Линкълн Чайлд
Утопияленд (16)

13:09

Макар че Уорн беше изчезнал зад ъгъла, Сара остана за миг, загледана в мястото, където стоеше преди малко. Опасенията, които я бяха обзели по време на съвещанието, не се бяха разсеяли. Всъщност това не бяха толкова опасения, колкото усещане за нещо недовършено. Никога не беше обичала продължителните самоанализи, предпочиташе действията пред самовглъбяването. Но знаеше, че това усещане е свързано с посещението на Андрю Уорн. Разбира се, идеята беше на Чък Емъри.

— Бързо го извикай — беше й казал шефът от Ню Йорк. — Искам Метанет да бъде изключена, преди да стане нещо по-лошо. Но не му казвай нито дума, докато не дойде на място. Не можем да позволим това да се разчуе. Кажи му каквото трябва, но в парка.

Разбира се, фактът, че трябва да излъже, никак не й беше харесал. Имаше и друго — беше се чувствала спокойна, че ще бъде в Сан Франциско през по-голямата част от посещението на Уорн. А това беше признак на слабост — нещо, което тя презираше. Защо се тревожеше? Никога не се беше страхувала от нечие неодобрение, включително това на Уорн. Може би изпитваше съчувствие към него — предстояха му тежки дни. Щеше да бъде трудно дори ако човек гледаше отстрани, да не говорим — ако ги преживяваше.

Всички тези мисли прелетяха през ума й. После тя се обърна към мъжа, който чакаше навън.

— Съжалявам. Моля, заповядайте.

Той влезе в кабинета, широко усмихнат.

— Не си спомням да съм искала да говоря с вас — каза Сара, сядайки зад бюрото си.

Мъжът кимна и грациозно скръсти ръце пред гърдите си. Тя бегло забеляза, че лененото му сако беше безупречно скроено и очевидно скъпо. В този мъж имаше нещо необичайно, но Сара все още не можеше да разбере какво.

— Нямате проблеми с паметта, госпожице Боутрайт — каза той. — Не сте искала да ме видите. Боя се, че се наложи да си послужа с тази дребна измама.

Той се приближи и едва сега Сара разбра какво я притесняваше. Очите му бяха различни на цвят. Лявото беше лешниково, дясното — яркосиньо.

Тя не се уплаши. Това се случваше често. Някои от почитателите на Утопия бяха прекалено пламенни. Те посещаваха парка по десетина пъти годишно, обличаха се в официалното облекло на Ерик Найтингейл, постоянно кандидатстваха за работа в парка, дори за най-ниски длъжности, само и само за да влязат зад кулисите. От време на време успяваха да се промъкнат зад световете и трябваше да ги придружат навън — любезно, но твърдо. Наистина никой от тях досега не беше я търсил по име. Но въпреки необичайните си очи този мъж не изглеждаше нито луд, нито опасен. Лицето му беше красиво, с гордо изражение, усмивката — пряма и искрена. Излъчваше спокойна увереност. За миг Сара си спомни за Фред Барксдейл.

— Мога ли да попитам как се казвате?

— Разбира се, Сара… Мога ли да ви наричам Сара? — Гласът му беше нисък и мелодичен, с лек акцент, може би австралийски. — Първите имена са много важни при установяването на взаимно доверие. Моето име е господин Доу, Сара. Но можете да ме наричате Джон.

Настъпи кратка тишина.

— Разбирам. — Сара се обърна към компютъра си и натисна няколко клавиша. — Тук няма записан външен специалист на име… Джон Доу^[1] за днес.

— Отново сте права. Още една малка измама. Неприятно е, съжалявам. Жасминов чай ли пиете? Ухае прекрасно.

Господин Доу все още й се усмихваше непринудено. После направи нещо много странно. Пристъпи напред, приседна на ръба на бюрото й, вдигна чашата и чинийката и отпи глътка. После одобрително затвори очи.

— Прекрасен. — Той отпи втора глътка. — Но очевидно е от пролетната реколта — нали знаете, първите цветове. По това време на деня втората реколта щеше да бъде по-подходящ избор.

Сара небрежно доближи дясната си ръка до клавиатурата. Кратка комбинация от цифри щеше да доведе охраната за деветдесет секунди. Но мъжът се наведе, за да остави чашата, сакото му се разтвори. Изпод него я погледна дулото на пистолет в кобур. Отдръпна ръка от клавиатурата.

— Какво искате? — попита тя.

Мъжът изглеждаше наранен.

