Линкълн Чайлд
Утопияленд (60)

16:16

Уилям Върн се прозя, после се облегна назад и лениво се протегна. През последния час почти не беше помръднал и усети как ставите в раменете му се разместиха и изпукаха. На някакво далечно несъзнателно ниво усещаше, че движенията му се следят на контролен монитор, но това нямаше значение. Протяганията от време на време не бяха изключени от длъжностната му характеристика. Пък и цялата работа беше станала толкова рутинна, че се съмняваше някой да го наблюдава. А дори да беше така, щеше да гледа колата, а не него.

Той отново се приведе напред и огледа контролното табло. Както винаги, всичко светеше в зелено. Състояние на трезора — нормално, на стаята за предаване също, финансовата мониторингова система работи. Добре, добре, добре. Понякога почти му се искаше нещо да се обърка. Щеше да бъде някаква промяна.

Бяха минали пет месеца, откакто Върн беше примамен от работата си на програмист в Палто Алто. Мястото му се беше видяло прекалено добро, за да го откаже. Не само щеше да работи в Утопия, и то в отдела за нови технологии, но и работата беше свързана с нещо секретно, което го заинтригува. Трябваше да подпише какви ли не откази от права и декларации за секретност, да се подложи на подробно проучване на миналото. Колко изненадан беше след това, когато разбра, че ще върши същата работа тук, каквато и в Пало Алто. Изглежда усъвършенстването и развитието на системите беше едно и също, независимо дали работиш за увеселителен парк или в малка новосъздадена компания. Тук имаха повече пари и по-модерни играчки, но отговорностите му не включваха никакво творчество.

А „строго секретната“ част от работата? Състоеше се в това да наблюдава контролното табло, да диша дизелови пари и да гледа задницата на бронирана кола по седем минути веднъж седмично.

Чу се тихо бръмчене, когато някой извън контролната кабина на трезора активира ретинния скенер. Тежката врата се отвори с щракане и влезе Том Причърд от отдел Одит и надзор.

Върн го погледна с досада.

— Как върви?

— Заключени сме по-здраво от девствения пояс на сестра ти — каза Причърд, докато затваряше и заключваше вратата. Беше се върнал от задължителната визуална инспекция. За няколко минути, когато се предаваха парите, зоната от ниво В около трезора и коридора за достъп беше отрязана от останалата част на Подземието.

— Добре. Да приключваме с това.

Върн чу пронизителния предупредителен сигнал на бронираната кола, докато изминаваше заднешком тридесетте метра по коридора към тях. Натисна един бутон и включи мощните вентилатори, които щяха да пратят отработилите газове обратно в пустинята, където им беше мястото.

— Къде е бавачката? — попита Причърд и пристъпи към прозореца за наблюдение. Макар че за предаването на парите се изискваха само двама членове на персонала — специалист от трезора и представител на ръководството — обикновено поне един охранител стоеше при тях в определеното време.

— Май днес ще се оправяме сами — отвърна Върн. — Сигурно всички са пак на онази машина.

Предишната седмица един от охранителите беше спечелил осем хиляди на една покермашина с високи залози в казиното в Дървените тротоари. Парите бяха конфискувани, а пазачът — наказан за самоотлъчка, но това беше предизвикало голямо оживление сред по-младите охранители.

— Може да са при инцидента в Калисто. Каквото и да е станало.

— Ако е станало, искаш да кажеш. Днес това е третата история за инцидент, която чувам. Чудя се кой ги измисля.

Дори да беше истина, едва ли щяха да разберат за нея дни наред, както бяха заключени в проклетото подземие. Върн беше чел една книга на Джоузеф Конрад, в която двама англичани се оказаха изоставени на някакъв далечен преден пост във вътрешността на Африка. Най-накрая не можаха да издържат, полудяха и се избиха взаимно. Поне така я помнеше. Винаги му се беше струвала доста пресилена, но може би не беше.

— Не знам. На мен ми прозвуча сериозно. Казаха, че някой умрял.

— Кой знае? Може да са и сто.

— Недей да се подиграваш. Чух даже, че имало терористи.

