Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (34)

Глава 32

Водени от синьо-бялата светлина на фенерчетата, двамата заслизаха към следващата площадка. Тук отново видяха дървена врата с табелка „Влизането забранено“. Готов за скърцането на вековните панти, Сам остана изненадан, че тази врата се отвори безшумно.

Следващият тунел беше широк не повече от метър и двайсет и висок около метър и половина. Трябваше да се приведат. От двете страни на тунела, през метър, бяха наредени правоъгълните врати на килиите, но за разлика от горното ниво, тези тук си бяха с оригиналните решетки, отворени и вързани с връв. Сам огледа най-близката на светлината на фенерчето и видя, че заключалката и резето са още на мястото си.

— Точно когато си мислехме, че по-потискащо не може да стане — прошепна Реми.

Продължиха напред, оглеждайки стените от двете си страни. След двайсетина метра видяха отляво къс тунел, не повече от три метра. В края му имаше четвъртит отвор с височина до кръста. Коленичиха и Сам се вмъкна вътре. Погледът му мярна дупка в пода. Той се приближи и светна в нея с фенерчето си.

— Още една стълба — прошепна той, — към два метра. Мисля, че го намерихме.

— Аз ще мина първа. — Реми се промуши през отвора и се заспуска надолу. — Добре, изглежда здрава.

Сам слезе и се сви до нея. Този тунел беше още по-тесен: по-малко от метър ширина, метър и двайсет височина. По средата един след друг бяха наредени множество отвори, покрити със стоманени решетки, които сякаш поглъщаха лъчите на фенерчетата.

— Боже милостиви! — прошепна Сам.

— Колко са според теб?

— Ако тунелът е дълъг колкото тези горе… към четирийсет или петдесет.

Реми замълча.

— Чудя се колко време е нужно, за да полудее човек там долу.

— Зависи от човека, но след ден-два умът ти заживява свой живот. Без усет за време, без мяра за сравнение, без външни дразнители… Хайде, да приключваме с тази работа. Какво гласеше последният ред от загадката?

— „От третия свят на забравените…“

Като внимаваха къде стъпват, те се отправиха към третия отвор. Реми освети решетката и Сам я разгледа отблизо. Пантите и резето бяха свалени, а пръчките бяха грапави от ръждата. Щом докосна една от тях, от нея се изрониха люспи и полетяха надолу в мрака. Той вдигна решетката и я отмести.

Ублиетът се намираше на дъното на тясна шахта, дълга два метра. Самата килия беше метър и двайсет на метър и двайсет, деветдесет сантиметра в дълбочина: нито достатъчно широка, за да може човек да легне изпънат, нито достатъчно висока, за да стои прав.

— По-добре аз да сляза — каза Реми, — по-дребна съм.

Сам се намръщи, но кимна.

— Добре.

Той извади малкия кози крак от колана си й го подаде.

Реми свали якето, мушна лоста в колана си и Сам я спусна надолу.

Наложи й се да скочи от няколко педи височина. Застанала на четири крака, тя захапа фенерчето между зъбите си и започна да оглежда каменните стени и пода. След две минути продума:

— Ето те и тебе…

— Цикада?

— Да, в цялата си прелест. Точно в ъгъла на един камък. Тук има доста голяма цепнатина… Чакай малко.

Реми пъхна козия крак в цепнатината, после в другата и камъкът се отдели от стената. Пъхтейки, тя го извади и го сложи настрани, после легна по корем и насочи фенерчето си в дупката.

— Дълбока е към метър… по дяволите!

— Какво стана?

Реми се изправи на колене и погледна нагоре.

— Това е основата на скалата, Сам. Няма други отвори, нито цепнатини… нищо.

 

 

Реми огледа още веднъж, за да е сигурна, че не пропуска нещо, после върна камъка на мястото му. Сам протегна ръце и я издърпа горе. Тя сви устни и издуха един кичур от челото си.

— Точно от това се страхувах. Карл Мюлер е намерил тук три бутилки. Нещо ми подсказваше, че останалите не чакат нас.

Сам кимна.

— Каквото и да е бил намислил Лоран, няма причина да е скрил всички бутилки на едно място.

— Е, струваше си да опитаме. Едно знаем със сигурност: Лоран наистина е използвал печата с цикадата.

— Хайде, да си вървим и да потърсим начин да излезем навън.

 

 

Върнаха решетката на място и се отдалечиха по тунела. Реми вървеше притисната до едната стена, Сам — до другата. На три метра от края Сам изведнъж се спъна, падна назад в една ниша и изохка.

— Сам? — тревожно прошепна Реми.

— Май намерих нещо — отвърна той.

Сам се огледа. Задната част от пода на нишата всъщност беше отвор, върху който нямаше решетка.

Реми заобиколи ублиета в средата на тунела и се вмъкна в нишата при Сам. Той насочи фенерчето към шахтата, после се спусна в нея, последван от Реми. Перпендикулярно на тунела се простираше тесен проход, в който можеше само да се пълзи.

