Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (7)

Глава 5

Без да включва фаровете, Сам насочи „БМВ“-то по пътя, стараейки се да избягва дупките, докато не стигнаха на петдесетина метра от отклонението. Спря и изгаси двигателя.

— Ще ме почакаш ли в колата?

Реми се намръщи.

— Май не се познаваме — рече тя и протегна ръка за здрависване, — аз съм Реми Фарго.

Сам въздъхна.

— Схванах.

Набързо се разбраха за стратегията „ами-ако-в-най-лошия-случай“, после Сам й подаде якето си и двамата се измъкнаха от колата.

Слязоха в дълбоката канавка, скрита от високи треви, която продължаваше чак до пътеката и свършваше с дренажна тръба.

Вървяха приведени и през няколко крачки спираха да се ослушат. Когато стигнаха до пътеката, се изкатериха горе и се запромъкваха между дърветата. След двайсетина метра горичката се разреди и те се озоваха в края на голяма поляна.

Пространството, което се разкри пред тях, беше огромно: може би два акра, осеяни с груби цилиндрични форми, някои с размерите на гаражи, други — на малки автомобили, които лежаха под различни ъгли като части от детски конструктор. Постепенно, когато очите му се приспособиха към тъмнината, Сам разбра какво вижда: морга за парни котли. Защо и как се бяха озовали тук, в средата на мерилендската провинция, оставаше загадка, но фактът си е факт. Съдейки по размерите им, котлите идваха от най-различни места — локомотиви, кораби, заводи. Дъждът беше свалил нападалите отгоре листа и тропаше тихо по стоманата, а ехото отекваше между дърветата.

— Това е последното, което очаквах да видя — прошепна Реми.

— И аз.

Това им подсказа нещо за похитителя на Тед — той или познаваше добре района, или се беше подготвил предварително. И двата варианта не бяха особено успокоителни.

„Буикът“ беше паркиран в средата на откритото пространство, но от Фробишър и шофьора нямаше и следа. Явно се бяха скрили сред лабиринта от котли. Но защо дойдоха тук? Първата мисъл, която мина през ума на Сам, го накара да изтръпне. Не знаеше какво е замислил похитителят, но едно е сигурно: трябва му усамотение. Или място, на което да скрие труп. Или и двете. Сърцето на Сам заби лудо.

— Ако се разделим, ще покрием по-голяма площ — предложи Реми.

— Забрави! Не знаем що за тип е този и на какво е способен.

Сам тъкмо се канеше да тръгне напред, когато му хрумна нещо. „Буик Люсерн“. „Буик“… „Дженерал Моторс“. Той дръпна Реми обратно в прикритието на дърветата и каза:

— Чакай ме тук! Ей сега се връщам!

— Какво…

— Просто стой тук! Няма да се отдалечавам!

Сам се огледа за последно, после като не видя нищо да помръдва, бързо изтича към „Буика“. Стигна до шофьорската врата, приклекна, каза една бърза молитва и натисна дръжката. Вратата се отвори и лампата вътре светна. Той бързо я затвори отново.

По дяволите! Но поне няма звукова сигнализация.

Не му остава друго, освен да рискува.

Отново отвори, мушна се вътре и затвори. Изчака трийсетина секунди, като от време на време поглеждаше над таблото. Никъде нищо не помръдва. Сам огледа вътрешността на колата и почти веднага откри това, което търсеше. На един панел на таблото имаше копче с надпис „Он Стар“. Натисна го. След двайсетина секунди се чу глас.

— Свързахте се с „Он Стар“^[1], Денис на линия. Как мога да ви помогна?

— Да… — изохка Сам. — Катастрофирах… Ранен съм… Имам нужда от помощ.

— Знаете ли къде се намирате?

— Ох… не.

— Изчакайте, сър! — Минаха пет секунди. — Всичко е наред, сър, установих местоположението ви близо до „Блек Роуд“, на запад от Принсес Ан, Мериленд.

