Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (14)

Глава 12

Лахоя

— Не може да бъде — каза Сам. — Избата на Наполеон не е… това е просто…

— Легенда — довърши Реми.

— Точно!

— А може би не е — отвърна Селма. — Нека първо обърна малко внимание на историята, за да поставим нещата в правилния им контекст. Знам, че и двамата като цяло сте запознати с историята на Наполеон, но имайте търпение. Няма да ви отегчавам с личния му живот. Започвам от първата му задача като командир. Корсиканец по рождение, Наполеон спечелил първата си победа при обсадата на Тулон през 1793 г. и бил повишен в бригаден генерал, а малко по-късно бил провъзгласен за командващ на Западната армия, на Вътрешната армия и на френската армия в Италия. През следващите няколко години той водил поредица от битки в Австрия и се върнал в Париж като национален герой. След кампанията в Египет, която в най-добрия случай може да се нарече посредствен успех, той се върнал във Франция и организирал преврат, благодарение на който ставал Първи консул на новото френско правителство. Следващата година започнал втората си италианска кампания, като повел армия през Ленинските Алпи…

— Известната картина с него на коня… — сети се Реми.

— Именно. Възседнал кон, който се изправя на задните си крака, с издадена брадичка и протегната ръка към далечината… Истината обаче е малко по-различна. Първо на първо, много хора мислят, че името на този кон е Маренго, но по това време той се казвал Стири, едва няколко месеца по-късно след битката при Маренго бил прекръстен така. Но най-интересното е друго: Наполеон всъщност изминал по-голямата част от прехода върху муле.

— Не подхожда много на образа му.

— Да. Както и да е, след кампанията Наполеон се върнал в Париж, където бил обявен за Първи консул до живот — с една дума, „великодушна диктатура“ с отворен край. Две години по-късно сам се провъзгласил за император. През следващите десетина години водил битки и подписвал договори, и така до 1812 г., когато направил грешката да нахлуе в Русия. Нещата не се развили според очакванията му и той бил принуден да оттегли войските си през зимата, което сериозно обезкървило великата му армия. Върнал се в Париж, а през следващите две години водил борби с Прусия и Испания не само зад граница, но и на френска територия. Скоро след това Париж паднал. Сенатът обявил империята на Наполеон за мъртва и през пролетта на 1814 г. той предал управлението на Луи XVIII от династията на Бурбоните. Месец по-късно Наполеон бил заточен на Елба, а жена му и синът му избягали във Виена…

— Не става дума за Жозефина, нали? — прекъсна я Сам.

— Не. По примера на Хенри VIII Наполеон се развел с нея през 1809 г., защото не могла да му роди наследник, и се оженил за дъщерята на австрийския император, Мария Луиза, която го дарила със син.

— Добре, продължавай.

— Година по-късно Наполеон успял да избяга, върнал се във Франция и събрал армия. Луи XVIII напуснал трона и Наполеон отново се качил на него. Това било началото на стоте дни, както ги наричат историците, макар че в действителност били по-малко. По-малко от три месеца след завръщането си, през юни, Наполеон бил разгромен от британските и пруските войски в битката при Ватерло. Наполеон абдикирал и бил заточен от британците на остров Света Елена — парче скала с размери два пъти колкото столицата Вашингтон, в средата на нищото в Атлантическия океан между западна Африка и Бразилия. Там той прекарал последните шест години от живота си и умрял през 1821 г.

— От рак на стомаха — допълни Сам.

— Това е общоприетата версия, въпреки че според много историци е бил убит, отровен с арсеник. Както и да е, това ни връща към изгубената изба. Митът датира от 1852 г. и предсмъртното признание на контрабандист на име Лионел Ариен, който твърдял, че през юни 1820 г., единайсет месеца преди смъртта на Наполеон, в една кръчма в Хавър с него се свързал пратеник на Наполеон. Войникът, когото Ариен наричал „майора“, наел него и кораба му „Фокон“, да го закара до Света Елена, откъдето да вземе товар и да го закара до място, което щяло да му бъде съобщено след напускането на острова. Според Ариен, когато след шест седмици стигнали до Света Елена, в едно заливче ги посрещнал мъж в гребна лодка, който качил на борда дървено сандъче с размери около трийсет на шейсет сантиметра. Застанал с гръб към Ариен, майорът отворил сандъчето, проверил съдържанието му, запечатал го отново, а после извадил меча си и убил мъжа от лодката. Вързал тялото му с котвена верига и го изхвърлил през борда, а лодката потопил. Легендата твърди, че в този момент от разказа Ариен се споминал — ей така, в средата на изречението, отнасяйки със себе си всички предположения за съдържанието на сандъчето и за мястото, на което са го закарали заедно с майора. Това можеше да е краят на историята, ако не беше Лакано.

