Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (28)

Глава 26

Без да помръдва оръжието, Бианко гледаше Сам, самодоволно ухилен. Фаровете угаснаха. Сам погледна назад към портата и видя две фигури, които вървяха към него. Зад тях се очертаваше тъмният силует на луксозен джип.

— Реми, добре ли си? — извика той през рамо.

— Млъквай! — излая Бианко.

Сам не му обърна внимание.

— Реми?

— Добре съм!

Холков вървеше през високите до коляно треви. Спря се на три метра от Сам. От дясната му страна мустакатият мъж държеше ловна пушка с оптичен мерник, насочил дулото към гърдите на Сам.

— Въоръжен си, предполагам? — попита Холков.

— Така сметнах за разумно — отговори Сам.

— Дай го насам много внимателно.

Сам извади бавно „Лугера“ от джоба си и го пусна на земята между двамата. Холков се огледа.

— Къде е Чиприани?

— Здраво вързан в хамбара си — излъга Сам. — След малко придумки ни каза за сделката ви.

— Толкова по-зле за него. Както и да е, вие сте тук. Дай ми книгата.

— Първо нареди на Бианко да се махне оттам.

— Нямаш думата! Ще броя до три и ако не ми дадеш книгата, ще заповядам на Бианко да я застреля. После приятелчето ми тук ще застреля теб и пак ще си я вземем.

На три метра вляво зад Холков от тревата се надигна тъмна фигура и запълзя напред. Сам гледаше втренчено Хожов.

— Откъде да знам, че ако ви дам книгата, няма да ни застреляте?

— Както казах, нямаш думата!

Фигурата спря на една ръка разстояние зад руснака. Сам се усмихна и сви рамене.

— В такъв случай не мога да се съглася.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че говори за мен — обади се Умберто.

Холков се изпъна, но не помръдна. Мустакатият обаче понечи да се завърти към Умберто, който кресна:

— Ако мръдне само сантиметър още, с удоволствие ще те застрелям, Холков!

— Спри! — заповяда руснакът.

Мустакатият замръзна.

— Прощавай, че изчезнах така, Сам. Видях ги да спират и имах само секунда да реша какво да правя.

— Простено ти е — отговори Сам. После се обърна към Холков. — Кажи на Бианко да даде пистолета на Реми и да дойде тук.

Холков се поколеба. Сам виждаше как пулсират мускулите на скулите му.

— Няма да повтарям! — изсъска Сам.

— Бианко, дай й пистолета и прескочи оградата.

Бианко извика нещо. Макар италианският речник на Сам да се състоеше от няколко елементарни поздрава, той беше сигурен, че отговорът беше или от скатологичен, или от сексуален характер, или и двете.

— Бианко, веднага!

Без да се обръща, Сам извика през рамо:

— Реми…?

— Взех пистолета. Сега прескача оградата.

— Холков, кажи на мустакатия си приятел да хване пушката за цевта и да я хвърли през оградата към дърветата.

Холков повтори заповедта и онзи я изпълни. Бианко се появи откъм лявата страна на Сам и се присъедини към Холков и Мустакатия.

— Сега ти!

— Аз не съм въоръжен — отвърна Холков.

— Да видя.

Холков свали якето си, обърна го наопаки, изтърси го и го пусна на земята.

— Ризата!

Холков извади ризата от колана и бавно се завъртя. Сам кимна на Умберто, който заобиколи Холков, наведе се да вземе „Лугера“ от земята и го подаде на Сам.

— Стронцо! — излая Бианко.

— Какво каза? — поинтересува се Сам.

— Явно си мисли, че майка ми и баща ми не са били женени, когато съм се родил.

— Ще те убия! — изплю се Бианко. — И жена ти също!

— Млъквай! Сега го познах този с мустаците.

— Кой е?

— Никой. Жалък крадец и главорез. — После извика на мъжа: — Знам те кой си! Ако те видя пак, ще ти отрежа носа!

— Ето какво ще направим, Холков — започна Сам. — Всички вие ще легнете на земята, а ние ще си тръгнем. Ако ни последвате, ще изгоря книгата.

— Лъжеш! Няма да го направиш!

— Не бих се обзаложил. За да си спася кожата, ще го направя, без да се замисля.

Това, разбира се, беше лъжа и Сам знаеше, че Холков също го знае, но се надяваше да посее поне сянка на съмнение, за да им даде малко преднина. Беше обмислил и други варианти — да ги завърже, да повреди колата им, да се обади на полицията, но всичките му инстинкти говореха, че трябва максимално бързо да си осигури преднина пред Холков. Ако беше друг човек, щеше да има и четвърти вариант: да ги убие на място. Но той не беше такъв и не искаше на съвестта му да тежи хладнокръвно убийство.

Холков беше отлично обучен войник, който знаеше повече начини за убиване, отколкото някой майстор готвач — рецепти. Всяка минута, която Сам, Реми и Умберто прекарваха около тези мъже, увеличаваше риска късметът да им изневери.

— Няма да се измъкнете от острова! — изръмжа Холков, проснат по очи.

— Може би, но все пак ще опитаме.

— Дори да успеете, пак ще ви открия!

— Това е мост, по който ще минем, когато стигнем до него.

— Сам, една услуга, ако обичаш — обади се Умберто. — Бих искал да вземем Бианко с нас. Ще се погрижа да не ни пречи.

— Защо?

— Остави това на мен.

Сам помисли и кимна.

— Хайде! — заповяда Умберто на Бианко. — Ръцете горе!

Бианко тръгна към оградата под дулото на пистолета на Умберто. Щом стигнаха до колата, Умберто откачи белезниците на Бианко от колана му, закопча ги на китките му, блъсна го на задната седалка и седна до него. Реми запали колата, после отвори вратата на Сам и се премести на другата седалка.

Сам се качи, включи на скорост, обърна и пое към главното шосе.

— Колко дълго ще изчакат според теб? — попита Реми. Сам погледна назад. Холков и Мустакатият вече бяха на крака и тичаха през гробището.

— Около пет секунди — каза той и настъпи газта.