Линкълн Чайлд
Утопияленд (37)

15:15

— Какво, по дяволите, прави това нещо сега?

На Андрю Уорн му трябваха няколко секунди, за да разбере, че въпросът е отправен към него. Неохотно той отмести поглед от монитора. Пул, който седеше на близката маса, подпрял ръце на две купчини разпечатки, го погледна с обичайния си въпросителен поглед.

— Моля?

— Питах какво прави това нещо сега. — Пул кимна към Уингнът.

Роботът обикаляше из стаята с тромави движения. Доближаваше до някой предмет, отдръпваше се, после отново пристъпваше. От време на време протягаше глава напред и пръскаше тънка струя безцветна течност върху някой крак на пейка или стол.

— Маркира си територията — отвърна Уорн и отново се обърна към монитора.

— Какво?

Уорн въздъхна.

— Така е програмиран. Прекара достатъчно време на това място и го смята за част от своята територия. Предполага, че е възможно пак да се върне тук, затова си прави топологична карта. След като е определил оптималните си маршрути из стаята, ги маркира с ултравиолетово мастило. Честно казано, изненадан съм, че още му е останало.

— Не можеш ли да му кажеш да спре? Разсейва ме.

— Разсейва ли те? — попита Тери. — От какво? — Тя седеше до Уорн и крепеше на коленете си дебела разпечатка.

— От домашното ми.

— Домашното?

— Да. Опитвам се да сметна колко закона вече са нарушили тези типове.

Тери обърна страница от разпечатката.

— Дотук преброих 39.

Тери вдигна очи.

Пул започна да изброява на пръсти.

— Първо, имаме нахлуване с взлом трета степен. Съзнателно незаконно проникване в сграда или територия с цел извършване на престъпление. Второ, престъпно притежание на опасно оръжие първа степен. Това означава притежание на взривно вещество с незаконно намерение да се използва споменатото вещество срещу определена личност или собственост. Следва незаконно притежание на оръжие втора степен…

— Схванах — каза Тери и извъртя очи към тавана. — Що за домашно е това?

— Писмени тестове за СОМФ.

— СОМФ?

— Служител от охраната на Министерство на финансите.

— Явно си бил отличник.

Пул сви рамене.

— Всеки път го взимах.

— Взимах? В минало време?

— Три пъти. Както и писмените и устните изпити за Тайните служби, Комисията по алкохола, тютюна и взривните вещества, Отдела за наркотици.

— Защо тогава вече не си федерален агент?

— Не знам. Може би е свързано с тестовете по полиграфия.

Уорн спря да ги слуша. Гледаше колоните шестцифрени числа, които пълзяха по екрана му.

Беше получил достъп до най-приоритетното ниво в системата и се опитваше да разбие скрития код на хакера. Но това беше все едно да вдяваш игла с ръкавици. Можеше да работи само на най-елементарния машинен език, без символни имена и анотации от изходния код. Приведе се и опипа превръзката на слепоочието си. Чудеше се какво ли прави Джорджия в момента, дали още спи и какво ще си помисли, ако се събуди и види, че не е при нея. След случилото се щеше да се престори на смела. И все пак, той трябваше да бъде с нея, а не да седи в лабораторията и да се занимава с този пъзел. Проникването беше далеч по-сложно и майсторско, отколкото беше очаквал. Беше луд да смята, че би могъл да му противодейства. Пък и кризата може би вече беше преодоляна — доколкото знаеше, мистериозният Джон Доу беше получил каквото искаше и в този момент вероятно пътуваше към залеза.

Гласът на Тери прекъсна мислите му.

— Откри ли нещо?

Той свали ръката си от превръзката.

— Копелето е оптимизирало кода. Изглежда го прави възможно най-трудно.

— Разумно заключение — каза тя с познатата дяволита усмивка.

— Успях да възстановя някой и друг ред, но недостатъчно, за да ми стане ясно какво става. — Той посочи екрана. — Тази процедура изглежда добавя външни команди към ежедневния трансфер от Метанет. — Той замълча. — Но има и нещо друго. Нещо повече от хакването на мрежата.

— Какво?

— Не знам точно. Сякаш част от информацията е тайно насочена към главната мрежа на Утопия. Сега се опитвам да разбера.

