Линкълн Чайлд
Утопияленд (56)

16:10

Струваше му се, че беше крачил така — осем крачки напред, обръщане, осем крачки обратно — вече цял час. Всъщност едва ли имаше повече от пет минути. Докато вървеше, Фред Барксдейл се опитваше да не мисли. Това би било твърде болезнено. Но въпреки изключителните му усилия, срамът и гневът, страхът, объркването и унижението бяха започнали да обгръщат раменете му като мантия.

Другият обитател на килията лежеше със затворени очи. Макар че се бяха виждали при планирането на операцията пет-шест пъти, Барксдейл не знаеше името му. Казваха му Хакер Джак. Но той не знаеше името на който и да е от тях, а само прякори като Воден бик, Кендимен или онзи ужасяващ Гадняр. Барксдейл винаги се беше чувствал по-уверен заради тази анонимност, сякаш фактът, че не знае имената им, му осигуряваше някаква защита. Сега не беше толкова сигурен в това.

Когато странният непознат с рипсеното яке се беше появил внезапно и го беше подвел с историята за СКП, а после му беше показал пистолет, Барксдейл просто беше изключил. Тревогата, която растеше у него през последната седмица, рязко беше преминала в странно облекчение. Свършено беше. За добро или лошо, най-после всичко беше свършило.

Но когато влязоха в комплекса на охраната, тази безчувственост беше отстъпила място на ужасен вътрешен конфликт. Той се мразеше, че е започнал всичко това: че е оставил нещата да излязат вън от контрол, че е позволил на Джон Доу последователно да го очарова и заплашва, за да изпадне в такова недостойно положение. А слухът за жертвите в Калисто, макар и смътен, пронизваше като нож сърцето му. И все пак той се беше помъчил с всички сили да потисне изненадата си, когато отвориха вратата на килията и видя Хакер Джак на нара — и най-малкият знак, че го познава, щеше да се обърне срещу него. Въпреки болката и самоомразата Барксдейл все още се надяваше да се измъкне.

Хакер Джак отвори очи и го загледа.

— Какво ще кажеш за „Лейкърс“? — попита той.

Шегата му остана без отговор. Барксдейл просто ускори ход — напред-назад и обратно.

— Аз съм човек, когото съдбата жестоко измами — каза си той, достатъчно тихо, за да не го чуе Хакер Джак.

В Медицинския център не беше откровен със Сара. Всъщност се беше сетил един стих от Шекспир, който отговаряше на ситуацията. Дано да бъде всичко пак добро. Но тази реплика беше произнесена в неподходящо време и от неподходящ човек — от краля, убиеца на бащата на Хамлет — и той не можа да се насили да я цитира.

О, моят смраден грях достига Бога!

Той отблъсна тези мисли. Днес не би могъл да намери утеха в Шекспир.

Как така всичко се беше объркало! Навремето му се беше сторило съвсем просто. Всички елементи с лекота бяха застанали по местата си, сякаш някой друг редеше пъзела вместо него.

И в известен смисъл беше точно така — само да го беше разбрал. Този някой беше Джон Доу.

Всичко беше започнало с непримиримия му гняв. Въпреки че беше идеалният кандидат, не го бяха издигнали за шеф на парка. Още по-неприятно — шефовете бяха назначили човек от Карнеги-Мелън на негово място. Безупречните препоръки на Сара Боутрайт — работа като висш служител в Буш Гардънс и вицепрезидент в администрацията на компания за микрочипове в Силиконовата долина — не бяха уталожили гнева му. Въпросът беше, че назначиха външен човек. Чък Емъри, арогантната свиня, никога не го беше харесвал. Барксдейл едва не си подаде оставката от отвращение.

Но после му хрумна нещо по-добро от мисълта да напусне.

Отначало това беше просто идея, с която му беше приятно да си играе; интелектуално предизвикателство, с което му беше интересно да се справи. Едва когато осъзна колко хитро и същевременно елементарно е разрешението и че той като шеф на Системи е единственият, който може да го приложи — започна да се замисля по-сериозно.

Отговорът се криеше във високата степен на автоматизация на всички процеси и звена в Утопияленд — от сензорите за движение, проследяващи движението на тълпите из парка, и компютрите, които наблюдаваха и променяха светлината, температурата, влажността, налягането на водата и безброй други фактори на средата, чак до системата за събиране и обработка на парите.

