Линкълн Чайлд
Утопияленд (51)

16:00

Тери Бонифацио вървеше по широкия коридор, отпуснала ръце покрай тялото си, вперила поглед право напред. В четири часа служителите на Утопия се сменяха, затова Подземието беше пълно с хора. Те я поздравяваха с махане, кимане, усмивки, но тя не отговаряше. Беше потънала в мисли.

Денят, започнал съвсем нормално, сега й приличаше на сън. Или по-скоро на кошмар.

А беше започнал с приятна изненада — пристигането на доктор Уорн седмица по-рано. Ден след ден тя беше наблюдавала как Метанет постепенно усъвършенства себе си и роботите, които управлява, и беше споделяла това с него в безброй телефонни разговори. Постепенно интересът й към създателя на компютърната мрежа се беше засилил. Ето един човек, който споделяше увлечението й по разумните машини и който беше допринесъл много в тази насока. Човек, от когото можеше да се учи. Талантлив, гениален, със странно чувство за хумор. Когато разбра за раздялата му със Сара Боутрайт, тя дори беше дръзнала да си помечтае за бъдещото им сътрудничество — Уорн, геният, иконоборец, и тя, техническият гений, който можеше да осъществи, да допълни мечтите му, да ги направят реалност, двамата, ръка за ръка.

Но следващите изненади изобщо не бяха приятни.

А последното разкритие, предателството на Барксдейл, я беше зашеметило. Още не можеше да повярва. Дали няма да се окаже някаква ужасна грешка? Би ли могъл Уорн толкова сериозно да сгреши в преценката си?

Двойните врати на Медицинския център бяха затворени, зад матовите им прозорци блестяха ярки светлини. Когато наближи, Тери забави ход.

Ами сега? Каквато и да беше истината за Барксдейл, тя беше видяла битката в Концентратора и сака с амуниции. А сега беше тръгнала за Медицинския център като доброволец в битка. Разбира се, нека ти помогна… Да спасим едно глезено хлапе от банда наемници. Браво, Тери!

Тя отблъсна тази мисъл. Шансът някой да тръгне да преследва четиринадесетгодишно момиче беше едно на хиляда. Дори ако знаеха за съществуването й — а те не знаеха — имаха по-важна работа. Тя просто щеше да се погрижи за всеки случай. Заради Андрю.

Пое дълбоко дъх и отвори вратите.

Тери беше идвала в Медицинския център веднъж за инжекция против грип и друг път, когато беше изпуснала един електромотор върху крака си. Тук винаги беше почти пусто. Сградата беше квадратна. Двата централни коридора се пресичаха като гигантски плюс. Представяше си съвсем ясно онова, което щеше да види — половин дузина сестри стажантки, които си нямат друга работа и веднага ще поискат да разберат какво търси тя там. Но докато минаваше покрай вратите, установи нещо съвсем различно. Една-единствена сестра стоеше на рецепцията — открито пространство от лявата страна на мястото, където се пресичаха двата коридора — и трескаво се опитваше да закрепи по един телефон на всяко рамо, докато драскаше бележки. Другите сестри тичаха напред-назад, бутайки колички или разнасяйки лекарства.

Тери тръгна към стаята на сестрите, оглеждайки се любопитно. Сега към нея приближаваха група лекари, които бързо разговаряха, събрали глави. Докато се разминаваха, Тери наостри слух, за да чуе за какво става дума. Изглежда на някоя от опасните атракции в Калисто се беше случил инцидент. Съобщаваха за много жертви и отделението за изгаряния беше вдигнато под тревога.

Тери почувства как я побиха тръпки. Стига вече…

Съзря двама души от охраната, които стояха срещу стаята на сестрите и тихо разговаряха.

Забави ход и се замисли. Можеше да постъпи по два начина. Първият беше да бъде честна и открита. Да отиде при някоя сестра или при охранителите и да каже: „Здравейте, аз съм Тери Бонифацио от Информационни технологии. Имате ли тук пациентка на име Джорджия Уорн? Не сме сигурни, че ще бъде в безопасност, и баща й иска да я скрия някъде, затова…“.

