Линкълн Чайлд
Утопияленд (59)

16:15

В Ню Йорк Чарлз Емъри III беше вдигнал телефона и се обаждаше в отдела на ФБР в Лас Вегас. Движенията му бяха бавни и механични, а обикновено загорялото му лице изглеждаше сиво и остаряло.

В сърцето на пустинята на юг от военновъздушна база Нелис, на върха на пясъчния склон, който заобикаляше Утопияленд, мъжът, известен като Воден бик, лежеше на сянка. Беше видял пристигането на бронираната кола точно навреме. Свали за миг поглед от хоризонта и погледна през рамо към планината от стомана и стъкло, която се издигаше в идеална логаритмична крива зад него. От това разстояние зарядите с експлозиви не се виждаха, но той мислено си припомни разположението им, търсейки скрити дефекти или структурни слабости. Куполът беше изключително здраво построен и теглото — идеално разпределено между елементите му. По принцип той би предпочел да разположи зарядите в три кръга и да ги програмира да се взривят по вертикала на интервали от четвърт секунда. Това винаги беше успешно при взривяването на подсилени стоманени мостове, когато работеше за чеченските бунтовници или конгоанците. Но предвид размера на този обект и ограниченото количество С-4, което беше успял да вкара в парка, беше търсил максимална ефективност. Един-единствен кръг от двадесет заряда, разпределени равномерно в основата, щеше да счупи гръбнака на купола. Втори комплект от елипсовидни заряди, подредени в по-малък кръг на половината височина, щеше да взриви върха, който ще се срути под собствената си тежест.

Отпи глътка от манерката, представяйки си разрушенията. Дизайнът му беше перфектен. Той доволно изсумтя. Унищожаването беше изкуство, притежаващо собствена красота. Като реверсивна архитектура. И също като стрелбата със снайпера то беше самотно изкуство, изкуство за самотници.

Той отмести поглед от купола и взе радиостанцията. Джон Доу трябваше да се обади всеки момент. Остави манерката в сака заедно с книгата на Пруст. После се спотаи отново в сянката и отправи поглед към хоризонта. Наблюдаваше, чакаше.

Далеч отдолу в просторното пространство на Космодрума в Калисто Боб Алоко седеше в импровизирания преден команден пост. В едната ръка държеше телефон, а в другата — радиостанция и говореше и по двете. Докато операциите по разследването и възстановяването напредваха, екипите от лекари, охрана и технически персонал се увеличаваха. Но въпреки множеството хора, струпани около входовете и изходите на Станция Омега, огромният Космодрум изглеждаше празен и всеки звук отекваше оглушително. Алоко приключи разговора и затвори телефона, но в същия момент иззвъня друг.

В суматохата той беше забравил напълно за Сара Боутрайт.

Недалеч оттам сред студената космическа светлина на булеварда стоеше Джон Доу. Беше се подпрял на една от множеството луминесцентни колони, които обрамчваха входа на „Страх от дишане“. Опашките бяха станали много по-дълги, откакто Космодрумът внезапно беше затворен. Скръстил ръце, той се приведе към най-близката, за да дочуе какво си говорят посетителите.

— Чух, че имало бомба — казваше някой. — Неутронна бомба, сложена от терористи.

— Аз разбрах, че е газова атака — обади се друг. — Като онази в Индия. Убила триста души. Още си лежат там.

— Глупости. Това е Утопия, тук никой не умира. Ако наистина се беше случило нещо, мислиш ли, че атракциите щяха да бъдат още отворени и ние да сме тук?

— Не знам. Виж колко хора се отправят към изходите. Изглеждат разтревожени, всъщност направо бягат. Може би знаят нещо. Може би е по-добре и ние да си тръгнем. И без това минава четири, а до хотела има доста път.

— Няма начин. Цял ден очаквам с нетърпение да гледам този холографски филм. Това са само някакви тъпи слухове. Вероятно служители от някой друг увеселителен парк са дошли тук да разпространяват подобни дивотии.

Джон Доу широко се усмихна, докато слушаше. Бомбите и експлозиите бяха чудесно преживяване — нищо не можеше да се сравни с раздиращия им шум, внезапното овъгляване на дрехите и телата, дивата паника. Но слуховете също можеха да свършат добра работа. Беше удоволствие да видиш как действат. Все едно да пуснеш една-единствена капка кръв върху гладката спокойна повърхност на езеро. Тя се разпространява бавно, но неотменно. Точно както беше предвидено.

Той се загледа към група охранители, които шумно преминаха по булеварда и се отправиха към странната блестяща завеса, спусната пред входа на Космодрума. Бяха цивилни, разбира се, но за опитното око изпъкваха като евнуси в турски харем. Кой посетител беше толкова намръщен или маршируваше из парка? Беше видял и хора от отдела за връзки с обществеността, които се смесваха с тълпата, наблюдаваха и си взимаха бележки. Когато слуховете започнаха да се разпространяват и посетителите станаха по-неспокойни, охранителите щяха да имат достатъчно работа. Именно това правеше всичко идеално. Можеш да потулиш една експлозия, но не можеш да спреш слуховете. Все едно да се опитваш да затъмниш луната.