Обработващата финансова система беше наистина перфектна. За усъвършенстването и внедряването й той беше използвал като модел мрежата от римски пътища, обхващала някога Европа и Азия. Спомни си колко беше завладян като дете от тях. Прави, павирани, еднакви — Пътят на Домициан, Пътят на Аврелий, Пътят Апия и безброй други, които водеха до milliarium aureum, до Златния крайъгълен камък на римския форум.

Със своите индивидуални значки и кредитни карти за посетителите Утопия се опитваше да избегне допира до парите в брой. Но из парка имаше безброй места, където те се използваха — при продавачите на храна и сувенири, в холографските фотоателиета, на сергиите за фланели и будките за билети. А за разлика от останалите увеселителни паркове, Утопияленд имаше още нещо — четирите огромни казина, чиито игрални автомати, покермашини, маси за блекджек и рулетка, се бяха оказали могъщи магнити, привличащи пари в брой.

Системата за обработка на финансите, създадена от Барксдейл, събираше парите от безброй отдалечени места из парка, насочваше ги без човешка намеса към различни събирателни и обработващи подстанции и най-накрая ги депозираше в централния сейф на ниво В: собственият финансов римски форум на Утопия. Оттам веднъж в седмицата като по часовник те биваха изнасяни от охранявана бронирана кола. Всичко ставаше автоматично, анонимно и под компютърен контрол. Всъщност нищо и никой не можеше да прекъсне този ежеседмичен цикъл на събиране и изпращане, освен шефа на парка. Единствено при обаждане на Сара Боутрайт можеше да се отложи идването на бронираната кола. А тя би се обадила само ако би разбрала за някаква заплаха срещу безопасността на парка.

Но какво ще стане, беше се запитал Барксдейл, ако колата дойде въпреки това?

Редовната кола от избраната транспортна компания „Американски въоръжен транспорт“ можеше да бъде върната от Сара Боутрайт. Но Барксдейл беше този, който трябваше да прекрати вътрешния процес. Ако действаше умно, персоналът, обслужващ системата на ниво В, никога нямаше да разбере, че няма да дойде истинската бронирана кола, защото нямаше откъде да узнае за нареждането на Сара. Само Барксдейл щеше да знае за него. И когато се появи друга бронирана кола, ще бъде напълнена за минути, както обикновено, с приходите, които през последните два месеца се изчисляваха средно на невероятните сто милиона долара седмично…

Барксдейл спря да се разхожда. Сто милиона долара. Ако трябваше да бъде напълно честен пред себе си, трябваше да си признае, че не само благородният гняв го беше мотивирал, а и самата сума.

Фасадата, която винаги беше представял пред подчинените и шефовете си — Фредерик Барксдейл, английски аристократ от най-високо потекло — беше фалшива. Беше израснал в мизерна къща близнак в Клапхъм, самообразова се с мечтата да е един от привилегированите младежи, завършващи Итън, Хароу или Сандхърст. Идеята да работи, за да си изкарва хляба, му се струваше отвратителна и под достойнството му. Истинското му призвание със сигурност беше да играе на сцената в Шекспировите пиеси като Гилгуд или Оливие. Разбира се, родителите му нямаха пари за детската му мечта въпреки очевидния му актьорски талант. Затова той спечели стипендия за техническия колеж в Кентърбъри, където скоро осъзна, че притежава и друга дарба — за компютърен дизайн. След като се дипломира, той си осигури място на системен оператор в Щатите и звездата му бързо изгря. Скоро разбра, че умее още нещо — да играе безупречно ролята на английски благородник. С дарбата му да имитира гласове и вродената любов към красивото това беше лесно. Постепенно се вживя напълно в ролята си. Никой никога не се усъмни в него и след време самият той забрави за истинския си произход. И започна да си угажда така, както смяташе, че заслужава.

Това обаче се оказа твърде скъпо. Дълговете му нарастваха с плашеща бързина. А нещата, които искаше най-много — онзи луксозен и изтънчен живот, който ценеше — все още си оставаха извън възможностите му.

Сто милиона долара.

Разбира се, това никога не би могло да стане. Не и наистина. Барксдейл не можеше да допусне да го видят, че бърника в компютърната система. Пък и не беше работа за сам човек. Трябваше да има опитен екип, който знаеше откъде да се сдобие с униформи, с бронирана кола и всичко останало, което беше необходимо. Неща, които самият Барксдейл нямаше никаква представа откъде да намери.

