Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (47)

Глава 45

Шьонах, Бавария

— Невероятно! — прошепна Сам.

Двамата с Реми се приближиха до дървения парапет и погледнаха надолу.

— „Красиво“ е твърде слаба дума за това тук. Защо досега не сме идвали? — продума накрая Реми.

— Не знам — прошепна той в отговор и вдигна цифровия фотоапарат. И преди бяха идвали в Бавария, но никога в този район. — Дори „спира дъха“ не е достатъчно.

— Не е, почти мога да чуя „Звукът на музиката“.

Под тях се разстилаха изумрудените води на езерото Кьонигзее. В най-широката си част езерото беше повече от седемстотин метра, двете му страни бяха обградени с гъсто залесени гранитни възвишения и назъбени снежни върхове. Езерото се протягаше от село Шьонау на север до Оберзее, Горното езеро, пет мили на юг. Отдавна отделено от Кьонигзее от свлачище, Оберзее се беше сгушило в собствена почти кръгла долина, заобиколено от алпийски ливади с диви цветя и разпенени водопади — все гледки, които привличаха любители на природата и фотографията от целия свят. Между Шьонау и кейовете на Оберзее гъмжеше от туристически лодки.

С изключение на вълните, предизвиквани от време на време от лодките, които пореха водите на Кьонигзее, повърхността на езерото беше спокойна като огледало, отразяващо зелените, сивите и жълтеникавите цветове на околните гори и скали. Накъдето и да се обърнеха, Сам и Реми виждаха невероятно красиви картини сякаш от пощенски картички.

На две трети от пътя надолу по Кьонигзее — там, където езерото се стесняваше, преди отново да се разшири и да завие на югоизток към Оберзее, на една поляна върху полуостров Хиршау се намираше църквата „Свети Вартоломей“.

Сградата представляваше абсурден архитектурен хибрид. Едната част беше стара баварска хижа. Покритите с бял хоросан стени бяха увенчани със стръмен сив покрив, а на прозорците се виждаха тежки дървени кепенци в зелено и жълто. Над другата част от сградата се издигаха три червени купола. Два от тях завършваха със странни кулички. Едната кула без нито един прозорец преминаваше в по-малък купол, а другата беше далеч по-традиционна — обикновена камбанария с наклонен покрив и тесни прозорци с кепенци.

— Не смяташ ли, че има нещо иронично в това, че Хитлер е обожавал тези места? — попита Реми.

В същата община — Берхтесгаден, се намираше планинската вила на Адолф Хитлер, известна като Орловото гнездо.

— Никой не е имунизиран срещу красотата — отвърна Сам, — дори и диктаторите.

Сам и Реми обаче не дойдоха тук, за да се любуват на гледката. Чакаше ги работа.

Веднага след като разтълкуваха първата част от последната загадка, те се обадиха на Селма да им организира пътуването от Монако до Бавария. На сутринта благодариха на Ивет за гостоприемството и потеглиха към летището на Ница, а оттам — за Париж и Залцбург, където взеха кола под наем и с нея изминаха последните трийсет километра до Шьонау и Кьонигзее.

— Кога тръгва корабчето сутринта? — попита Реми.

— В девет. Напомни ми довечера да проверя прогнозата за времето.

Макар и късна пролет, времето в долината Кьонигзее беше доста нестабилно. Имаше дни, в които само за час буреносните облаци изместваха топлото слънце. Опитният турист тук винаги носеше със себе си резервен пуловер и яке.

Имаше само два начина да се стигне до църквата „Свети Вартоломей“ — с лодка от Шьонау или пеша през близките планински проходи. Колкото и примамлив да беше вторият вариант, Сам и Реми решиха да го оставят за друг път. Времето не беше на тяхна страна. Независимо от това, че гостуването им в имението на Бондарук им даде една крачка преднина, украинецът отдавна преследваше изгубената изба и благодарение на огромните си възможности скоро щеше отново да ги настигне. Макар до момента да не бяха видели знак от Холков или неговите хора, трябваше да бързат. Предпазливостта никак не бе излишна, когато си имаш работа с шефа на украинската мафия. Затова докато не откриеха тайната на църквата „Свети Вартоломей“ и не се махнеха оттук, щяха да допускат, че ги наблюдават. Нещо повече, щяха да приемат, че и бездруго раздразненият Бондарук е истински вбесен от нахлуването им в Хотин. Каквито и задръжки да е имал досега, вероятно вече бяха изчезнали.