— Личните лозя на Наполеон? — уточни Сам.

— Правилно. Докато Ариен и мистериозният майор плавали към Света Елена, лозята в Лакано, които френското правителство великодушно позволило да останат част от имението на Наполеон, били опожарени от неизвестен подпалвач или подпалвачи. Не само лозята, но и винарната, избата, всички бурета били напълно унищожени. Дори земята не ставала за нищо, покрита със сол и пепел.

— Семената също — предположи Реми.

— Да, те също. Всъщност го кръстили „Лакано“ за по-удобно. В действителност лозята били от семе, взето от корсиканските райони на Аячио Патримонио. Наполеон накарал Аршамбо да направи кръстоска, за да създаде сорта „Лакано“. Докато още бил на власт, Наполеон поръчал семената от сорта „Лакано“ да се държат в специални хранилища в Амиен, Париж и Орлеан. Според легендата, докато пожарът бушувал в Лакано, семената загадъчно изчезнали. Предполага се, че били унищожени. Сортът „Лакано“, който растял само в този крайбрежен регион на Франция, бил изгубен завинаги.

— Добре, да допуснем за момент, че всичко това не са празни приказки — прекъсна я Реми. — Какво излиза? ОТ изгнаничеството си Наполеон изпраща таен пратеник или пощенски гълъб, или не знам какво, до Анри Аршамбо, за да му нареди да приготви една последна партида вино „Лакано“ и да го достави на Света Елена. После заповядва на верните си агенти във Франция да опожарят лозята, да съсипят почвата, да откраднат и унищожат семената. Няколко месеца по-късно нарежда на този… майор да отиде на Света Елена и да вземе виното, за да го закара на неизвестно място. Правилно ли съм схванала? — Реми погледна към Сам, после към Селма.

— Май да — рече Сам.

Тримата замълчаха за десетина секунди, гледайки бутилката с нови очи.

— Колко струва? — попита Реми.

— Твърди се, че в онова сандъче, което майорът и Ариен взели от Света Елена, имало дванайсет бутилки. Явно едната вече е счупена. Ако сандъчето беше невредимо… бих казала, девет-десет милиона долара… стига да се намери подходящият купувач, разбира се. Но то не е, така че цената пада. Доколкото мога да предположа, всяка бутилка би трябвало да струва някъде между шестстотин и седемстотин хиляди долара.

— Една бутилка вино! — ахна Реми.

— Да не говорим за историческата и научната стойност — добави Сам. — Става дума за сорт семена, който по всяка вероятност е изчезнал.

— Какво възнамерявате да правите? — попита Селма.

— Налага се да приемем, че Белязаният търси виното, а не подводницата — каза Сам.

— Само че не ми изглеждаше като познавач и ценител — допълни Реми.

— Което ще рече, че работи за някого. Ще се обадя тук-там и ще видя какво мога да науча. Междувременно, Селма, ти се обади на Пийт и Уенди и ги запознай със случая. Реми?

— Съгласна съм. Селма, ти се разрови повече по линията „Лакано“. Трябва да научим всичко: за виното, за бутилката, за Анри Аршамбо. Ти си знаеш работата.

Селма си водеше бележки.

— Веднага се захващам.

— Когато Пийт и Уенди дойдат и влязат в крачка, пусни ги по дирите на Наполеон и този тайнствен майор. Искам всичко за тях!

— Ясно. Има обаче нещо, което ме гризе. Мастилото от смачкани бръмбари на този етикет идва от Тосканския архипелаг в Лигурско море.

Сам се сети накъде бие.

— Където се намира остров Елба.

— И където Наполеон е бил пратен в изгнаничество първия път — включи се Реми. — Шест години преди времето, когато според Ариен двамата с майора са заминали за Света Елена да вземат виното.

— Или Наполеон е планирал това още на Елба, или е занесъл такова мастило на Света Елена — каза Сам. — Може и никога да не разберем. Селма, ти се захващай с твоите задачи.

— Добре. А вие двамата?

— Ние ще почетем — отговори Реми. — Тази бутилка беше на борда на подводницата. От дневниците става ясно, че Манфред Бьом я е оставил там. Ако разберем откъде са тръгнали UM-34 и Бьом, ще открием и откъде се е взела бутилката.

