Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (55)

Глава 53

Венеция, Италия

Водното такси спря и Сам и Реми слязоха. Погледите им бяха приковани в околните сгради.

— Колкото и пъти да идвам, винаги ми спира дъхът! — каза Реми.

Любимият на туристите площад „Сан Марко“ има форма на трапец и е разположен край източното устие на Канале Гранде. Прочут с гълъбите си и геометричните си каменни мотиви, той е може би най-известният площад в цяла Европа и дом на някои от най-големите забележителности на Венеция, много от които датират отпреди хиляда години.

Сам и Реми се въртяха в кръг, сякаш виждаха всичко това за пръв път: базиликата „Сан Марко“ с византийските й куполи, стометровата камбанария, внушителния готически Дворец на дожовете и накрая, точно срещу базиликата, сградата на Ала Наполеоника — някогашната административна резиденция на Наполеон.

Дали това беше съвпадение или не, скоро щяха да разберат, но отдавна знаеха за връзката между императора и площад „Сан Марко“. Самият той бе нарекъл прочутият площад „салона на Европа“. През 1803 г., скоро след признаването на Венеция за част от новосъздаденото Кралство Италия, Наполеон решил, че нито Монетният двор, нито Националната библиотека, нито Новите Прокурати са подходящи за негова резиденция и заповядал да построят Ала Наполеоника.

Беше близо шест следобед и слънцето се спускаше над покрива на Националната библиотека. Някои от лампите на площада вече светеха и хвърляха езера от кехлибарена светлина върху арките и куполите наоколо. Повечето туристи се бяха разотишли и площадът бе тих, с изключение на фона от бъбрещи гласове и гукането на птиците.

— С кого имаме среща? — попита Реми.

— С уредника, Мария Фаварето.

Преди да хванат полета на „Луфтханза“ от Залцбург, Сам се обади на уредника на Археологическия музей. За щастие, синьора Фаварето беше чувала за тях. Разказа му, че преди година, когато двамата с Реми бяха открили изгубения дневник на Лукреция Борджия — дама от политическата вихрушка на петнайсети век и прочута съблазнителка, новината била на първите страници на вестниците. Бивш неин колега сега бил помощник-уредник в музея на Борджиите в Библиотеката на Ватикана. Именно там семейство Фарго бяха дарили дневника. Фаварето се съгласи да се срещнат и да обиколят Археологическия музей след работно време.

— Това тя ли е? — посочи Реми към жената, която им махаше от един от входовете на Новите Прокурати, където се помещаваше част от Археологическия музей — останалата част се намираше в Националната библиотека „Сан Марко“. Сам и Реми тръгнаха към нея.

— Синьор Фарго, синьора Фарго, аз съм Мария Фаварето. Приятно ми е да се запознаем!

— Моля, наричайте ни Сам и Реми — каза Реми и стисна ръката й.

— А вие пък ме наричайте Мария.

— Благодаря ви за помощта. Надяваме се, че не ви безпокоим.

— Ни най-малко! Припомнете ми, моля, кой период ви интересуваше?

— Не сме сигурни, но всички сведения ни водят към осемнайсети век.

— Добре, мисля, че имаме късмет. Последвайте ме, ако обичате.

Тя ги поведе през арката на един тунел, облицован в червеникави и кремави плочки към входа на музея. Подминаха витрините с египетски саркофази и асирийски колесници, етруски статуи и вази и римски бюстове, византийски гравюри върху слонова кост и минойски глинени делви.

Мария спря пред една дървена врата и отключи. Озоваха се в дълъг, слабо осветен коридор.

— Това е нашата библиотека, която не е предназначена за обществено ползване. Предвид това, за което питате, сметнах, че най-полезен ще ви е Джузепе. Няма научна титла, но е тук отдавна, вече почти шейсет години. Знае повече за Венеция от всички, които познавам. — Тя се прокашля колебливо. — Джузепе е на осемдесет и две и е малко… особен. Ексцентричен, може да се каже. Но това да не ви тревожи. Просто му задайте въпросите си и той ще намери отговорите.

