Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (5)

Глава 3

Сноу Хил, Мериленд

Сам Фарго стоеше в края на стълбите, облегнат на парапета, кръстосал глезени и скръстил ръце пред гърдите. Реми закъсняваше, както винаги. В последния момент тя реши, че черната й рокля „Дона Каран“ е малко претенциозна за ресторанта и се върна да се преоблече. Сам погледна за пореден път часовника си. Не го притесняваше толкова резервацията, колкото празният му стомах, който звучно къркореше още откак се прибраха в квартирата.

Лобито на хотела беше в старомоден, донякъде безвкусен кънтри стил — стените бяха украсени с акварелни пейзажи на местни художници, в камината пращяха дърва, а от скрити тонколони се носеше тиха келтска народна музика.

Сам чу изскърцването на стълбите и вдигна поглед навреме, за да види Реми, която слизаше, облечена с кремави панталони на „Ралф Лорън“, кашмирено поло и керемиден шал на раменете. Кестенявата й коса беше вързана на хлабава опашка, а няколко кичура докосваха нежната й шия.

— Съжалявам, закъсняхме ли? — попита тя, като пое ръката, която той й подаде.

Няколко секунди Сам не можа да откъсне поглед от нея, после се прокашля.

— Като те гледам, ме е страх, че времето е спряло.

— О, я стига!

Начинът, по който стисна ръката му, обаче опроверга думите й и му подсказа, че сладникав или не, комплиментът е оценен по достойнство.

— Ще вървим или с колата? — попита тя.

— Да повървим. Вечерта е страхотна.

— А и рискът да ти лепнат още една глоба — по-малък.

По пътя към града Сам беше натиснал газта на „БМВ“-то под наем малко повече от необходимото за голямо раздразнение на местния полицай, който се опитваше да хапне сандвич до един билборд.

— Това също — съгласи се той.

Във въздуха се усещаше лек пролетен хлад, но не неприятен, а от храстите до тротоара се носеше крякане на жаби. Отидоха в италианското ресторантче с навеса на бели и зелени квадрати, което беше само на две пресечки разстояние. Стигнаха за пет минути. Настаниха се и се съсредоточиха върху листа с вината. Спряха се на френско „Бордо“ от Барсак.

— И колко си сигурен? — попита Реми.

— Имаш предвид онова нещо ли? — заговорнически прошепна Сам.

— Мисля, че можеш да кажеш думата, Сам. Надали на някого му пука.

Той се усмихна.

— Подводницата. Доста съм сигурен. Ще трябва да се спуснем да проверим, разбира се, но не мога да си представя какво друго може да е.

— Но какво прави тук? Толкова нагоре по реката?

— Това е загадка, която ще ни се наложи да разрешим, нали така?

— Ами Пати Канън?

— Тя може да почака няколко дни. Ще идентифицираме подводницата, ще пуснем Селма и останалите да нищят загадката, а ние ще се върнем към нашата социопатична убийца и търговка на роби.

Реми се замисли за кратко, после сви рамене.

— Защо пък не. Животът е кратък.

Селма Уондраш беше главата на тричленния им изследователски екип в Сан Диего. Беше вдовица, изгубила съпруга си, пилот изпитател от военновъздушните сили, в катастрофа преди десет години. Запознали се в Будапеща в началото на деветдесетте: тя — студентка в университета, той — пилот на изтребител в отпуск. Въпреки че живееше в Съединените щати вече петнайсет години, Селма още не се беше отървала от акцента си.

След завършването на „Джорджтаун“ и получаването на американско гражданство, тя работеше в отдела за Специални колекции на Библиотеката на Конгреса, докато Сам и Реми не я отвлякоха. Освен като блестящ изследовател, Селма се беше доказала като превъзходен пътнически агент и гуру на логистиката, като успяваше да организира всичките им пътувания с военна точност и ефективност.

Ако Сам и Реми обичаха научноизследователския аспект на работата си, Селма и екипът й бяха луди по него, живееха заради погребаните факти, заради изплъзващите се нишки, заради нерешимите загадки, в които се препъваха. Колко пъти бяха спасявали работата от провал!

Всъщност „работа“ не беше най-точната дума. За Сам и Реми въпросът не беше в заплатата, а в приключението и удовлетворението от процъфтяването на Фондация „Фарго“. Фондацията, която разпределяше даренията си между каузи за зашита на животни, опазване на околната среда и деца в неравностойно положение или жертви на насилие, беше израснала скокообразно през последното десетилетие, като предишната година дари почти пет милиона долара на различни организации. Солидна част от тях дойдоха лично от Сам и Реми, а останалите — от частни дарения. За добро или лошо, заниманията им привличаха вниманието на медиите, а то на свой ред водеше богати и уважавани дарители.

Фактът, че вършеха това, което обичат, беше благо, което нито единият не приемаше за даденост. И двамата бяха положили много усилия, за да стигнат до тук.

Преди да се пенсионира, бащата на Реми беше частен предприемач, който строеше летни вили по брега на Нова Англия, а майка й — педиатър и автор на поредица от бестселъри за отглеждането на деца. Следвайки стъпките на баща си, Реми се записа в Бостънския университет, и излезе оттам с диплома по антропология и история и специализация върху древните търговски пътища.