Макар че беше предприемчив, отчаяно се нуждаеше от пари и го изпълваше справедлив гняв, той не беше особено смел. Дискретните загадъчни обяви в лондонския „Таймс“, „Пънч“ и няколко други вестника, за които се знаеше, че се четат от бивши членове на пети отдел на военното разузнаване, бяха пуснати по-скоро на шега. Необичайна възможност за инвестиции. Подходящият кандидат трябва да се е проявил отлично в някой от специалните отдели. Хладнокръвието, отличните организационни и лидерски качества са задължителни. Малка първоначална вноска с възможна огромна възвръщаемост. Жалостиви и затормозени от морални скрупули не се приемат. Обявата на Барксдейл беше протест срещу оскърблението: вижте какво можех да направя, ако исках — говореше тя.

Но тогава той получи отговор. И нещата се завъртяха. А сега беше тук, затворен в тази килия.

Затворен в тази килия…

Зад вратата сякаш ставаше нещо — Барксдейл спря да крачи и се ослуша. Очевидно и други охранители трябваше да отидат, за да се справят с онова, което се беше случило в Калисто. Пазачът, който се виждаше през малкото прозорче на вратата, изчезна. При мисълта за Калисто и охранителя на име Крис Грийн Барксдейл почувства нова болка. Никой нямаше да пострада. Така му бяха обещали.

Хакер Джак също беше заинтригуван от шума и стана от нара. Пристъпи към прозорчето и се огледа, после почука на вратата.

— Ей! — извика той.

Никой не му отговори.

— Ей! — повтори той, този път по-силно.

Младежкото лице на Линдберг с белези от акне се появи на прозореца.

— Къде е тоалетната? — попита Хакер Джак.

— Не сега.

— Стига, човече. Трябва да отида сега. Какво искаш, да нацапам гащите ли?

От другата страна на прозорчето Линдберг погледна първо вляво, после вдясно. В ключалката изщрака ключ и вратата бавно се отвори.

— Дръж ръцете си отпред, за да ги виждам — каза пазачът. Държеше полицейската палка вдигната. — И без номера. Не искам да използвам това върху теб, но ако се наложи, ще го направя.

Барксдейл видя как вратата отново се затвори и чу изщракването на ключалката. Обърна се с въздишка. За разлика от Хакер Джак той не знаеше, че сега Линдберг е единственият пазач в сградата.

Продължи да крачи нервно напред-назад. Сега виждаше съвсем ясно как беше станало всичко — това, че планът се беше осъществил почти от само себе си, беше илюзия. Като онези ужасни сънища, в които някое невинно на вид събитие води естествено до друго и до трето, а ти продължаваш, без да мислиш, докато внезапно не се окажеш заклещен в кошмар, единственото измъкване от който е да се събудиш. Кошмар, който беше внимателно и подлъгващо създаден от Джон Доу.

Барксдейл отново рязко спря. Обърна се до вратата и леко допря глава до стената — веднъж, два пъти. Ако можеше да се събуди сега!

И все пак трябваше да се получи. На всеки малък проблем, който изникваше, на всяка потенциална клопка бързо се намираше решение. Мъжът, отговорил на обявата му, който наричаше себе си Джон Доу, макар и твърде потаен, се оказа изключително умен и проницателен. Очевидно беше добре възпитан и много образован, почитател на Бах, Рафаело и Шекспир, когото Барксдейл добре разбираше. Джон Доу изглежда искрено му симпатизираше. Докато планираха удара, Доу взимаше все по-голямо надмощие и нареждаше на Барксдейл кои системи да му разясни по-подробно или от коя схема иска копия. Беше се погрижил да привлече и подкупи Том Тиболд за някои по-леки вътрешни задачи. Именно Джон Доу видя реалния потенциал на операцията, който многократно надвишаваше плана на Барксдейл. Отначало ставаше въпрос само за парите, но скоро се оказа, че могат да получат много повече. Джон Доу му показа как самата уловка, която щеше да накара Сара Боутрайт да приложи аварийните процедури — включително да се обади на компанията и да отложи идването на бронираната кола — може да бъде използвана, за да получат технологията на Люпилнята, която струваше много повече от сто милиона долара. Всичко щеше да стане бързо и почти без усилия. А най-хубавото беше, че нямаше да има насилие.