Продължиха да работят върху личния дневник на Бьом и бордовия дневник на подводницата до късно през нощта. Реми си водеше бележки, които мислеше, че могат да им помогнат да разберат по-добре човека, а Сам се опитваше да проследи курса на UM-34 назад от лобното й място.

— Ето — обади, се Реми, като изпъна гръб на стола и почука по дневника, — това търсехме: Волфганг Мюлер. Слушай: „3 август 1944. Двамата с Волфи утре за първи път отплаваме заедно като братя по оръжие. Моля се на Бога да успеем и да се окажем достойни за мисията си.“

— Братя по оръжие — повтори Сам, — и това е човекът с другата бутилка. Значи Мюлер също е бил в Кригсмарине. Бьом е бил капитан на UM-34, а Мюлер на… какво? Може би на „Гертруде“, корабът — майка на Бьом?

— Може би — Реми взе мобилния си телефон и звънна в работния кабинет. — Селма, може ли да направиш едно от чудесата си за нас? Трябва ни всичко, което успееш да изнамериш за един моряк от Кригсмарине от Втората световна война на име Волфганг Мюлер. Възможно е през лятото или есента на 1944 г. да е командвал някакъв кораб. Благодаря ти.

Вярна на репутацията си, Селма звънна след трийсетина минути.

— Намерих го. Накратко или с подробности?

— Дай засега накратко.

— Капитан Волфганг Мюлер, роден през 1910 г. в Мюнхен. Постъпил в Кригсмарине през 1934 г. Обичайните повишения, без дисциплинарни наказания. През 1944 г. е назначен за капитан на спомагателния кораб „Лотринген“. За домуващо пристанище е посочен Бремерхавен, а за район на действие — Атлантическият океан. Според архивите на германския военноморски флот първоначално „Лотринген“ бил френски ферибот, на име „Лондр“. Германците го пленили през 1940 г. и го превърнали в миноносец. През 1944 г. бил пренасочен за „специални мисии“, но не са отбелязани подробности.

— Миноносец ли? — учуди се Реми. — Защо им е било…?

— На този етап от войната германците губели и го знаели — всички, с изключение на Хитлер, разбира се — обясни Селма. — Спомагателните кораби, с които обикновено превозвали UM-34, били или потопени, или превърнати в охранителни. Открих уебсайт, озаглавен „Оцелели от Лотринген“, както и известен брой блогове, посветени на темата. Изглежда, през септември 1944 г. „Лотринген“ бил нападнат и превзет от американски разрушител близо до Вирджиния Бийч.

— Това е на около петдесет мили южно от Покомоук Саунд — отбеляза Реми.

— Именно. Оцелял едва половината от екипажа на „Лотринген“. Те останали да чакат края на войната във военнопленнически лагер в Уисконсин, наречен „Лоди“. „Лотринген“ бил извлечен до Норфолк и след войната — продаден на Гърция. Няма сведения за унищожаването му.

— Ами Мюлер? Някаква идея какво е станало с него?

— Още не. Продължавам да търся. Един от блоговете за „Лотринген“, списван от внучката на един оцелял на име Фрош, е нещо като дневник. В него много се говори за седмиците, предхождащи нападението. Ако можем да вярваме на сведенията там, „Лотринген“ е прекарал около месец в тайна германска база на Бахамите за преоборудване и флиртове с местни момичета. Мястото е известно като Ръм Кей.

— Селма, „Лотринген“ разполагал ли е с необходимата база за ремонт и преоборудване?

— Категорично не. Най-доброто, което са можели да направят, е да закрепят UM-34 за палубата, да я покрият с непромокаем брезент, за да я скрият от любопитни очи, после да я транспортират през Атлантика.

— Това обяснява защо не са направили необходимия ремонт по море — съгласи се Реми.

— Да, но защо не са го направили в Бремерхавен, преди да тръгнат? Може би са бързали. Както казах, по това време са започнали да се отчайват.

— Чакай малко! — прекъсна я Сам, грабна дневника на подводницата и го запрелиства. — Ето, точно тук! В началото Бьом споменава за някакво място, но само с инициали P. К.

— Ръм Кей — измърмори Реми.

— Това трябва да е!

— Съвпада — потвърди Селма.

Сам погледна въпросително Реми, която се усмихна и кимна.

— Добре, Селма. Време е да слагаш шапката на пътнически агент. Трябва да ни качиш на следващия полет за Насау.

— Няма проблем!

— И кола под наем — добави той. — Нещо бързо и секси.

— Харесва ми стилът ти — каза Реми с дяволита усмивка.