Той отново затрака по клавиатурата, приключи един цикъл команди и мина на друга операция. Хората, отговорни за всичко това, не просто бяха променили Метанет, програмирайки я да греши — те бяха подронили репутацията му. Освен ако не са по-добри програмисти, отколкото терористи… Той осъзна, че беше сгрешил по отношение на този хакер. Който и да беше проникнал в Метанет, очевидно притежаваше завидни умения.

Погледна към Тери.

— Със сигурност предава нещо към някакъв порт от вътрешната мрежа на Утопия.

Тери остави разпечатките и застана зад него. Погледна екрана.

— Как?

— Някъде в системата тайно е включен хардуер. Вероятно го използват, за да измъкват информация, без да е нужно да преодоляват защитите на Утопия.

— Можеш ли да засечеш мястото му в мрежата?

Лекият аромат на парфюма й стигна до него — сега се беше навела съвсем наблизо и няколко кичура от черната й коса докосваха бузата му. Той с усилие се концентрира.

— Опитвам се, но кодът е твърде добре защитен. Ще трябва да пробваме друга тактика. Имаш ли достъп до програми за проследяване на информационния трафик?

Тери се намръщи.

— Да, при мрежовия администратор. Защо?

— Ако тези типове са свързали рутер с мрежата, можем да го потърсим. Открих достатъчно данни за начало. Може би ще открием кой TCP/IP порт преслушва.

Тери се намръщи още повече.

— Няма начин.

— Всеки рутер има свой почерк. Техният може да не пасва на останалия хардуер на Утопия. А дори да пасва, можем да проверим накъде се отклоняват информационни пакети. Или да пуснем трасираща команда и да видим кой възел не реагира нормално.

Тери поклати глава.

— Иней. Къде си се научил да правиш това?

— Погубена младост. Висях в компютърната лаборатория на института, когато трябваше да гоня мацки.

Тя го погледна дяволито.

— Ще има ли ефект?

— Ще разберем след десет минути. По-добре, отколкото да седим тук и да си блъскаме главата.

Телефонът внезапно иззвъня пронизително. Тери го вдигна.

— Отдел Роботика. Да. Да, тук е. Разбира се, ще му кажа. Беше Сара Боутрайт — каза тя и затвори. — Иска да те види веднага в зоната за ВИП.

Пул, който беше мълчал досега, се обади:

— Къде?

— В зоната за ВИП. Ще ви заведа.

Уорн стана, чудейки се какво е накарало Сара да напусне Медицинския център.

— Добре — каза той. — Но първо нека видим няколко минути дали търсачът на пакети работи. Ще минем през Мрежова администрация, за да видим дали можем да проследим този нелегален рутер. После ще отидем във ВИП зоната.

Те излязоха от кабинета. Пул цветисто изруга, когато Уингнът престана да маркира територията си и се спусна трескаво след Уорн. Тери заключи вратата и ги поведе по коридора.

— Далеч ли е Мрежова администрация? — попита Уорн.

— Всъщност ни е на път. Зад ъгъла, близо до…

Гласът на Тери беше заглушен от скърцане на гуми. Уингнът беше видял електрическа кола да завива по коридора пред тях и трескаво се спусна след нея.

— Какво прави? — попита Тери.

— Нали ти казах, обича да гони разни неща. Уингнът! — извика Уорн и забърза напред. — Не гони! Не гони! — Той изчезна зад ъгъла, следван от Тери и Пул.

 

 

Звукът от виковете на Уорн бързо заглъхна. Няколко минути коридорът пред лабораторията по роботика остана спокоен. От време на време минаваше някой от персонала, бързайки от една част на Подземието към друга. После един костюмиран мъж се появи в края на коридора. Очевидно беше от актьорите в Газените фенери — носеше карирана пелерина, вълнен костюм, тежък дървен бастун и черни обувки с копчета. Бадемовидните му очи шареха по табелките, докато вървеше по коридора.

Пред вратата на кабинета на Тери мъжът спря и небрежно се огледа в двете посоки. После, като се пазеше да не застане пред прозорчето на вратата, протегна ръка към дръжката. Завъртя я тихо и бавно и откри, че е заключена.

Остана известно време с ръка на дръжката, ослушвайки се за звуци отвътре. После се отдръпна и се отдалечи, без да бърза особено, в посоката, от която беше дошъл.