Линкълн Чайлд
Утопияленд (5)

8:50

Сара Боутрайт, която отговаряше за функционирането на парка, седеше до масата за заседания в кабинета си, десет метра под Нексус. Кабинетът й беше студен — тръбите на основната климатична инсталация минаваха зад една от стените — и тя обхвана с две ръце голямата си чаша чай. Сара Боутрайт беше фанатична любителка на чая. На всеки час като по часовник най-добрият ресторант в Газените фенери й изпращаше чаша чай от дневното меню. Днес беше жасминов, първо качество. Тя гледаше как малките топчести цветчета се разтварят в горещата течност и за миг се приведе да вдъхне аромата им. Беше изтънчен, екзотичен, примамващ.

Беше 00:10 по времето на Утопия и всички шефове на отдели в парка се бяха събрали в кабинета й за ежедневната „загрявка“. Тя отпи и почувства как топлината бавно се разпространява по крайниците й. Това беше истинското начало на деня й, не будилникът, не душът, нито първата сутрешна чаша чай. Всичко започваше сега, когато даваше заповедите си на своите капитани и лейтенанти, когато хващаше кормилото на най-големия увеселителен парк, строен някога. Макар че всичко можеше да се случи през деня — две хиляди палави бойскаути, проблеми в електрическото захранване, посещение на премиера и неговата свита — за посетителите този ден не трябваше да се различава по нищо от останалите. Не можеше да си представи работа, която да е по-голямо предизвикателство или да носи по-пълно удовлетворение.

И все пак днес, освен с обичайното чувство на очакване, имаше още нещо. Не беше страх — Сара Боутрайт никога и от нищо не се страхуваше — а по-скоро някаква предпазливост. Андрю е тук, помисли си тя, и едва ли знае истинската причина за това. Принудителното лицемерие я караше да бъде предпазлива — усещаше го съвсем ясно, докато се оглеждаше и проверяваше всички ли са там — Проучвания, Инфраструктура, Игри, Храна, Медицинска помощ, Обслужване. Боб Алоко, шеф на охраната, седеше до отсрещния край на масата, здрав като булдог и почти толкова нисък, с безизразно загоряло лице. Всички я гледаха бдително и сериозно, адаптираха се към настроението й. Тя предпочиташе нещата да стават така — бързо и делово. Размениха няколко шеги, докато Сара започне със задачите. Фред Барксдейл беше единственото допускано изключение — неговите алюзии с Шекспир и черният му английски хумор на няколко пъти бяха карали всички да избухнат в смях до отмаляване. Ето го и него, с чаша кафе с мляко, внимателно балансирана върху купчина компютърни разпечатки — Фреди Барксдейл, шефът на Системи, с дългата си рошава коса и забележимите бръчки от притеснение на челото. Само видът му я накара да изпита такъв прилив на обич, че измести мислите за Андрю Уорн, които заплашваха да разстроят обичайното й делово поведение. Тя се изкашля многозначително, отпи още една глътка чай и се обърна към групата.

— Така. Да видим какво става. — Сара погледна листа на бюрото пред себе си. — Очаквани посетители днес — шейсет и шест хиляди. Системата работи с деветдесет и осем процента от мощността си. Знае ли се кога Станция Омега отново ще функционира?

Том Роуз, шеф на Инфраструктура, поклати глава.

— Проверките на трасето дават положителен резултат, всичко е наред. Но диагностициращите уреди показват, че има проблем и регулаторите не могат да се включат към мрежата.

— Не можете ли да ги прескочите?

Роуз сви рамене.

— Да, можем. И цяла армия отговорници по безопасност ще се нахвърли върху нас.

— Глупав въпрос, извинявай. — Сара въздъхна. — Продължавайте да работите, Том. С всички сили. Тази атракция е една от най-печелившите в Калисто. Не можем да си позволим да не работи. Ако имаш нужда, Фред ще ти заеме технически екип.

— Разбира се — каза Барксдейл и приглади вратовръзката си.

Беше хубава вратовръзка, вързана с онова изключително внимание към детайлите, което Барксдейл проявяваше във всичките си действия. Макар да нямаше навик да изразява личните си чувства на публично събиране като това, Сара беше забелязала, че той поглажда вратовръзката си, когато е намислил нещо.

Очите й огледаха масата.

— Други новини, които не бих искала да чуя?

Шефът на Развлечения се обади:

— Току-що разбрах, че групата, която трябваше да свири днес в „Умбилик Лоундж“ няма да дойде. Арестували са някого за наркотици или нещо подобно на летището в Лос Анджелис.

— Чудесно, няма що. Трябва да ги заместим с някоя от нашите групи.

— „Фърмуеър“ са подходящи, но те трябва да свирят в „При бедния Ричард“.

Сара поклати глава.