Тя отхвърли тази възможност, без да я разиграва по-нататък. Ще трябва да опита по другия начин.

Тръгна напред и колкото можеше по-небрежно взе от подноса на рецепцията карта. Все още беше с бялата си престилка, която би могла да мине за лекарска. Приглаждайки реверите на шията си, за да се вижда ясно картата й, тя тръгна към пресечната точка на коридорите. Пред нея се намираха операционните и реанимацията. Вдясно бяха стаите за прегледи и лабораториите. Отляво — стаите за почивка и барчето. А покрай стените на напречния коридор се намираха кабинките за пациентите, чиито завеси бяха дръпнати, за да виждат леглата и столовете. Санитари оправяха няколко от тях, сякаш очакваха много пострадали. Сигурно беше така.

Тя мислеше бързо, без да обръща внимание на бясното биене на сърцето си. Уорн беше казал, че Джорджия не е ранена сериозно, но приспивателното щеше да действа още известно време. Трябваше да е в една от кабинките. Докато наближаваше кръстопътя, Тери отново се огледа, но навсякъде беше празно и завесите бяха дръпнати. Освен в няколко кабинки вляво.

Докато минаваше покрай охранителите, тя погледна към картата и зави вляво по напречния коридор, като се опитваше да се държи непринудено. Пазачите я погледнаха, но не спряха да разговарят.

Тя се насочи към кабинките, чиито завеси бяха пуснати. Бяха три една до друга, леко стърчащи от дясната стена, с плътно спуснати светлосини пердета, които скриваха леглата от поглед. Докато приближаваше, осъзна отчаяно, че и трите бяха пред погледа и на пазачите, и на сестрата на рецепцията. По дяволите, помисли си, няма да се справя. Чувстваше се уязвима, разкрита.

Само с усилие на волята успя да продължи и стигна празното легло преди трите затворени кабинки. Като обърна гръб на спуснатите завеси, остави картата си на леглото и се престори, че поставя апарата за кръвно налягане до леглото. После хвърли тайно поглед към коридорите. Никой не я гледаше и тя се плъзна зад завесата.

Обърна се и рязко си пое дъх.

На леглото лежеше възрастен мъж, завит до брадичката, със замъглени насълзени очи. Ръцете му, покрити със старчески петна, трепереха, стиснали чаршафа. До него мониторът издаваше монотонен звук. Тери застана при долната част на леглото, като внимаваше да не се опира в завесите или по някакъв начин да допусне хората отвън да я забележат.

Обиколи леглото, спря и отново си пое дъх. После се обърна с гръб към стареца и дръпна завесата, която я отделяше от другата кабинка.

Беше празна — леглото скоро беше оправено, екраните на уредите — тъмни. Все едно да гоня вятъра, помисли си тя. Би могла да е навсякъде.

Оставаше само една кабинка. След това щеше да отиде в комплекса на охраната. Никой, дори Андрю, не би могъл да каже, че не се е опитала. Докато заобикаляше празното легло и тихо дърпаше завесата от другата страна реши, че Джорджия е в по-голяма безопасност тук, отколкото навсякъде другаде. Вероятно. Пое си дълбоко дъх и влезе в третата кабинка.

Джорджия все още спеше спокойно с разпиляна по възглавницата кестенява коса. За миг Тери остана неподвижно, забравила за всичко, докато гледаше дъщерята на Уорн. От този ъгъл долавяше прилика с него, но като по-млад — високото чело, хлътналите очи, плътните устни.

Отново се замисли. Андрю я беше помолил да заведе Джорджия в комплекса на охраната, ако може. Дори ако това се окажеше невъзможно, имаше много други варианти — места, където нямаше да я търсят и нямаше да привлича нежелано внимание. Наоколо беше пълно с безопасни кабинети, лаборатории и складове и пътят до тях беше най-много две минути. В другия край на коридора беше аварийният изход, който щеше да я изведе от Медицинския център в служебния коридор.