— Да, там някъде.

— Съобщих в районната централа на 911. Екипът е на път към вас.

— Колко време? — изстена Сам, съсредоточавайки целия си артистичен талант в това, да звучи като ранен шофьор.

— Шест-седем минути. Аз няма да прекъсвам…

Сам обаче вече слизаше от колата. Затвори вратата, мина отзад и с джобното си ножче проби задната лява гума. После заобиколи и повтори процедурата от другата страна. След това бързо изтича при дърветата и Реми.

— „Он Стар“? — попита усмихнато тя.

Той я целуна по бузата.

— Добре мислим и двамата.

— Колко време ще им трябва?

— Шест-седем минути. Ще бъде добре да сме изчезнали. Не съм в настроение за въпроси и отговори.

— Нито пък аз. Много повече съм в настроение за топло бренди.

— Какво ще кажеш за малко игра на криеница?

— Давай!

Нямаха голяма надежда да открият стъпки в калта, така че се втурнаха през поляната и започнаха да се провират през пътечките и тунелите между котлите. Сам намери две парчета арматура и подаде по-късото на Реми, а другото запази за себе си. Изминаха едва петнайсетина метра, когато през пороя чуха немощен глас:

— Не знам за какво говорите… какво парче?

Това беше Тед.

Отговори му мъжки глас, но Сам и Реми не можаха да доловят думите.

— Това ли? Просто парче от бутилка. Нищо особено.

Сам завъртя глава, опитвайки се да разбере откъде идва звукът. После посочи напред и наляво към свода, образуван от два подпрени котела. Реми кимна. Когато минаха под свода, гласовете станаха по-ясни.

— Искам да знам къде точно го намери! — казваше непознатият мъж. Гласът беше с изразен източноевропейски или руски акцент.

— Казах, че не помня. Някъде по реката.

— Покомоук?

— Да.

— Къде?

— Защо е всичко това? Наистина не разбирам…

Чу се звук от удар с тежък предмет върху човешка плът. Тед изстена и явно падна върху калната и мокра земя.

— Ставай!

— Не мога!

— Казах, ставай!

Сам направи знак на Реми да чака и запълзя напред, плътно опрян до котела, после подаде глава, за да види какво се случва.

Между два котела с размерите на пикапи, беше коленичил Тед Фробишър с вързани зад гърба ръце. Похитителят стоеше на няколко крачки пред него с фенер в лявата ръка и револвер — в дясната. Беше насочил оръжието към гърдите на Тед.

— Кажи ми къде го намери и ще те върна у дома — каза непознатият. — Ще можеш да забравиш цялата тази история.

На това му се вика лъжа, помисли Сам. Който й да беше този, не беше довлякъл Тед чак дотук, за да го върне после жив и здрав и да го завие в леглото му. „Съжалявам за безпокойството, лека нощ“… Независимо дали нападателят ще получи това, което иска, съдбата на Тед е ясна, освен ако двамата с Реми не действат бързо.

Сам помисли няколко секунди и състави план. Щеше му се да намери по-елегантно решение, но не разполагаха нито с време, нито със средства за такова.

Върна се при Реми. Описа й набързо какво видя, после й изложи плана.

— Ти май взимаш най-опасната част — отбеляза Реми.

— Имам абсолютна вяра в мерника ти.

— И в усета ми за време.

— Именно! Ей сега се връщам.

Сам изчезна за половин минута сред дърветата, после се върна и й подаде камък с размер на грейпфрут.

— Ще можеш ли да се изкатериш по това с една ръка? — попита той и кимна към ръждясалата стълба на по-близкия котел.

— Ако чуеш тупване в тъмнината, значи не.

Тя се наведе напред, дръпна го за ризата и бързо го целуна.

— Слушай, Фарго, опитай се да изглеждаш безобиден и, за бога, бъди внимателен. Ако те убият, никога няма да ти го простя.

— И аз няма да си го простя.