— Защо да бързаме, Сара? Много скоро нещата ще започнат да се случват твърде бързо. Затова нека първо си дадем малко време, за да се опознаем. Като цивилизовани хора.

Тя побутна стола си малко назад, без да сваля поглед от него.

— Добре. Кой сте вие?

Господин Доу се замисли, сякаш досега не му бяха задавали подобен въпрос.

— Имате предвид с какво се занимавам? — Той замълча. — Мисля, че можете да ме наречете експедитор. Не харесвам тази дума — звучи толкова надуто и ефимерно, но не знам как иначе да опиша онова, което правя. Намирам неща, които други хора търсят. Но „посредник“ звучи твърде просташко. Може би ще ви бъде по-лесно, ако мислите за мен просто като за човек с дарба.

Той пъхна ръка в джоба на сакото си и Сара се приготви да скочи бързо, ако се наложи. Мъжът поклати глава укорително, сякаш смаян от недоверието й. После сложи на бюрото й малка радиостанция с тънките си фини пръсти и се приведе към нея, сякаш се канеше да сподели някаква тайна.

— Сара, имам добри новини за теб — каза той. — В твоя власт е да направиш така, че никой в твоя парк да не загине този следобед.

Тя го погледна, но не каза нищо.

— Знам какво означава паркът за теб. — Докато говореше, мъжът не сваляше очи от нейните. На лицето му беше изписано съчувствие и разбиране. — Знам, че ти държиш най-много на гладкото му функциониране и безопасността на посетителите. Няма да става нищо, което би могло да попречи на това — абсолютно нищо. Стига да спазваш няколко елементарни основни правила. — Съчувственият разбиращ поглед бе все така втренчен в нея. — Няма да уведомяваш местната или щатската полиция. Няма да се опитваш да евакуираш парка. Работата ще продължи както обикновено. Посетители ще идват и ще си отиват, както всеки ден през годината. Всички ще се забавляват, никой няма да пострада. Като се замислиш, нали точно това е работата ти! Моля те, не нарушавай основните правила, Сара.

— Какво искате? — попита отново тя.

Господин Доу се отдръпна.

— Ще поискам няколко неща от теб. Много е важно да изпълняваш точно и пълно инструкциите ми. Ще държим връзка чрез това. — Мъжът натисна един бутон на радиостанцията и тя тихо избръмча. — Но исках първо да си поговорим лично. Нали знаеш — за да счупим леда, да сложим човешко лице на събитията, всички тези неща.

Той оправи сакото си.

— Надявам се, че ще ми простиш, но стигнахме до неприятната част от разговора.

Сара почувства как челюстта й се стяга.

— Не обичам да ме заплашват — ледено каза тя.

— О, няма да трае дълго. Пък и това са толкова хубави заплахи, Сара. Прави точно каквото ти кажа и когато ти кажа. Не се опитвай да ме спреш, да ми попречиш или да ме измамиш по какъвто и да било начин. Иначе… Ще откриеш, че знам за теб и парка ти повече, отколкото предполагаш. С мен има и други хора, много по-страшни. Разполагахме с много време да се подготвим. Наблюдаваме кой влиза и кой излиза. Ако ни сътрудничите, ще си тръгнем, преди да разберете и вие ще можете да продължите да забавлявате посетителите.

Той слезе от бюрото.

— Това е. Не беше толкова страшно, нали? Винаги съм мислил, че когато заплашваш някого, трябва да е като инжекция. Направи го бързо и няма да боли много. — Той се протегна и Сара отново се напрегна. Но мъжът само се усмихна и докосна бузата й с обратната страна на дланта си. — Скоро ще ти се обадя. Изпий си чая, преди да е изстинал, Сара — чудесен е. Но помни какво ти казах за втората реколта.

Когато той се обърна и тръгна към вратата, Сара отново посегна към клавиатурата, но се сети за пистолета и неестественото спокойствие в очите на Джон Доу и реши да изчака.

До вратата мъжът отново се обърна.

— Още нещо. Може да се усъмниш в това, което ти казах. Пък и очевидно си жена, която не се плаши лесно. Например може да се изкушиш и да не допускаш в парка нови посетители. Или да не изпълниш исканията ми. И в двата случая ще последва моментална наказателна акция. Така че, за да избегнем усложненията, уредих малко шоу. Ти самата поставяш толкова много представления, не ти ли се иска веднъж да погледаш? Ще освободи ума ти от всякакви съмнения.

Той погледна часовника си.

— Започва точно в един и трийсет. Приятно гледане.

И без да каже нито дума повече, излезе.