Това, което Сам и Реми не можеха да предвидят, бе на какво е способен той сега.

 

 

Ако езерото Кьонигзее ги възхити с алпийската си красота, то близкото село, Шонау ги очарова със старинния си чар.

Селото се кипреше до бърза и пълна с камъни река, която се вливаше в Кьонигзее. Шьонау представляваше пъстра палитра от къщи, всяка от които като скъпоценен камък на баварската архитектура напомняше повече на хижа, отколкото на обикновена постройка. На изток, на брега на езерото Кьонигзее се намираше пристанището на Шьонау. Крайбрежната улица беше опасана с редица от кафенета, ресторанти и хотели. На юг от тях се виждаха навесите за лодки. Толкова чистички и подредени, че приличаха на изрязани от списание.

Докато Сам шофираше по трилентовия път към Шьонау, двамата с Реми гледаха как лодките влизат и излизат от кейовете за последните си курсове за деня и оставят прозрачни ветрила от пръски над изумрудената вода на езерото.

След няколко минути спряха пред хотел „Шифмайстер“. Белите и червени тенти на хотела, както и балконите му, обсипани с червени, бели и розови цветя отдалеч привличаха погледа. Фасадата му беше изрисувана с декоративни мотиви с цветя, листа и спирали в стил рококо. Пиколото се погрижи за колата и багажа им, а те влязоха във фоайето и се отправиха към рецепцията. След минути вече бяха в апартамента си с изглед към езерото.

Изкъпаха се, увиха се в дебелите хотелски хавлии и се настаниха на балкона да пият кафе и да се порадват на гледката. Слънцето тъкмо залязваше зад планините и лъчите му позлатяваха повърхността на езерото. Вечерта настъпваше и постепенно започна да се захлажда. По улиците и тротоарите се разхождаха туристи, зяпаха витрините и снимаха кея. Сам включи айфона.

— Има нещо от Селма — каза той, като прегледа електронната си поща.

С характерната си експедитивност Селма беше написала и изпратила два текста за историята на Ксеркс I и Ахеменидската династия — един по-сбит и един по-подробен. Сам ги препрати на айфона на Реми и през следващия половин час двамата обогатяваха познанията си за древноперсийския цар.

Ксеркс I, осмият владетел от Ахеменидската династия, седнал на престола на трийсет и пет годишна възраст и без да се мае, започнал да доказва славата си на отличен воин. Първо смазал един бунт в Египет, а след това и във Вавилон, където обявил Вавилонската империя за унищожена, бързо отмъкнал златния идол Мардук и наредил да бъде претопен, с което на практика погубил духовните устои на империята.

Две години по-късно Ксеркс насочил яростта си срещу атиняните, които през 490 г. пр.Хр. в битката при Маратон разгромили персийските войски, водени от баща му Дарий I, и така спрели завладяването на цяла Гърция.

През 483 г. пр.Хр. Ксеркс започнал подготовка за нападение срещу Гърция, като построил мост над Дарданелите, а после изкопал плавателен канал през най-тясната част на ръкава Атон, за да съкрати пътя на флотата си.

От Сардис Ксеркс и армията му нагазили на север през Тракия и Македония, но при Термопилите били пресрещнати от цар Леонид и неговите спартанци, които въпреки героичните си усилия били избити до крак. Ксеркс безпрепятствено продължил на юг до Атина. Завладял града и го разграбил. Но това бил апогеят на похода му. Скоро след завладяването на Атина загубил голяма част от флота си в битката при Саламин, а след това и много от войските си в битките при Платея и Микале през 479 г. пр.Хр.