Всъщност на онзи етап единственото възражение на Барксдейл не беше свързано изобщо с плана, а със Сара Боутрайт, жената, която толкова мразеше, защото беше получила мечтаната от него длъжност. Той никога не беше допускал, че може да я хареса. Дори сега не знаеше как беше станало това. Тя изобщо не беше негов тип — толкова самоуверена, типична американка. Не се беше опитвал да я очарова, просто се беше държал както обикновено. Но колкото и странно да беше, именно това беше свършило работа. Смешно как тяхната връзка беше съвпаднала с осъществяването на плановете му за парка. Ако едно от двете — чувствата му към нея или планът да забогатее — беше изпреварило другото, той щеше да спре дотук. А така вътрешният му конфликт непрекъснато се засилваше. Но всеки път, когато решеше да отложи операцията, Джон Доу спореше с него, ласкаеше го, напомняше му колко много ще спечелят, доказваше му, че страховете му са нелепи. И Барксдейл разбираше, че е прав. Може би когато всичко свършеше, щеше да намери начин да се свърже със Сара и да й обясни. Може би — поне така му се искаше да вярва — дори щеше да успее да я убеди да замине с него. Мадейра беше прекрасно местенце, рай от зеленина сред лазурното море и…

Но тук мислите му станаха много болезнени. Барксдейл поклати глава и продължи да се разхожда.

За малко щеше да й каже, докато стояха до леглото на Джорджия Уорн. Беше на път да я помоли да му прости и да тръгне с него. Но сега, затворен в голата килия, той осъзна, че се е самозаблуждавал. Сара никога нямаше да му прости, че е предал нея и онова, което за нея беше може би най-важно — нейния парк. Можеше само да се надява, че тя ще успее да намери щастие на друго място, дори може би, въпреки възраженията й, с Андрю Уорн.

Отново се сети какво му беше казала за Джон Доу — как сякаш прониквал в душата й и казвал точно онова, което тя искала да чуе. Същото се беше случило и с него. Джон Доу беше добре възпитаният британец, какъвто Барксдейл винаги тайно беше искал да бъде. Препоръките му бяха безупречни. Беше се отнасял с Барксдейл като с равен по социално положение и интелект. Но каква изненада беше за Барксдейл да открие, че това представление е било толкова измамно, колкото са били истински препоръките.

Последваха още изненади. Момчето, което пострада на „Преследване в Нотинг Хил“ — това не беше предвидено. Джон Доу се разкайваше, убеждаваше го, че няма да има други подобни инциденти. Но най-голямата изненада беше пристигането на Андрю Уорн седмица по-рано от очакваното.

Разбира се, това беше предвидено. Според плана той щеше да се появи рано или късно, за да поправи Метанет. Да се допуснат хората на Джон Доу да вкарат необходимия софтуер в компютърната мрежа на Утопия, представяйки се за екип от СКП, беше идея на Барксдейл. А Джон Доу беше се сетил да използва Хакер Джак да симулира опит за проникване през защитата на Утопия, но не особено сериозен. Естествено, не беше успял, но това предизвика желания резултат — бордът на Утопия настоя незабавно да се вземат мерки. Това беше позволило на Барксдейл да доведе СКП, фалшивата СКП, по заповед на друг. Така той оставаше извън подозрение. А обичайната дискретност на борда му позволи да осъществи сам всички необходими контакти. В Утопия сметките идваха след около десет седмици и в крайна сметка някой щеше да се запита защо СКП не е поискала да платят за услугите й. Но по това време операцията и ролята на Барксдейл в нея отдавна щяха да бъдат известни, а самият той щеше да бъде далеч-далеч оттук.

Уорн се беше появил в изключително неудобен момент за изненади. И точно тогава първите опасения бяха започнали да пълзят по гръбнака на Барксдейл. Това беше естествено, защото Джон Доу беше заменил вежливите си аргументи със страховити заплахи. Вече не се опитваше да прикрие явното си презрение към Барксдейл. Дори цитатите от Шекспир, които използваше, бяха приели циничен и презрителен оттенък. Така че Барксдейл нямаше друг изход, освен да продължи операцията въпреки усещането си за…

В коридора се чу шум. Хакер Джак се връщаше от тоалетната. Ключът се завъртя в ключалката, вратата се отвори. Барксдейл се обърна и видя Линдберг в рамката на вратата, хванал с една ръка полицейската палка, а с другата дръжката. До него стоеше Хакер Джак, но сега ръцете му не бяха пред него, а зад гърба.