Но да изкара Джорджия незабелязано можеше да се окаже невъзможно. Тя отстъпи от леглото и колебливо се огледа. Това е лудост. Какво ще правя, ще я понеса на рамо под погледите на охраната? Просто трябваше да остане тук и да изчака Джорджия да се събуди. Какво толкова можеше да стане?

Обърна се, погледна към спящата и прясната грозна рана върху скулата й. Нещо у момичето напомняше на Тери за самата нея. Не беше физическа прилика — знаеше, че не е толкова хубава, и й липсваше вродената грация на Джорджия, толкова рядка за нескопосаните четиринадесетгодишни. Беше нещо в поведението й, в начина, по който се представяше пред света. Тери си спомняше, че на тази възраст беше тиха и сдържана. Току-що пристигнала в Щатите, тя беше умната азиатка, най-ниското дете в класа. Възрастните й се струваха скучни, но бяха за предпочитане пред тормозещите я побойници между съучениците й. Четиринадесет години беше тежка възраст.

Почувства, че волята й укрепва, докато гледаше към момичето. Дори ако шансът да е в опасност беше едно на милион, това нямаше значение — щеше да намери начин да се погрижи за нея. Щеше да го направи заради Джорджия и баща й.

Тери бързо отиде до другия край на леглото, дръпна завесите и погледна по коридора, надявайки се да види носилка, количка — каквото и да е, върху което би могла да прехвърли спящото момиче. Когато не видя нищо, сякаш сърцето й спря.

После очите й попаднаха върху чудат квадрат от бляскав метал — сгъната болнична количка, подпряна съвсем близо на стената.

Тя леко дръпна завесата и излезе в коридора, като внимаваше да не я видят от мястото, където коридорите се пресичаха. Чуваше гласове, бързи стъпки, но за щастие коридорът с празните кабинки оставаше безлюден. Грабна количката, задърпа я колкото се може по-тихо и хлътна зад завесата. Натисна ръчките надолу и я разгъна.

Обърна се към леглото. Беше се задъхала. Трябваше да го направи бързо, без да си оставя време да мисли колко глупаво постъпва.

Приближи количката до леглото, после отви Джорджия и колкото се може по-внимателно я повдигна от дюшека.

— Божичко, малката! — изсумтя след миг. — Тежиш колкото мен.

С усилие успя да я сложи в количката. Джорджия въздъхна и промърмори нещо. Тери грабна една възглавница от леглото, настани момичето по-удобно и го зави с тънко болнично одеяло.

Почти беше успяла, не можеше да се предаде точно сега.

Като заобиколи леглото, тя раздели завесите точно колкото да погледне към пресечната точка на коридорите и към сестрата на рецепцията. Оживлението беше понамаляло, но двамата охранители все още стояха там и разговаряха.

Не гледаха към нея. Трябваха й тридесет секунди, за да изкара Джорджия от кабинката до другия край на коридора и да излязат през аварийния изход. Охранителите изобщо нямаше да се усетят. Ако се движеше близо до дясната стена, завесите на кабинката на Джорджия щяха да я скриват от погледа им известно време. Но дори да я видеха, едва ли щеше да привлече вниманието им — просто още една сестра, която кара пациент за изследвания.

Хайде, Тери! Стегни се, момиче!

Здраво стиснала ръчките на количката, тя дръпна завесата от другата страна и избута Джорджия в коридора. Колелетата заподскачаха и заскърцаха, докато се движеха напред, и Тери прехапа устни, напомняйки си, че само след минута ще е излязла през вратата.

И все пак трябваше да измине по-голямо разстояние, отколкото беше преценила. Бутането на количката не изискваше усилия, но аварийният изход сякаш се отдалечаваше, за да я дразни. Със стиснати зъби тя се опита да ускори ход.

И тогава чу нов, по-висок глас зад себе си.

Нещо ставаше на рецепцията. Нима първите пострадали вече пристигаха? Тери не смееше да се огледа. Чувстваше се гола, уязвима. Беше може би на половината път до изхода — твърде далеч, за да се върне до кабинката. Но не смееше и да продължи напред, без да знае какво става зад нея, дали някой не вижда, че се е насочила към аварийния изход. Сега я оплеска! Почувства, че смелостта й започва да се топи. Очите й шареха напред-назад.

