Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (8)

Глава 6

— Заповядай, пийни си — каза Сам и подаде на Тед Фробишър чаша топло бренди.

— Какво е това? — изръмжа той.

Както можеше да се очаква, приключението в моргата за котли с нищо не промени разположението на духа му. Тед нямаше да е Тед, ако засияеше.

— Просто го изпий! — настоя Реми и го потупа по ръката.

Фробишър отпи една глътка, лицето му се изпъна, после отпи пак.

Сам сложи още една цепеница в камината и седна до Реми на диванчето. Фробишър седеше на фотьойла срещу тях, освежен след горещия душ и завит с тънко одеяло.

След като остави тайнствения непознат в калта, Сам изтича към „БМВ“-то, което Реми беше обърнала на пътя. Решението му да се махнат от там преди идването на полицията беше инстинктивно: не бяха направили нищо лошо, но въвличането им в полицейско разследване щеше да ги свърже с нападателя. Шестото чувство на Сам му подсказваше, че колкото по-далеч стоят от него, толкова по-добре.

След като се качи в колата, Реми бързо подкара по „Блек Роуд“, а после на запад по „Маун Върнън“. След трийсет секунди видяха светлини зад себе си и спряха. Сам й каза да направи обратен завой и тя бързо го послуша, после спря и изгаси светлините, докато ги подминат полицейската и противопожарната кола. После потеглиха отново към Принсес Ан. Четирийсет минути по-късно бяха в квартирата си.

— Как се чувстваш? — попита Сам.

— Ти как си мислиш, че се чувствам? Бях отвлечен и бит!

Фробишър беше на шейсет и няколко години, с плешиво теме и посребрена коса отстрани. Носеше очила, зад които се виждаха воднисто-сините му очи. Освен, че беше мокър, замръзнал и шокиран, единствената видима последица от изпитанието беше посинената и подута дясна буза, по която непознатият го беше ударил с пистолета.

— Отвлечен и бит все пак е по-добре от отвлечен, бит и убит — отбеляза Сам.

— Прав си — отвърна Тед и измърмори нещо под носа си.

— Какво каза?

— Благодаря, че ме спасихте.

— Много ли болеше, докато го казваш? — усмихнато го подкачи Реми.

— Представа си нямаш колко, но наистина го мисля. Благодаря ви! И на двамата.

Той пресуши чашата с бренди и я протегна за още. Реми му наля.

— Разказвай сега какво стана.

— Бях дълбоко заспал, когато някой се разтропа по вратата. Попитах кой е и той рече: „Стан Джонстън от съседната къща“. Каза, че Синди, жена му, била болна, а телефонът им не работел.

— Познаваш ли такива хора наистина?

— Естествено. Живеят в съседната ферма на север.

Това не е без значение. Съдейки по акцента, нападателят не беше местен. Явно беше планирал похищението внимателно и дори си е направил труда да проучи съседите.

Докато работеше в АИПСО, Сам беше имал достатъчно контакти с хора от тайните служби на ЦРУ, за да знае как мислят и работят те. Всички действия на непознатия до момента не говореха, а направо крещяха, че е професионалист. Но за кого работи той? И каква е целта му?

— Ти отвори вратата и…? — подкани го Реми.

— Отворих вратата и той влетя вътре, блъсна ме на пода и тикна пистолета в лицето ми. Започна да ми задава въпроси, да крещи…

— За какво?

— За някакво парче стъкло. Нищо особено, дъно от винена бутилка. Искаше да знае къде е и аз му казах. Тогава ми върза ръцете с тиксо, влезе в магазина и разтършува навсякъде. Изпотроши сума неща, после се върна с парчето и ме заразпитва къде съм го намерил.

— А ти къде го намери?

— Не помня. Наистина! Някъде по Покомоук, на юг от Сноу Хил. Бях за риба и…

— Ти ходиш за риба? — учуди се Сам. — От кога?

— Винаги съм ходил, идиот такъв! Да не мислиш, че по цял ден седя в магазина и лъскам чинии и дрънкулки? Та както казвах, бях за риба и закачих някакъв ботуш. Стар кожен ботуш, а парчето беше вътре в него.

— Ботушът още ли е у теб?

— Аз да не съм вехтошар? Не, разбира се, хвърлих го обратно! Беше стар изгнил ботуш, Сам.

Сам вдигна ръце в знак за помирение.

— Добре, добре, продължавай. Започна да те разпитва и…?

— Телефонът иззвъня.

— Това бях аз.

— Той ме попита дали очаквам някого и аз казах да, мислейки, че това ще го накара да си тръгне. Само че не. Повлече ме към колата и ме откара на онова място, каквото и да беше то. Това е. Останалото ви е известно.

— Било е у него — измърмори Сам. — Трябваше да го претърся.

— Колко пъти да ти казвам, Сам? Парчето не беше нищо особено. Нямаше никакъв етикет, никакъв надпис — само някакъв странен символ.

