помогни ми да стана!

Реми се подчини. На лицето му беше изписана непоносима болка. Притисна с ръка раната от куршума.

— Имам ли кръв по гърба?

— Да.

— Това е добре. Куршумът е излязъл.

— Чак пък добре…

— Е, всичко е относително…

Сам се приближи до Бондарук, изрита пистолета и го стисна за яката.

— Ставай!

— Не мога! Ръката ми!

Сам го вдигна насила.

— Как се отнасяте към височините, господин Бондарук?

— Какво означава това?

Сам погледна въпросително към Реми. Тя се замисли за миг, после мрачно кимна.

Сам го повлече през залата към завесата от сталактити.

— Пуснете ме! — изкрещя Бондарук. — Какво правите?

Сам продължи да върви.

— Спрете! Къде отиваме?

— Ние ли? Ние никъде не отиваме. Вие, от друга страна, се качвате на бързия асансьор към ада.