Ето: отдясно врата с надпис „Склад за дрехи“.

Не, не.

Но това беше единствената близка врата. Можеше да изчакат вътре, докато онова, което ставаше, отмине. Тогава щеше да излезе в коридора и да се измъкне през аварийния изход.

Старите страхове, потиснатите фобии отново се обаждаха. Не, моля те! Не в килер!

Щеше да бъде малка стая. И тъмна. Беше толкова по-лесно да продължи напред и да се надява, че няма да я забележат. Но склад…

Чу нови гласове, този път още по-силни.

Опита се да овладее паниката, която я заливаше, и насочи количката към склада. Ръцете й трепереха, докато отваряше вратата.

Вътре единствената светлина идваше от тясна ивица флуоресцентни лампи. Тери се огледа задъхано. Стаята беше голяма — слава богу! — но беше тъмна, ужасно тъмна. Хирургически престилки, сестрински униформи и халати с различна големина висяха от куки или лежаха на безброй дървени рафтове. В задната част на стаята стърчеше огромна тръба, която минаваше хоризонтално между две от стените. Това беше автоматичната перална система, която обикаляше подземните зони на Утопияленд. Цял ден — но обикновено в края на двете главни смени — костюми, униформи, кърпи, салфетки, покривки за маси и чаршафи се отправяха благодарение на пневматичното налягане от стотици люкове до централната пералня на ниво В. Тери чуваше, че в момента работи — от огромната тръба се носеше леко бучене, което отекваше и свистеше.

Дишането й се учести, главата й се замая. Тъмните стени сякаш се събираха около нея. Отблъсквайки паниката, Тери се наведе към количката и оправи одеялото и възглавницата. После отново отиде до вратата, открехна я и надникна навън.

Един мъж стоеше на рецепцията при сестрата. Беше средно висок, мускулест и дори отдалеч очите му изглеждаха странно. Носеше тъмен гащеризон и докато говореше с дежурната сестра, се оглеждаше бавно, сякаш искаше да види какво има наоколо, но без особен интерес. Погледът му се спря върху вратата и Тери се дръпна назад. После се върна на наблюдателния си пост, опитвайки се да дочуе какво казва мъжът.

— Дойдох да видя една пациентка — каза мъжът. Акцентът му беше почти толкова екзотичен, колкото очите.

— Която се казва? — попита сестрата. Беше навела глава и гледаше към компютърния терминал зад гишето.

— Джорджия Уорн.

Тери стисна дръжката на количката.

— А кой сте вие? — попита сестрата, все още загледана в терминала.

— Господин Уорн. Баща й.

— Разбира се. — Сестрата се консултира с някаква карта. — Тя е… Не, извинете, явно са я преместили. Ще я намерите в кабинка 34. Надолу по коридора и вляво, последната с пуснати завеси, господин Уорн.

Доктор Уорн! — искаше да изкрещи Тери. — Доктор, а не господин! Но сестрата вече беше тръгнала в обратна посока, а мъжът беше заобиколил рецепцията и вървеше по коридора. Когато приближи достатъчно, тя видя, че носи сак, който проблясваше в сребристо на флуоресцентната светлина.

Разумът й изкрещя да се махне, но Тери откри, че няма сили да се отдръпне от вратата и вертикалната ивица светлина и да се потопи отново в мрачния, потискащ, задушаващ склад.

Исусе, Марио и Йосифе, пазете ме от всичко! Исусе, Марио и Йосифе, пазете ме от всичко! Тери не се беше молила от манастира. Но сега усети, че си повтаря наум някога познатите и успокояващи думи: Вярвам в Господа, всемогъщия отец, създател на небето и земята…

Зад нея Джорджия се размърда в количката си. Мъжът се приближаваше.

Мили Боже, искрено съжалявам, че те обидих, отвращавам се от всичките си грехове, защото се страхувам, че ще изгубя рая и ще се мъча в ада, но най-вече защото обидих теб…

Мъжът идваше все по-близо.