В този момент хакерът бързо изпъна ръце напред и ги вдигна над главата на Линдберг. Между тях беше опъната тънка метална жица, която проблесна за миг на светлината.

Времето сякаш спря и Варксдейл изведнъж ясно осъзна, че не иска да мисли къде е била скрита тази жица.

И тогава ръцете на Хакер Джак се спуснаха рязко надолу и жицата се впи във врата на Линдберг.

Пазачът инстинктивно вдигна ръце, давейки се. Палката му падна на пода, търкулна се по плочите и спря в средата на килията. Барксдейл наблюдаваше, замръзнал от ужас. Пазачът се дърпаше ту на една страна, ту на друга, но Хакер Джак стоеше близко зад него с кръстосани длани и все повече затягаше гаротата.

После леко я отпусна. Кашляйки, пазачът си пое дъх.

Без да маха ръцете си, Хакер Джак се наведе към ухото му.

— Къде е сакът ми? — попита той.

— В шкафчето — изхриптя Линдберг. — В шкафчето.

— Къде?

Пазачът завъртя очи към края на коридора.

— Заключено ли е?

Зачервеното лице кимна едва забележимо.

— Ключовете?

— … в джоба.

— Извади ги.

Линдберг посегна към джоба си. Не можеше да погледне надолу и това го забави. Барксдейл гледаше потресен как пръстите му опипват колана. Нова надежда, безумно сладка, защото беше неочаквана, се вля у него. Все пак щеше да се измъкне. Щеше да успее.

Линдберг беше намерил халката и я държеше между палеца и показалеца си. Ключовете шумно издрънчаха в треперещата му ръка.

— Кой ключ?

Пазачът с усилие вдигна връзката към очите си и показа малък бронзов на цвят ключ.

Хакер Джак внимателно го огледа.

— Не ме лъжеш, нали?

Пазачът кимна с глава отрицателно.

— Добре. — И хакерът рязко стегна гаротата отново.

Линдберг бясно се загърчи, впил ръце във врата си; краката му се пързаляха по пода. Хакер Джак с усилие задържаше извиващото се тяло и го дърпаше назад. В тишината отекна шуртене на течност.

Барксдейл се вцепени от ужас и изненада.

— Не! — прошепна той.

Хакер Джак безмилостно затягаше хватката си с разкривено от усилие лице. Линдберг се беше обърнал към отворената врата на килията. Гледаше вътре с разширени умоляващи очи и уста, пълна с кръв.

— Това не е редно — каза по-силно Барксдейл.

Очите на пазача се извъртяха нагоре, зловещо бели в кървавите си орбити.

— Не! — изкрещя Барксдейл и без да съзнава какво прави, скочи напред, взе палката и силно удари Хакер Джак по слепоочието.

С глух удар дървото срещна костта, палката изхвръкна от ръцете на Барксдейл и падна на земята. За един ужасен миг Хакер Джак успя да задържи стегната гаротата, после се свлече на земята. Линдберг падна върху него с разперени ръце и спазматично гърчещи се пръсти.

Барксдейл коленичи до пазача и внимателно го обърна настрани. Гаротата така дълбоко се беше впила във врата му, че не помръдна дори след като той падна. Беше хлъзгава от кръвта и това правеше трудно разхлабването й. Барксдейл успя да я измъкне, разкопча яката на пазача и докосна челото му.

— Хайде, стари приятелю — промърмори той и леко го разтърси. — Хайде, ще се оправиш.

Внезапно усети силен удар и в гръбнака му избухна болка, сякаш го беше уцелила мина. Той падна встрани с вик. Хакер Джак се изправяше, леко залитайки. После се огледа. Барксдейл проследи погледа му, но докато разбере какви са намеренията му, хакерът вече беше открил полицейската палка. Спусна се към нея, изблъсквайки ръката на Фред. После отново се изправи, този път по-бързо. Погледна към пазача, видя връзката ключове и посегна към тях.

Барксдейл пропълзя назад. Доловил движението му, Хакер Джак отново се обърна към него. Опипа слепоочието си и примигна от болка. Барксдейл видя как кокалчетата на ръката му побеляха, когато стисна палката.

— Копеле! — изсъска хакерът, пристъпвайки към шефа на Информационни технологии.