— Ти винаги чуваш за терористи — каза Върн, поглеждайки го с насмешка. — Сбъркал си си работата, приятелю, знаеш ли? Трябваше да работиш при дизайнерите и инженерите, които изграждат атракциите. Както и да е — продължи той с по-спокоен тон, — ако наистина имаше нещо такова, Негова светлост щеше да отложи предаването на парите.

Негова светлост служителите наричаха Фред Барксдейл, който беше известен като работлив и талантлив шеф, но и стриктно държеше на протокола. Барксдейл беше проектирал голяма част от системата за финансов контрол и винаги лично следеше процедурите между автоматичния трезор на Утопия и бронираната кола. По време на инструктажа Върн беше научил точната поредица от команди. Ако нещо се объркаше, Барксдейл щеше да ги уведоми, че ежеседмичното предаване на пари се отменя. Но досега нищо не се беше обърквало и Барксдейл не се беше обаждал. Звънеше по много други причини — да критикува бавно или нехайно предаване например, но не и за да го отложи.

Радиостанцията на контролното табло изпука.

— Утопия център, тук е Девет Ехо Браво. — Беше гласът на шофьора на брониралата кола. — Виждам контролната кабина.

Върн се наведе към микрофона:

— Утопия център потвърждава. Готови сме за предаването.

Погледна часовника си — 16:18. Точно навреме. Поне днес Барксдейл няма да се оплаква.

Върн се изправи и застана до Причърд до витрината за наблюдение. По плавната извивка на коридора за достъп се виждаше задницата на бронирана кола, която приближаваше бавно и плавно. „Американска въоръжена охрана“ беше изписано с големи златни букви отстрани. Върн гледаше безучастно. Кабината вече миришеше на дизелови пари въпреки вентилаторите. Миризмата щеше да се задържи двадесет минути след като колата замине. Зачуди се дали дизеловите изпарения са канцерогенни. Може би трябваше да иска да му плащат вредни.

Колата застана успоредно с контролната кабина и спря с рязък протест на спирачките. Остана за миг там, както обикновено, докато хората вътре преглеждаха списъците си. После шофьорът отключи и вратата откъм страната на пътника се отвори. Един мъж скочи долу с пистолет в едната ръка и папка в другата. Обърна се към прозореца и махна.

Върн натисна бутона и малка врата към коридора за достъп се отключи. После слезе по десетте стъпала дотам. Виещият звук на дизела тук се чуваше много по-силно и му се прииска да изключат мотора. Но това беше против правилата.

Въоръженият пазач се приближаваше. Върн го погледна и леко се намръщи.

— Как е? — попита той.

Мъжът беше към четиридесетгодишен, усмихнат, с къси рижави мустаци и силен тен. В гласа му се долавяше провлечен тексаски акцент, който отговаряше и на поведението му.

— Бутаме го — каза Върн.

Мъжът се усмихна и кимна. Дъвчеше дъвка.

— Това не е редовният шофьор — отново се обади Върн.

Мъжът се усмихна.

— Аз съм Ърл Кроу, маршрутен надзорник. Пътувам с колите, за да се убедя, че всичко е наред и клиентите са доволни. А вие сте най-големият ни клиент.

Той подаде папката.

Върн я взе, като още гледаше мъжа.

— Всъщност и Джони е тук — продължи Кроу. — Навън. Някои от момчетата снощи се повеселили и той се почерпил здраво. Затова го оставих да кара ескортиращата кола, а не бронираната. Идеално ще изтрезнее, като ми диша четиридесет мили праха.

Тук Върн най-после се засмя. Извади от джоба си писалка, погледна към формуляра, без да го чете, и написа името си.

— Доволен ли сте от обслужването? — попита Кроу, докато Върн връщаше папката. — Да предам ли нещо на началниците?

Свикнал само да получава заповеди, Върн беше приятно изненадан от този въпрос.

— Не — отвърна той. — За нищо не се сещам.

— Много се радвам да го чуя. Дори да е нещо съвсем дребно, ще се радваме да ни го кажете, за да можем да ви обслужим по-добре.

— Ще го направя, благодаря — каза Върн и се постара гласът му да звучи по-началнически. — Ако сте готови, ще отворя предавателната камера.