Ксеркс оставил армията в ръцете на един от своите военачалници Мардоний и се върнал в столицата си Персеполис, където до края на живота си се борил с политически размирици. В крайна сметка бил убит от охраната си, може би по заповед на собствения си син, Артаксеркс I, който седнал на Ахеменидския престол през 464 г. пр.Хр.

— Ама че оплетена история — въздъхна Реми, щом приключи с четенето.

Десетина секунди по-късно Сам вдигна очи и отвърна:

— Този Ксеркс не е бил цвете за мирисане.

Реми се усмихна.

— Че кой от тези типове е бил?

— Права си. Добре, да помислим има ли нещо в биографията на Ксеркс, което би ни подсказало какво търси Бондарук? Първото, което ми прави впечатление, е сведението за претопяването на идола на Мардук.

— Ами ако историята греши? Ако Ксеркс е претопил копие, а оригиналът после се е изгубил някъде?

— Възможно е — Сам написа набързо съобщение на Селма и го изпрати. След няколко минути пристигна потвърждение, че съобщението е получено. — Други предположения?

— След навлизането в Гърция като че ли всичко тръгва зле за Ксеркс. Накрая той зарязва армията си и се връща у дома. Там се мотае няколко години и накрая го убиват. Може би по време на кампанията е изгубил нещо, което в собствените му очи се е превърнало в проклятие за управлението му.

— И Бондарук смята, че ако го открие, това ще уравновеси везните — довърши Сам. — Ще компенсира Ксеркс.

— Както каза преди малко, по-сигурният залог е Мардук, но историята твърди, че Вавилонското въстание е било дреболия за Ксеркс.

— А какво ще кажеш за Египетското въстание? Било е приблизително по същото време.

Реми въздъхна.

— Възможно е… Проблемът с историята, особено древната, е, че често в центъра на вниманието са отделни моменти. Някъде в някой забутан склад на музей или библиотека със сигурност има списък с откраднатите от Ксеркс съкровища и местата, където се намират в момента.

— Чудесно — усмихна се Сам, — откъде ще започнем?

— Избери си: Кайро, Луксор, Истанбул, Техеран… Ако започнем веднага, след има-няма дванайсет години ще сме приключили.

— Е, в такъв случай това не е най-добрият подход. Добре, да видим дали можем да стесним зоната на търсене. Ксеркс управлявал в продължение на двайсет години.

През това време е водил три големи кампании: в Египет, във Вавилон и в Гърция. Най-важната от трите била гръцката, която също така се оказала и повратна точка в неговото управление. Защо да не се концентрираме върху Гръцко-персийската война и да видим какво ще излезе?

Реми помисли и кимна:

— Звучи добре…

В този момент дойде съобщение и Сам го прочете.

— От Селма е — обясни той. — Историята за претопяването на Мардук е потвърдена от доста източници. За събитието разказват много очевидци, както от персийска, така и от вавилонска страна.

— Значи е решено — Гърция!

 

 

Следващия час посветиха на войните на Ксеркс с Гърция. После си починаха и хапнаха на терасата на ресторанта, която гледаше към вече притъмнелите кейове. Съчетанието от надморската височина, спиращите дъха гледки и умората от пътуването ги довърши. Отдадоха се на баварски пир, наслаждавайки се на студено, тънко нарязано свинско место с хляб и хрян, картофена салата с оцет, филе от сьомга в бира и вино, поднесено в традиционна плоска бутилка. Накрая завършиха с по една халба леденостудена бира. Изборът им на напитка под стайната температура привлече любопитните погледи от местните на съседната маса, но обяснение на Сам — „Американци“ — предизвика усмивки и дори една почерпка.

Заситени и леко замаяни, двамата се върнаха в стаята, поръчаха си каничка с кафе и отново се заловиха за работа.

— Целта на похода явно е била Атина — отбеляза Реми, — сърцето на Гърция.