— В „Умбилик“ идват три пъти повече хора. Щом дойдат, веднага ги заведете да се облекат. Ако досега не са свирили в скафандри, ще трябва да свикнат. — Тя отново ги огледа. — Нещо друго?

— В казиното на Газените фенери за трети път хващат измамник — обади се шефът на Игрални заведения. — Представяте ли си, седемдесет и пет годишен! Небесното око го има на запис как пуска завързани монети в игрален автомат.

— Толкова по-зле за него. Разпространете снимката му в Наблюдение и сред охраната на казиното, впишете името му в черния списък на посетителите. — Сара отново погледна към листа пред себе си. — Някакъв напредък в Атлантида?

— Илюзията е готова — обади се някой. — Изглежда ще успеем да свършим в срок.

— Слава на Бога за това. — Атлантида беше нов и доста противоречив свят, който трябваше да бъде открит по-късно през годината. — Доктор Финч, имате ли резултатите от последната седмица?

Началникът на медицинския отдел взе една карта.

— Пет раждания, всички без усложнения. Два смъртни случая — един сърдечен удар, един аневризъм. Двадесет и девет наранявания, най-тежкото е счупване на китка. — Той остави картата. — Спокойна седмица.

Сара Боутрайт погледна шефа на Човешки ресурси.

— Ейми, има ли новини от санитарния отдел за онзи проблем с профсъюзите?

— Нищо. И не знам дали това е на добро, или не.

— Ослушвай се. Веднага щом разбереш нещо, ме уведоми. — Тя отново погледна листа. — Да видим. От Обслужване са в Камелот. Посещенията там са с петнайсет процента по-малко, отколкото в другите светове. Шефовете искат да съставим комисия, която да проучи какъв е проблемът. — Тя замълча. — Ще се занимаем с това, когато се върна от Сан Франциско, съгласни ли сте?

Тя прегледа останалото на листа, отмести го и взе друг.

— Моля за внимание. „Тони Тришка Бенд“ ще свирят в Дървените тротоари, постарайте се да им се осигури храна и нощувка. Между прочутите гости днес са сенатор Чейз от Кънектикът и семейството му, изпълнителният директор на „Джиндийн“… и графът на Уиндмор.

При последното име някой изстена.

— Лейди Уиндмор пак ли ще настоява за замъка? — чу се глас.

— Вероятно. — Сара отмести и втория лист. — Хората от Комисията за контрол върху игралните заведения в Невада ще бъдат тук другата сряда, затова репетирайте най-хубавите си усмивки. И последно. Външният специалист Андрю Уорн пристига днес. — Забелязвайки безизразните им погледи, тя продължи: — Това е специалистът по роботика, който създаде Метанет. Моля ви, оказвайте му пълно съдействие.

Когато това съобщение беше посрещнато с мълчание, Боутрайт се изправи.

— Много добре. Имаме още две минути. По конете!

Тя се обърна към бюрото си, докато групата излизаше от кабинета. Когато отново погледна, само Фред Барксдейл беше останал. Както и беше очаквала.

— Защо Уорн пристига днес? — попита той и в изискания му лондонски акцент пролича леко огорчение. — Нали щеше да дойде чак другата седмица.

Значи това било, помисли си тя.

— Аз изтеглих посещението му.

— Трябваше да ме информираш, Сара. Налага се да преразпределя работата, той ще има нужда от…

Боутрайт сложи пръст на устните си.

— Беше идея на Емъри, реши се едва в четвъртък. След инцидента в Нотинг Хил по-миналата седмица Комисията по безопасността щеше да се намеси, затова шефовете искат бързо да се справим със случая. Но слушай — тя се приведе към него и понижи глас, — аз заминавам утре за симпозиума на увеселителните атракции във Фриско, нали помниш?

— Как бих могъл да забравя? — Внезапно очите на Барксдейл засияха. На устните му отново изгря усмивка — слаба, но забележима. — А симпозиумът ще те държи далеч от дразнителя, който може би още страда, че отхвърли чувствата му.

— Това изобщо не ме интересува. Щях да те питам можем ли да разчитаме на Тереза Бонифацио да работи с него в мое отсъствие. Той е единственият, който може да се справи, но сам няма да успее. И за двамата няма да е лесно. Все пак оспорваме делото на живота му. А знаеш какво мисли Тереза за това.

Барксдейл бавно кимна.

— С нея сме имали доста спорове, но те никога не са били свързани с качеството на работата й. Дори да не й допада задачата, можем да разчитаме на нея.

— А ти ще ги наглеждаш отблизо, докато ме няма.

Барксдейл отново кимна.

— Благодаря, Фреди. — Тя погледна през отворената врата на кабинета, за да се убеди, че коридорът е празен. После го хвана за реверите, придърпа го и леко го целуна. — Ще ти се реванширам, когато се върна.

После отстъпи и взе чашата си.

— А сега на работа. Трябва да отваряме парка.