— Какъв символ?

— Не помня. Има снимка на сайта ми. Бях я публикувал, в случай че някой знае какво е.

— Реми, би ли…?

Тя вече беше станала и беше отворила лаптопа, който стоеше на масичката. След трийсет секунди завъртя лаптопа към Тед:

— Това ли е?

Той присви очи, после кимна.

— Да, това е. Видяхте ли, нищо особено.

Сам се приближи до Реми и погледна снимката. Както каза Тед, приличаше на вдлъбнатото дъно на зелена бутилка за вино. В средата имаше символ. Реми увеличи снимката, за да го видят по-ясно.

— На мен нищо не ми говори — каза Сам. — А на теб?

— На мен също. И на теб ли, Тед?

— Да, нали вече ви казах.

— Някакви странни телефонни обаждания или електронни писма? Някой да е проявил интерес?

Фробишър изстена.

— Не, не и не! Искам да се прибирам вече. Уморен съм.

— Не мисля, че е добра идея, Тед.

— Какво? Защо?

— Той знае къде живееш…

— О, това беше просто някакъв откаченяк. Сигурно се е надрусал с нещо. Това е само дъно на бутилка, за Бога, а и той вече го взе. Всичко свърши.

Съмнявам се, помисли си Сам. Освен това изобщо не смяташе, че този тип е луд или наркоман. Някой по някаква причина намираше това странно парче стъкло за особено важно. Достатъчно важно, за да убие човек заради него.

 

 

На четирийсет и пет мили от тях Григорий Архипов лежеше под ниските клони на едно дърво и внимателно следеше с очи движенията на заместник-шерифа на окръг Съмърсет, докато шофьорът от пътната помощ закачаше „Буика“. Дълбоко в примитивната част на мозъка на Архипов му се искаше да се раздвижи, да направи нещо, но потисна импулса и се съсредоточи върху това да не мърда. Много лесно — да не кажем, и удовлетворително — би било да изненада заместник-шерифа и шофьора, да ги ликвидира, после да вземе една от колите им и да изчезне в нощта, но това щеше да му докара повече неприятности, отколкото си струваше. Убит полицай означава издирване, блокиране на пътища, случайни проверки, може би дори намеса на ФБР, а нито едно от тия неща не са полезни за мисията му.

От безсъзнанието, в което го прати ударът по главата, го събудиха ярки бели светлини и вой на сирените. Когато отвори очи, видя срещу себе си фарове. Остана неподвижен, убеден, че ей сега към него ще се втурнат хора, но когато никой не се появи, той се обърна по корем и запълзя зад прикритието на котлите към дърветата, където лежеше в момента.

„Не мърдай!“, нареди той сам на себе си. Трябва да лежи тук, невидим, и да изчака да си тръгнат. Колата беше взета под наем с фалшиви шофьорска книжка и кредитна карта, които нямаше да отведат полицията доникъде. Дъждът беше превърнал гробището за котли в тресавище, така че не се виждаха следи от борба, което още повече усилваше любопитството на полицаите. Единственото, с което разполагаха, беше изоставена кола и обаждане до „Он Стар“, което вероятно щяха да припишат на тийнейджърска шега.

Добра засада беше това, помисли си Архипов. Да, унизителна, но професионалистът в него оцени находчивостта и изключителното хладнокръвие. Кракът му пулсираше от болка, но не можеше да го погледне, преди всички да са се махнали. Калта беше поела част от удара, но два от пръстите му вероятно са счупени. Болезнено, но не осакатяващо. И по-лоши неща беше преживявал. В Спецназ счупените кости рядко изобщо стигаха до медицинско лечение. А в Афганистан… муджахидините бяха диваци, които обичаха да убиват отблизо и лично, лице в лице, и нож в нож; белезите живо му го напомняха. Болката беше нещо съвсем просто, което съществува само в ума. Григорий Архипов добре знаеше това.

Но кои бяха тези мистериозни спасители? В никакъв случай не бяха обикновени добри самаряни. Действията им показваха умения, кураж и изобретателност. Мъжът спомена, че са приятели на Фробишър. Явно тези думи се изплъзнаха неволно от устата на мъжа, за щастие на Архипов, който с удоволствие щеше да проучи следата. Това му беше достатъчно. Ще ги намери. Надяваше се само да успее да го направи, преди да се наложи да докладва инцидента на шефа.

Явно имаха близка връзка с антикваря. Защо иначе ще рискуват живота си? Две плюс две прави четири. Щом Фробишър не иска да сътрудничи и да каже къде е намерил парчето, може би другият мъж и жената щяха да се окажат по-сговорчиви.

Ако ли пък не, просто ще си разчисти сметките и ще продължи нататък. Колкото и умело да му бяха устроили засада, беше въпрос на справедливост да намери начин да си го върне.