Линкълн Чайлд
Утопияленд (9)

9:55

Човекът, който наричаше себе си господин Доу, стоеше на алеята към Медицинския център, облегнат на парапета. Наслаждаваше се на небрежния начин, по който лененото му сако падаше върху прясно боядисаното перило. Погледна надолу към Нексус, където широка улица водеше към спирката на въздушното влакче. Макар че беше почти десет часа, все още прииждаха тълпи. Истинска река от хора, помисли си той и това му напомни Книгата на Йоил. Зарецитира на глас: „Множества, множества в долината, където ще се отсъди за тях“. Но не, ако трябваше да бъде честен, в сцената имаше постмодернистичен нюанс, по-подходящ за Т. С. Елиът, отколкото за Библията. Звученето на собствения му глас му харесваше, затова отново зарецитира, този път по-силно:

Тълпа се стича по Лондонския мост, тъй много са,

Не знаех, че смъртта е поносила толкоз хора.

Отново погледна към центъра, но служителите зад извитото като полумесец бюро бяха прекалено заети, за да го чуят. Всъщност единственият, който изглежда го беше забелязал, беше мъж в сако от рипсено кадифе, който излизаше от близката тоалетна. Погледите им се срещнаха, мъжът докосна карираното си кепе, обърна се и тръгна по пътя си.

Погледът на Джон Доу отново се върна към Нексус. Реши, че дизайнът не му харесва — конструкцията от хром и дърво приличаше на чудовищен синтез от коренно различни стилове.

Но охранителната система беше друго нещо. Беше впечатлен и от големината, и от компактността й. Наблюдателните камери в Транспортния център и въздушното влакче бяха пето поколение миниатюрно чудо. Той погледна към най-близката стена до Медицинския център. Ето например сензора за близост, скрит зад знака „Само за служебни лица“. Обикновените посетители на парка не биха го открили, дори ако го търсеха. А и да го открият, няма да знаят за какво служи. Но опитното око на господин Доу разпозна, че е „Де Минима“ — най-нов модел и много скъп, труден за закупуване, освен ако нямаш голямо влияние в целия свят. Каквото, в известен смисъл, Утопияленд притежаваше.

Но функционалността на всяка система зависи от хората, които я обслужват. В крайна сметка укрепленията на Троя не са паднали, а глупците от града са пуснали по свое желание Троянския кон вътре. Служителите от охраната в Утопия изобщо не изглеждаха толкова впечатляващи, колкото играчките, които им бяха поверени. Разхождаха се съвсем явно, облечени в черни блейзъри вместо обичайните бели, със слушалки на ушите… Бяха толкова забележими сред тълпата, колкото ако носеха узита и противокуршумни жилетки. Дори цивилните охранители лесно се различаваха. О, той беше видял и доста преоблечени — дебел турист в хавайска риза, висок слаб мъж, натоварен с фотоапарати, жена, която уж беше бременна. Но всички те носеха същите стандартни черни обувки с дебели подметки, както униформената охрана.

Господин Доу поклати глава. Не можеше да бъде по-добре, дори ако сам си го беше уредил. Което, в известен смисъл, беше направил.

Почака още малко, наслаждавайки се на топлината на слънцето върху раменете си. После взе кожената си чанта и тръгна към приземното ниво, откъдето се стигаше до портала за Газените фенери.

Вътре, отново далеч от тълпите, господин Доу тръгна по калдъръмените улици с ръце в джобовете, подсвирквайки си сложен пасаж от „Хроматична фантазия“ на Бах. Очите му непрестанно шареха. Но за разлика от останалите посетители, той не гледаше спектаклите, атракциите или костюмираните актьори. Търсеше онова, което трябваше да е скрито — охранителни постове, входове и изходи за служителите на Утопия, инфрачервени камери. Настроението му се повишаваше и той засвири още по-бодро.

Макар че никога досега не беше идвал в Утопия, господин Доу отлично познаваше разположението на парка. Без усилие откри най-краткия маршрут към казиното в Газените фенери — реалистична възстановка на оранжерията в лондонските кралски градини. Спря пред южната му врата и с неподправено възхищение се загледа в блестящата фасада от стъкло и метал, в елегантния силует. Това вече си го биваше. Той влезе вътре.

Атмосферата тук беше по-спокойна и тържествена. Липсваше оживлението на атракциите навън. Палми в саксии и викториански знамена се редуваха по стените. Келнерки в униформи от тафта и камгар тичаха наоколо, разнасяйки джин с тоник или бренди със сода. Крупиета в костюми от времето на крал Едуард властваха край многобройните игрални маси. Зад централното помещение имаше два кръга игрални автомати — огромни капани от месинг и олово с механични дискове и рисувани на ръка плодове. Господин Доу се разходи край тях, учудвайки се на начина, по който Утопия беше префасонирала елементите на хазарта, за да изглежда казиното в хармония с останалата част от Газените фенери.

Имаше само един елемент, който умишлено не беше викториански — „небесните очи“, безбройните мехури от тъмно стъкло, с които бе осеян таванът. За разлика от останалите места в парка в казиното наблюдението нарочно беше явно.

Господин Доу се усмихна широко, докато оглеждаше стотиците клиенти — наведени над масите за зарове, залагащи на рулетката, блъскащи по игралните автомати, сякаш самите те бяха автомати. Толкова много хора, съзнателно устремени да изгубят парите си.