— Тракия и Македония са били само за загрявка — съгласи се Сам. — Пазил е цялата си ярост за Атина. Добре, нека направим още едно предположение: Ксеркс е подчинил вавилонците, като им е откраднал и унищожил идола Мардук. Дали не се е опитал да направи същото и с гърците?

Реми вече преглеждаше доклада на Селма.

— Стори ми се, че видях нещо… Да, ето — Делфи.

— Делфийският оракул?

— Възможно е. Ксеркс го е бил набелязал. Разположено на сто мили на северозапад от Атина върху склоновете на планината Парнас, Делфи — светилището на бог Аполон, представлявало храмов комплекс, включващ множество храмове и съкровищници, стадион, театър, обществени сгради. Тук бил и храмът на Аполон, където се намирал оракулът.

В древни времена, пък и в наши дни, най-често посещаваното място в комплекса бил храмът с оракула. Жадни за истината, хора от всички краища на Средиземноморието търсели питията — жена, избрана да служи като земен представител на Оракула и на Аполон.

През последните години учените разбулили магията около Делфи с предположението, че трансът, в който изпадала питията, всъщност бил предизвикан от изпаренията на метан, въглероден диоксид и водороден сулфид от цепнатина в скалата под храма.

Сам и Реми знаеха, че един набег срещу храма в Делфи би бил напълно в стила на Ксеркс. Ограбването му би означавало обезсилване на гръцките богове, също както някога направил във Вавилон.

— Веднага щом смазал спартанците при Термопилите, Ксеркс изпратил армия от седем хиляди души срещу Делфи — продължи Реми. — Според легендата те били спрени от каменопад, изпратен от самия Аполон.

— Което може да е вярно, а може и да не е, ако си спомням правилно уроците по древна история.

— Има много дебати по въпроса — кимна Реми. — Добре, да продължим с допусканията. Да предположим, че нападателният отряд на Ксеркс не е бил спрян. Какво може да са взели?

— Самата пития, но надали са го направили, освен ако Бондарук не търси скелет. Какво ще кажеш за Омфалоса?

Омфалос, „пъпът“, бил камък с формата на ананас, за който се твърдяло, че е оформен по образец на камъка, който майката на Зевс, Рея, увила в пелени, за да измами баща му, Кронос, решен в пристъп на ревност и гняв да убие новороденото.

Според легендата положеният в храма Омфалос позволявал пряко общуване с боговете, но учените опровергават твърдението, като казват, че кухият камък служел просто, за да насочва халюциногенните газове към дробовете на питията.

— Не, не — възрази Реми, — има множество разкази, сочещи, че Омфалос е оцелял след войната. Проблемът е кой казва истината. Ако британците бяха успели да откраднат Декларацията за независимостта по време на войната от 1812 г., дали американското правителство щеше да си признае?

— Имаш право. Какво друго би могло да бъде?

— В Делфи е имало много съкровищници. Две от тях били особено ценни: Аргоската и Сифнийската. Въпреки че имали известно религиозно и културно значение, те всъщност представлявали малки банки: хранилища на злато и сребро.

Сам сви рамене.

— Възможно е, но Холков спомена за някакъв семеен завет. Звучи малко по-лично от древногръцки банков обир. Плюс това, той каза „да довърши нещо, което е започнато много отдавна“. Прилича ми по-скоро на някаква мисия.

После се прозина и каза:

— Мозъкът ми заспива. Да приключваме за тази вечер. Ще продължим сутринта.

 

 

На петдесет километра на север Холков слезе от самолета и провери гласовата си поща, докато се провираше между множеството на летището. Спря внезапно и се взря в екрана. Тримата мъже, които го следваха, също се спряха.

— Какво има? — попита един от тях.

Вместо отговор Холков само се ухили и седна на един от столовете наблизо. Извади лаптопа си, включи го и натисна няколко клавиша. След трийсет секунди измърмори:

— Пипнах ви!

— Откри ли ги?

— Не сме чак толкова умни, а, Фарго? — каза той под носа си. После погледна мъжете около него. — Те са тук, наблизо. В Бавария.