— Добре — отвърна Сам с усмивка.

— Попитах ви за периода, от който се интересувате, защото Джузепе няма никакъв афинитет към съвременността. Ако нещо не се е случило през деветнайсети век или по-рано, то просто не съществува за него.

— Ще го имаме предвид — успокои я Реми.

Мария отвори вратата и ги покани да влязат.

— Когато приключите, просто натиснете звънеца на стената. Аз ще дойда да ви взема. Успех!

И с тия думи тя затвори вратата.

Библиотеката на музея беше дълга и тясна. Стените всъщност не бяха стени, а лавици с книги, които стигаха от пода до тавана, по шест метра високи. До всяка от тях имаше дървена стълба на колелца. В средата имаше единична работна маса, дълга три метра, с един — единствен стол. От тавана висяха халогенни полилеи, които хвърляха мека светлина върху покрития със зелени плочки под.

— Има ли някого? — обади се един глас.

— Да — отговори Сам, — синьора Фаварето ни пусна да влезем.

Когато очите им се приспособиха, видяха на върха на една от стълбите в далечния край на библиотеката фигура на мъж. Той стоеше на най-високото стъпало и опипваше с пръсти гърбовете на книгите, като побутваше едни навътре, а други издърпваше леко навън. След малко слезе и се затътри по пътеката към тях.

— Да?

Джузепе беше висок едва метър и петдесет. Имаше бяла рехава коса, която стърчеше във всички посоки. Надали тежеше повече от четирийсет килограма. Погледна ги с изненадващо остри сини очи.

— Здравейте. Аз съм Сам, а това е…

Джузепе махна пренебрежително с ръка.

— Имате въпрос към мен, така ли?

— Хм, да… Занимава ни една загадка. Търсим името на човек, може би от Истрия в Хърватия, който може би има връзка с Повелия или Санта Мария ди Назарет.

— Дайте ми загадката.

— „Мъжът от Хирстия, тринайсет по традиция“.

Без да казва нищо, Джузепе задъвка устни.

— Освен това, смятаме, че има нещо общо с лазаретите…

Джузепе рязко се извърна и се отдалечи. Спря на пътеката и започна да се взира в стените от книги една по една, движейки показалец във въздуха.

— Изрежда книгите наум — прошепна Реми.

— Тихо, моля! — излая Джузепе.

След две минути Джузепе се приближи до стената отдясно и избута стълбата до далечния край. Качи се, извади една книга, разлисти я, остави я на мястото й и отново слезе. Повтори същото още пет пъти.

— Човекът, когото търсите, се казва Пиетро Традонико — заяви той накрая, — дож на Венеция от 836 до 864 г. Хронологично бил единайсетият дож, но по традиция се смята за тринайсети. След убийството му привържениците му избягали на остров Повелия. Живели в колиби в североизточния край на острова.

С тези думи Джузепе отново затътри крака.

— Още един въпрос — извика Сам.

Джузепе се обърна.

— Традонико тук ли е погребан?

— Някои мислят, че е тук, други — че не е. Привържениците му поискали тялото след убийството, но никой не знае къде са го отнесли.

После се отдалечи.

— Благодаря ви! — извика Реми подире му.

Старецът не отговори.

— Открихте ли това, което търсехте? — попита Мария, още щом отвори вратата на Сам и Реми да излязат от библиотеката.

— Да — каза Сам. — Джузепе наистина се оказа невероятен. Много сме ви признателни за помощта.

— За мен беше удоволствие. Мога ли да направя още нещо за вас?

— След като сте толкова мила… кой е най-лесният начин да стигнем до Повелия?

Мария спря и се обърна към тях. Лицето й се опъна.

— Защо искате да отидете там?

— Проучване…

— Можете да използвате нашата библиотека. Сигурна съм, че Джузепе…

— Благодаря, но бихме искали лично да посетим острова.

— Моля ви, помислете отново!

— Защо? — попита Реми.

— Какво знаете за историята на Повелия?

— Ако говорите за масовите гробове от чумата…

— Не са само те. Има и друго. Елате да изпием по нещо и ще ви разкажа.