Той отстъпи назад към кабинката и бързо затвори вратата, за да не влизат шум и газове. Когато тя щракна, червената светлинка на таблото отново позеленя. Той се обърна към Причърд, който наблюдаваше през витрината. Кимнаха си: визуалното разпознаване на колата беше приключило.

— Включвам предавателната камера — каза Причърд и въведе серия команди върху клавиатурата.

Върн отиде зад контролното табло и вкара отделен код за достъп.

Чу се кратко бръмчене на машини и под контролната кабина вратата на трезора тихо се завъртя на безшумните си панти. И Причърд, и Върн се придвижиха до едно по-малко прозорче в страничната стена, за да наблюдават. На Върн тази част от работата никога не му омръзваше.

От мига, в който парите биваха поети от системата на Утопия за обработка на финансите — независимо дали това ставаше на касата на казиното в Газовите фенери, при някой продавач на сандвичи в Дървените тротоари или на сергия с магьоснически шапки в Камелот — те повече не попадаха в човешки ръце. Всички процедури — препращане до събирателните станции, сканиране, подреждане, броене, залепване на бандероли, прибиране в торби и най-накрая затваряне в трезора — бяха автоматизирани, а хората бяха държани далеч от пътя на изкушението. Сега тежката извита врата се премести встрани и затвори коридора, който водеше към вътрешността на Утопия, предоставяйки видимост на въоръжените пазачи към предавателната камера и трезора зад нея.

Върн погледна през малкото прозорче. Обикновено трезорът беше скрит от човешки очи зад голямата полукръгла врата, но щом те двамата вкараха индивидуалните си кодове, вратата се обръщаше на деветдесет градуса и превръщаше коридора в запушен тунел. Сега от едната страна се намираше дневната светлина, а от другата — огромни суми пари. Между тях стоеше бронираната кола.

Двамата мъже гледаха как Кроу влиза през предавателната камера в трезора с две празни платнени торби в лявата ръка. Появи се след двадесет секунди с вече издутите торби, които висяха на рамото му. Банкнотите се сортираха от машините в купчини по осемдесет и се увиваха в кафява хартия — Върн знаеше от инструктажа, че това е най-удобният размер за обработка и транспортиране от автоматичната система.

Сега Кроу се връщаше за нов товар. Движеше се бързо, очевидно беше опитен в работата си. Доста силен тен за администратор, помисли си Върн разсеяно. Сигурно много играе голф. Или дои крави, ако се съди по акцента. Макар че не виждаше зад прозрачната броня, Върн знаеше, че шофьорът на колата внимателно наблюдава Кроу и поддържа непрекъсната визуална и радиовръзка.

Кроу се върна с нов товар, изчезна в колата и отново излезе. Пистолетът все още издуваше дрехата под дясната му ръка. Върн го погледна с безразличие. Беше много хитро измислено. Персоналът на Утопия никога не се занимаваше с пари, нито с оръжие. За тази цел можеха да си наемат външни специалисти, а те да се запечатат херметически по време на цялостното прехвърляне на парите. Несъмнено на застрахователите това много им харесваше.

Кроу отново се появи. Дори при енергичната му работа щяха да бъдат нужни няколко минути, за да прехвърли сто милиона долара. Когато любопитството му намаля, Върн се отдалечи от прозореца, тежко се отпусна на стола зад контролното табло и отново се протегна с удоволствие.

Ърл Кроу влезе в бронираната кола, промъкна се в задното отделение и остави тежките торби да се свлекат от раменете му. Шофьорът, който го чакаше вътре, ги обърна, десетки еднакви пакетчета се разпиляха по пода от стомана и гума. Това не беше стандартната процедура — шофьорът трябваше да остане на кормилото и да контролира натоварването, оглеждайки за евентуални крадци или похитители — но в този запечатан безлюден коридор никой не можеше да ги види.

Кроу преметна отново празните торби през рамо и се обърна към шофьора, който бързо прибираше пакетчетата в страничните отделения.

— Е, ето че пак караш бронирана кола? — попита той.

Шофьорът кимна, без да спира работа.

— Точно така. И за пръв път ще задържа товара.

Кроу тихо се засмя. После се обърна, слезе по стълбите и отново тръгна към трезора.