Като изследовател на човешката глупост, той много се забавляваше от парадокса, който представляваше оранжерията. Това беше изключително постижение — тематичен парк, изграден не около рекламата на някоя марка бира или герой от анимационен филм, а около казината. Гениално изкривяване на оригиналната идея на Ерик Найтингейл. Коригираният корпоративен вариант на неговия проект изглеждаше напълно ясен на господин Доу — хората идват, попадат под очарованието на перфектно изградената атмосфера и губят задръжките си, а после и парите си.

Наистина забележително — Утопияленд беше отворен вече шест месеца и почти нищо не се беше разчуло за тази малка мръсна тайна. Вероятно това се дължеше на факта, че паркът просперираше.

Господин Доу хвърли последен предпазлив поглед на оранжерията. Каква ирония, и все пак — каква необходимост!

Той пое обратно към мъгливите улици на Газените фенери. Спря пред малко магазинче, на чиято табела пишеше „Тютюни Блекпул и пури Емпориум“. Наблизо имаше малка врата без надпис, скрита в сенките. Той небрежно погледна през рамо, задържа ръка на дръжката й и я завъртя.

Зад нея дълъг коридор от сив бетон криволичеше в двете посоки. Стената срещу вратата беше боядисана, за да наподобява дърво — достатъчно широко, за да се заблуди случайният посетител, че това е част от атракцията. Господин Доу внимателно затвори вратата зад себе си, ориентира се и тръгна по коридора. Когато стигна до широко метално стълбище, той се упъти към ниво А.

На първото разклонение спря. Униформен полицай се приближаваше от коридор с табела „Централен процесор“. Господин Доу се обърна към него, приемайки изражение на изгубен турист.

Полицаят го видя и рязко спря.

— Мога ли да ви помогна, сър? — попита той сдържано.

— Да, можете. Търся отдела за дресирани животни. Колегата ми ме чака там.

— Вие сте външен специалист? Къде е значката ви?

— Значката? Разбира се, значката — заекна господин Доу, бръкна в джоба на сакото си и извади малкото зелено славейче. — Забравих, че трябва да я закача. Съжалявам. — Той я прикрепи към ревера си.

— Мога ли да видя пропуска ви? — попита пазачът.

— Ето го. — Мъжът бръкна в друг джоб и извади ламинираната карта.

Полицаят го огледа, после му го върна.

— Благодаря. Направо по коридора, третото отклонение вдясно, втората врата вляво.

— Благодаря. — Господин Доу се усмихна и кимна, после зачака, докато полицаят продължи по пътя си.

Охраната спазваше точно процедурите. Очевидно нещата стояха така, както му бяха казали — можеше да разчита, че низшите охранители ще реагират по установения ред. Това беше много хубаво.

Отделът за дресирани животни беше джунгла от викове, ревове и неприятни екзотични миризми. Бърчейки нос, господин Доу мина покрай малка група спорещи шимпанзета и стигна до вратата, на която пишеше „Външен реквизит 3“. Зад нея мъжът с бадемовите очи и коженото яке стоеше до огромна клетка с папагали.

— Някакви проблеми? — попита господин Доу и затвори вратата след себе си.

Мъжът поклати глава.

— Не си дадоха труда да я разгледат отблизо — каза той, посочвайки с пръст зацапания вестник върху дъното на клетката.

— Естествено. А останалите?

— Всичко върви по план.

— А нашият приятел програмистът?

— Почива в мир.

— Радвам се да го чуя.

Господин Доу кимна към клетката и мъжът отвори тайното чекмедже на дъното й. Господин Доу приближи, бръкна вътре и извади тънък черен радиопредавател с дебела антена, стърчаща от върха. Включи го, набра някакъв код и го доближи до устните си.

— Воден бик, тук е Първи фактор. Докладвай за положението.

Последва пауза. После радиото оживя.

— На позиция — чу се глас.

— 10–4. Ще се чуем пак в 13:00. — Господин Доу смени честотата, после отново вдигна предавателя. — Хакер Джак, обади се. Хакер Джак, чуваш ли ме?

Този път паузата продължи по-дълго. После радиото отново изпищя, но много по-силно.

— Започваме. Готов ли си с димните огледала?

— Да — отвърна вторият глас.

— Разбрано, край. — Господин Доу пъхна радиостанцията в джоба си, после се обърна отново към чекмеджето, разглеждайки критично съдържанието му. — А сега подходящото оръжие.

Той се замисли дали да вземе ругера, после го отхвърли по чисто естетически съображения. Погледът му се спря на красив блестящ колт, но реши, че не е в настроение за пистолет с толкова силен откат. Накрая одобри „Глок-9“, ефикасен и сигурен в объркани ситуации.

Той прехвърли пистолета от едната в другата си ръка, после го пъхна в кобура под сакото си. Клекна до мъжа с бадемовите очи, отвори чантата си и започна внимателно да прехвърля предметите от чекмеджето в нея. Работеше бързо, с опитни движения и за тридесет секунди привърши. Закопча ципа на чантата, изправи се и я подаде на другия, който я преметна през рамо и тръгна към вратата. С ръка на дръжката, той се обърна и кимна.

— Знаеш ли какво? — каза господин Доу, след като кимна в отговор. — Приличаш на Джони Епълсийд^[1].