Бащата на Сам беше починал преди няколко години, а преди това беше един от водещите инженери на програмите „Мъркюри“, „Джемини“ и „Аполо“ на НАСА и колекционер на редки книги: страст, която беше предал на Сам още в най-ранна възраст. Майка му, Юнис, живееше в Кий Уест, където, въпреки че беше почти на седемдесет, управляваше чартърен кораб, предназначен специално за гмуркане и дълбоководен риболов.

Сам също беше последвал стъпките на баща си, ако не в избора на образование, то поне в призванието, като се сдоби с инженерна диплома с отличие от „Калтех“ заедно с няколко трофея за лакрос и футбол.

През последните му месеци в „Калтех“ с него се свърза човек, който впоследствие се оказа от Агенцията за изследователски проекти, свързани с отбраната (АИПСО), чрез която правителството разработваше и изпитваше най-новите и скъпи играчки за военните и разузнаването. Предлаганото заплащане беше много по-ниско от това, което можеше да изкара в цивилния свят, но примамливата възможност да се отдаде на чисто инженерство, съчетано със служба за страната, улесни избора на Сам.

След седем години в Агенцията Сам се оттегли с неясното намерение да осъществи някои от собствените си идеи на практика и се върна в Калифорния. Две седмици по-късно срещна Реми в „Лайтхаус“, джаз клуб на Хермоза Бийч. Сам беше влязъл в клуба за една студена бира, а Реми тъкмо празнуваше успешната си експедиция за проучване на слуховете за потънал испански кораб близо до Абалон Коув.

Макар нито единият да не би нарекъл първата им среща „любов от пръв поглед“, и двамата бяха съгласни, че нещата са били „доста ясни още след първия един час“. Шест месеца по-късно се ожениха на същото място, с малка церемония в „Лайтхаус“.

Насърчен от Реми, Сам се гмурна с главата надолу в свой собствен бизнес и след година направи удар с изобретяването на аргоновия лазерен скенер, който можеше от разстояние да открива и идентифицира метални смеси и сплави от злато и сребро до платина и паладий. Търсачи на съкровища, университети, големи компании и минни предприемачи се надпреварваха да лицензират творението на Сам и след две години „Фарго Груп“ вече отбелязваше годишни приходи от три милиона долара, след четири започнаха да ги търсят корпорациите с дълбоките джобове. Сам и Реми приеха най-високата оферта, продадоха компанията за достатъчно пари, за да се осигурят до края на живота си, и повече не погледнаха назад.

— Докато ти се къпеше, аз се поразрових — каза Сам. — Доколкото успях да се ориентирам, може би имаме истинска находка.

Дойде сервитьорът и остави на масата кошничка с топли хлебчета чабата и каничка зехтин, после взе поръчките им. За начало си взеха калмари с червен сос и манатарки. За предястие Сам избра паста с миди, раци и сос песто, а Реми — равиоли със скариди и раци в бял сос с босилек.

— Какво искаш да кажеш? Подводницата не си ли е подводница?

— За Бога, жено, дръж си езика! — изшътка Сам с престорено възмущение.

Ако силата на Реми беше антропологията и древната история, Сам обожаваше периода на Втората световна война. Беше наследил тази страст от баща си, бивш участник във военноморските кампании на Съединените щати в Тихия океан. Липсата на всякакъв интерес от страна на Реми към това кой точно е потопил „Бисмарк“ или защо битката при Булж е толкова важна, никога не спираше да го удивлява.

Реми беше ненадминат антрополог и историк, но беше склонна да прилага аналитичен подход към всичко, докато за Сам историята винаги се свеждаше до разкази за истински хора и техните истински дела. Реми анализираше, Сам мечтаеше.

— Покорно се извинявам — каза тя.

— Приема се. Ето за какво иде реч. Предвид размера на протока, няма начин това да е голяма подводница. Плюс това, перископът изглежда доста малък.

— Миниподводница?

— Именно. Но перископът е доста обрасъл. Трябва да е там поне от няколко десетилетия. И още нещо, доколкото знам, търговските подводници, които се използват за проучвания, картиране и прочее, нямат перископи.

— Значи е военна?

— Най-вероятно…

— Тоест, имаме военна миниподводница на двайсет и няколко мили нагоре по река Покомоук… — мърмореше си Реми. — Добре, признавам. Хвана ме. Признавам, че съм заинтригувана.

Сам се усмихна.

— Това е моето момиче. Съгласна ли си тогава след вечеря да отскочим с колата до Принсес Ан да видим какво ще каже Тед? Той е забравил повече легенди за този район, отколкото другите някога ще научат. Ако някой може да има идея какво е това, това е той.

— Не знам… късно е, а знаеш как Тед мрази гости. Тед Фробишър, въпреки целия си гений и прикрито добродушие, не беше от най-общителните. Магазинът му процъфтяваше не благодарение на умението му да работи с хора, а на знанията и нюха му за бизнес.

— Една малка изненада ще му дойде добре — усмихна се Сам.