Още от първото си проучване при срещата с пазача в Подземието той се беше убедил, че охраната реагира точно по заучения начин, както беше очаквал. При всеки следващ инцидент — експлозията в Уотърдарк, спирането на охранителните камери, неприятностите в Станция Омега — убеждението му, че те просто ще изпълняват заповеди, се беше засилвало. Погледна часовника си. След няколко минути подчинените на Алоко щяха да си имат далеч по-големи грижи и по този начин несъзнателно щяха да подпомогнат безпроблемното му оттегляне.

Той се отдръпна от колоната и се вля в тълпите от минаващи посетители. Отново усети нещо близко до разочарование. В крайна сметка всичко беше станало точно както се очакваше. Беше провел изтощителни проучвания, беше планирал безупречно, беше се представил различно пред поне десет души. Усмихна се на себе си. Ако знаеха истината, ако познаваха истинския Джон Доу, щяха да бъдат много изненадани!

Забави ход. Всъщност „точно, както се очакваше“ не беше съвсем вярно. Погледна към „Голямата мечка“, където отсъствието на Засечка продължаваше да разочарова посетителите. Доктор Уорн беше предизвикал повече проблеми от очакваното. Всъщност много повече. Несъмнено той беше виновен, пряко или косвено, за временното залавяне на Хакер Джак. Но фактът, че се беше появил внезапно и беше измъкнал Сара Боутрайт от Холоогледалата, беше направо вбесяващ.

Джон Доу особено се гордееше със Сара Боутрайт. По време на разговорите им Фред Барксдейл несъзнателно му беше предоставил подробен анализ на характера й. Джон Доу познаваше този тип жени — упорити, свръхамбициозни, налагащи се и отстояващи принципите си. Беше сигурен, че ако я провокира успешно, ще я накара да предприеме необмислени действия. И се оказа прав. Поставянето на охранители в „Галактическо пътешествие“ му беше позволило да реагира, да демонстрира справедлив гняв, да подхвърли фалшивия диск и да прибере истинския. И нещо по-важно — това означаваше, че не е нужно да измисля причини, за да печели време, като например да твърди, че дискът е бил фалшив. Те щяха да мислят, че дискът не е у него и нямаше да му откажат да му дадат второ копие. Най-хубавото обаче беше, че Сара щеше да обвинява себе си за случилото се и със сигурност щеше да се съгласи да му предаде лично диска.

Джон Доу беше планирал смъртта й — от собствените му ръце в тъмните коридори на Холоогледалата — за да предизвика последното объркване, криза в ръководството, която да улесни измъкването му от парка. Но Андрю Уорн, муха в меда, беше провалил великолепното му изпълнение.

Разбира се, от гледна точка на цялостния план това нямаше значение. Сега Хакер Джак отново беше в действие и загубите на екипа бяха нулеви. Е, Фред Барксдейл беше изчезнал малко по-рано от очакваното, но това просто им спестяваше бъдещи проблеми. А вече имаха два безценни диска, които можеха да продадат и да спечелят двойно. И като стана дума за печалба — бронираната кола се приближаваше към сейфа точно в този момент.

Джон Доу погледна към булеварда и отново въздъхна. Усети, че бърза да напусне това място. След цялата подготовка, планиране и изпълнение успешният край на операцията изглеждаше малко тъжен. Разбира се, разликата беше, че за пръв и последен път той действаше за себе си, а не за клиент. И сумата, която щеше да получи, щеше да подсигури старините му, без да му се налага да работи повече.

Макар че оттеглянето му се струваше привлекателно, можеше да се върне още веднъж, за да посети Андрю Уорн. Да го възнагради за нежеланата му намеса в днешните събития. Времето щеше да покаже.

Той постоя още малко, попивайки с поглед тълпите, костюмираните актьори, неземната атмосфера на мястото. После се обърна и влезе в най-близката стая за отдих.

Приближи редицата мивки и внимателно изми ръцете си, очаквайки единственият друг посетител да излезе. После отиде до служебната врата на задната стена. Набра кода за достъп и ключалката изщрака. Извади пропуск и нова значка — благодарение на покойния Том Тиболд — и ги прикрепи към сакото си. След това влезе и затвори здраво вратата след себе си.

Бетонният служебен коридор беше хладен и слабо миришеше на охладител. Джон Доу погледна първо вляво, после вдясно, извади радиостанцията от джоба си и набра една честота.

— Воден бик, тук е Първи фактор — каза той в микрофона. — Обади се.

Заслуша се за миг.

— Воден бик слуша.

— Как е гледката?

— Великолепна. Всичко приключи навреме.

— Така разбрах и аз. Нещо ново? Пристигнаха ли официалните гости?

— Не. Само обичайните доставки.

— Отлично. Работата ти там приключи. Ще се срещнем на сборния пункт в уреченото време.

— Разбрано, край.

Който и да пристигнеше вече — а това със сигурност щеше да стане, нямаше да има значение. След десет минути щяха да се отдалечават от Утопия със сто и двайсет километра в час във възможно най-безопасното превозно средство.

Джон Доу прибра радиостанцията. Забеляза, че панталоните на ленения му костюм са измачкани. Сигурно беше станало в Холоогледалата. Неприятно, но нямаше значение — и без това още тази вечер щеше да изгори костюма в пещта за смет на хотела.

Той се обърна и с наперена походка се отправи по служебния коридор към стълбището за ниво А.