Реми запълзя напред, а Сам след нея. За да не пропуснат някое разклонение, често опипваха стените покрай себе си.

След една минута Сам потупа Реми да спре и включи фенерчето. Проходът продължаваше още напред. Краят му не се виждаше.

— Забеляза ли стените? — попита Реми шепнешком.

— Да.

Стените не бяха изградени от камъни, а прокопани в основата на скалата. Двамата напредваха бавно в мрака. Тесният проход бе толкова потискащ, че изминаването на няколко педи им се струваше като десетки метри.

След трийсетина секунди Реми отново спря.

— Стена и разклонение надясно.

Завиха и пропълзяха още шест метра до следващия завой, този път наляво. След още една права отсечка и два последователни завоя надясно и наляво се озоваха под дупка в тавана, достатъчно висока, за да може Реми да се изправи. Тя се огледа и клекна при Сам.

— Горе има площадка и някакво помещение.

— Ще можеш ли?

— Така мисля.

Тя се набра и изчезна. След десет секунди извика:

— Давай!

Сам се изправи, изпълзя върху площадката и скочи при Реми, която вече оглеждаше помещението. То беше три на три метра, също издълбано в основата на скалата. На трите стени имаше монтирани дървени кутии за оръжие, разделени вертикално — вероятно за мускети или за саби. В стената отляво имаше изрязан свод.

— Това трябва да е от времето, когато крепостта е била укрепление — прошепна Сам. — Може би последно укритие или място за отбрана.

— Което означава, че трябва да има още един вход или изход.

— Освен ако не са го запушили при превръщането на крепостта в затвор.

— Не смей да се шегуваш.

— Има само един начин да разберем.

Двамата се мушнаха в тунела зад свода.

 

 

Оказа се лабиринт. В продължение на цял час Сам и Реми търсеха път, стигаха до задънени тунели, обикаляха в коридори във формата на подкови, слизаха и се изкачваха по стълби, докато Сам накрая не спря. Пред тях тунелът отново се разделяше на три като спици на колело на каруца.

— Какво е това? — задъхано попита Реми.

— Не знам как се казва, но предполагам, че е част от теорията за отбрана на последното укрепление: нападателите слизат тук долу, изгубват се и защитниците ги залавят. — Той облиза пръста си и го вдигна във въздуха. — Има някакво течение. — Завъртя се, опитвайки се да определи откъде идва, но поклати глава. — Не мога да разбера откъде идва.

Реми не го слушаше. Тя се въртеше на място със затворени очи, сложила ръце на кръста и сочейки с пръсти ту наляво, ту надясно.

— Припомнях си откъде сме минали. Дворът е насам — прошепна тя накрая, сочейки към левия тунел. — Ако има таен вход, той трябва да е някъде там.

— Добре — рече Сам, хвана я за ръка и двамата отново тръгнаха.

Тунелът продължи да се разклонява и всеки път Реми спираше, затваряше очи и започваше бавно да се върти в различни посоки, после казваше накъде да продължат.

След още час тунелът внезапно свърши. На стената беше подпряна дървена стълба, грубо издялана от нещо като червен дъб, с леко разкривени страници и стъпала. Вдигнаха фенерчетата нагоре. Стълбата, която беше над десет метра, свършваше под дървен капак.

— Подушваш ли това, Сам? Дъжд! Близо сме!

Той кимна разсеяно, оглеждайки стълбата.

— Много е стара. Възможно е да стои тук от самото начало. От стотици години.

— Чудесно, но единственото, което ме интересува в момента, е дали ще ни издържи.

Сам побутна стълбата, после стъпи на първото стъпало и се отпусна. То изскърца, но не поддаде.

— Дай ми козия крак, ако обичаш.

Той го мушна в колана и се изкачи до капака.

— Заключен е.

Пъхна лоста под ръба и натисна няколко пъти. Резето се отвори. Сам отмести капака и в тунела нахлу свеж въздух.

— В една от кулите сме — прошепна той на Реми.

Сам се измъкна навън, а Реми се заизкачва след него. Когато главата й се подаде от отвора, пред вратата се чуха стъпки. Сам й помогна да излезе и двамата изпълзяха до вратата.

През парапета видяха пазача — предположиха, че е същият, който се разхождаше в двора и оглеждаше наляво-надясно с фенера си. Пазачът се обърна, вдигна за момент фенера към пътеката горе, после се скри под един от сводовете.

Дадоха му трийсет секунди да се отдалечи, после минаха бързо по пътечката, слязоха по стъпалата, прекосиха двора и се измъкнаха през тунела, през който дойдоха.

Навън още валеше и температурата беше паднала с десетина градуса. Потръпнаха от студ. Огледаха се, за да се ориентират. Бяха точно там, откъдето тръгнаха. Отсреща се виждаха постройките с червените покриви. Пазачът беше на стотина метра от тях и по фенера си личеше, че върви към регистратурата.

— Май толкова стига за една нощ, а? — рече Сам.

— Дори ни е малко повече. Пък и доколкото те познавам, чака ни още доста.

— И още как!

Двамата излязоха вън на дъжда.