Сам стисна арматурата и тръгна, подтичвайки, по пътя, от който беше дошъл. После зави надясно и започна да обикаля в кръг. Спря и погледна часовника си.

Бяха минали шест минути от обаждането му на „Он Стар“. Не може да чака повече.

Мушна желязото в колана си, пое дълбоко дъх, за да успокои дишането си и тръгна напред, докато не видя фенера в тъмнината. Там се спря и извика:

— Ехо! Всичко наред ли е?

Непознатият се обърна, насочвайки фенера към лицето му.

— Кой си ти?

— Просто минавах оттук. Видях колата и помислих, че може да има проблем. Ей, може ли да не ми светиш така в очите?

В далечината се чу вой на сирени. Мъжът се завъртя с вдигнат револвер към Тед, после обратно към Сам.

— Леле, приятел, за какво е този пистолет?

Сам вдигна ръце и предпазливо пристъпи напред.

— Не мърдай! Стой там!

— Само исках да помогна — каза Сам, затаил дъх, и направи още една крачка, скъсявайки разстоянието на около пет метра.

„Реми, готови…“

После повиши глас, за да бъде сигурен, че тя ще чуе въпреки дъжда, и каза:

— Ако искаш да си тръгна, няма проблем…

Реми разбра знака. Сам видя от дясната си страна как сянката й се надигна от покрива на котела на фона на тъмното небе. Камъкът остана сякаш цяла вечност във въздуха, после се стовари със зловещ удар върху десния крак на непознатия. Наистина има безпогрешен мерник. Е, в главата щеше да бъде по-лесно, но пък сигурно щеше да го убие, а това не е необходимо.

Мъжът изохка и залитна назад, а Сам се втурна към него, извадил желязната пръчка от колана си. Докато онзи размахваше ръце, опитвайки се да запази равновесие, Сам издебна идеалния момент и замахна с арматурата право към брадичката му. Пистолетът и фенерът излетяха от ръцете му, като първият падна в калта, а вторият се изтъркаля към Тед. С периферното си зрение Сам видя, че Реми вече е зад гърба на Тед. Тя го вдигна и двамата избягаха.

Непознатият лежеше по гръб, затънал в кал и стенещ. „Труден клиент“, помисли си Сам. Този ъперкът трябва сериозно да го е извадил от строя. Сам прехвърли желязото в дясната си ръка.

Сирените наближаваха, след не повече от две минути щяха да са при тях.

Сам вдигна фенера и се огледа наоколо, търсейки пистолета. Видя го наблизо, полузаровен в калта. Изрови го с върха на обувката си и го изрита далеч към дърветата.

Обърна се и насочи фенера в лицето на мъжа. Мъжът спря да се движи, присвил очи срещу светлината. Лицето му беше слабо и изпито, с малки, подли очи и нос, който явно е чупен неведнъж. През дясната страна на челото му минаваше дълъг светъл белег, стигащ чак до слепоочието. „Не само труден, ами и жесток“, помисли Сам. Очите на непознатия сами говореха.

— Подозирам, че няма да ми кажеш кой си и какво правиш тук? — попита Сам.

Мъжът мигаше бързо. Разчисти паяжините пред лицето си, впери очи в Сам и изплю някаква дума. Руснак, помисли Сам. Макар да знаеше достатъчно руски за туристически цели, тази дума не му беше позната. Въпреки това можеше да се обзаложи, че е свързана или с майка му, или с плътски контакти, или и с двете.

— Не ми прозвуча особено дружелюбно — рече Сам. — Да опитаме отново, кой си и каква работа имаш с нашия приятел?

Последва втора ругатня, този път с цяло изречение.

— Не мисля — отвърна Сам. — Желая ти повече късмет следващия път, братле.

С тия думи той се наведе напред и го удари още веднъж с арматурата зад ухото. Мъжът изстена и изпадна в безсъзнание.

— Да се надяваме, че втори път няма да се срещнем — промърмори Сам, после се обърна и затича.