Линкълн Чайлд
Утопияленд (38)

15:25

ВИП зоната приличаше на италианско палацо. Изящно резбовани алабастрови колони се издигаха към високия таван, изобразяващ синьо небе с бели облаци. Между колоните бълбукаха барокови фонтани. Достолепен на вид струнен квартет свиреше камерна музика в един отдалечен ъгъл.

Неколцина охранители стояха до входа. Уорн каза името си на най-близкия, който — след озадачен поглед към Уингнът — кимна и им направи знак да го последват. Уорн тръгна през просторната зала, стъпките му отекваха върху розовия мрамор. След него беше Тери, а Пул вървеше последен, въртейки любопитно глава.

Помещението завършваше с широки двойни врати, които водеха към тесен коридор, застлан с килим. По двете стени се редуваха врати, повечето от които бяха затворени. Иззад най-близката се чуваше женски глас, строг и със силен британски акцент, който възмутено протестираше:

— Тук сме вече от час. Цял час, давате ли си сметка! Ние сме гости, а не затворници. Съпругът ми е пер. Не можете да…

Гласът заглъхна зад него. После служителят от охраната спря пред една от вратите, почука и изчака да отворят. Появи се друг мъж, който му кимна и охранителят се отдалечи обратно по коридора.

— Защо се забавихте толкова? — попита мъжът на вратата.

— Разтревожихме се.

Уорн разпозна по набитата фигура, силния загар и светлата рядка коса Боб Алоко, шефа на охраната.

— Трябваше да се отбием на едно място — отвърна Андрю и влезе.

Стаята беше малка, но обзаведена с вкус. Както навсякъде в Подземието на Утопия, изкуствената светлина беше много близка до естествената, за да компенсира липсата на прозорци. Телевизор с голям екран стоеше в близкия ъгъл, включен на един от вътрешните канали на парка. Погледът на Уорн обходи останалата част от стаята и спря върху Сара Боутрайт. Тя беше коленичила до един стол и оживено разговаряше със седналия на него мъж, който беше с гръб към вратата. Когато видя Уорн, се изправи и стисна устни. Той никога не беше виждал такъв израз на лицето й.

— Какво има? — попита той, бързо пристъпвайки към нея. — Къде е Джорджия?

— Ти си жив! Слава богу! Всичко е наред, доктор Финч лично се грижи за Джорджия. Казва, че ще спи още поне час. — Тя млъкна и погледна към Алоко.

— Какво има? — повтори Уорн.

— Дрю, срещал ли си някой си Норман Пепър тази сутрин?

— Пепър — промърмори Уорн. Името му беше познато. — Пепър… Да, специалистът по орхидеите. Пътувахме заедно във въздушното влакче.

— Мъртъв е.

— Мъртъв? — изненадано повтори Уорн. — Но как?

„Вероятно е получил сърдечен удар — помисли си. — Имаше поне 25 килограма свръхтегло, а и не е свикнал с вълненията тук. Каква трагедия! Толкова се радваше, че е дошъл! Каза, че има и деца…“

— Бил е пребит до смърт.

— Какво? — Той внезапно усети как леден студ обхваща цялото му тяло.

— С тежък тъп предмет. — Гласът на Алоко изпълни малката стая. Той кимна към стола. — Този нещастен човек го открил. Влязъл в барчето за външни специалисти, за да си вземе чаша какао и попаднал на Пепър.

Мъжът, който седеше на стола, се обърна. Беше почти плешив, слаб, с тънки мустаци и дебели кръгли очила на носа. Тъй като все още беше в шок, на Уорн му трябваше известно време, за да го познае — Смайт, външния консултант по пиротехника.

— Исусе! — прошепна Андрю. Спомни си как Пепър възхваляваше парка, как потриваше ръце в нещо като сценична треска. — Защо? — попита той.

— И ние това се питаме — каза Алоко. Той се отдалечи от Смайт и останалите го последваха. — Първо, не е бил ограбен, портфейлът му си беше в джоба на сакото. Но всичко беше така пропито с кръв, че ни беше нужно известно време, за да го идентифицираме. Затова взехме значката от ревера му и по нея разбрахме.

В стаята зацари мълчание.

— И? — попита Уорн.

Алоко погледна Сара. Уорн също се обърна към нея въпросително.

— Носеше твоята значка — каза тя.

Шокът беше изместен от внезапен пристъп на страх. Уорн преглътна.

— Моята значка? — попита той с пресъхнало гърло. — Как е възможно? — Но още докато задаваше въпроса, си спомни, че във въздушното влакче Пепър беше съборил двата бели плика на пода и после му беше подал единия.

— Значките ни бяха разменени по пътя насам — каза той. — Така трябва да е станало. Онази, която изгубих в Уотърдарк — моята — сигурно е била неговата.

Сара пристъпи към него.

— Знам — каза тя. — Това е ужасно.

Ужасно… В този върховен момент Уорн не можеше да изтрие образа на Норман Пепър от ума си. Това можеше да съм аз. Това е трябвало да съм аз…

— Какви мерки смятате да вземете? — попита Пул.

— Единствените възможни. Ще оставим тялото където е и ще затворим барчето. Ще уведомим полицията. — Сара размени поглед с Алоко. — Веднага щом това стане възможно.

На вратата се почука. Алоко отвори и млада жена в бял блейзър влезе с огромна чаша чай, която подаде на Сара. Тя благодари, обърна се и я предложи на Смайт, който отказа с рязко кимване.

— Сигурно разбираш, че трябва да останеш тук — каза Алоко, обръщайки се към Уорн. — Или в болницата при дъщеря си, ако предпочиташ. Подсигурили сме тези две зони.

Уорн, който не спираше да мисли за Пепър, не го чу.

— Моля?

— Вече знаем, че те търсят. А сега разбрахме, че искат да те убият.

Страхът вцепеняваше крайниците му.

— Но защо? Защо мен? Това е нелепо.

— Напротив — обади се Тери и всички очи се обърнаха към нея. Тя леко поруменя, сякаш бе изненадана да чуе собствения си глас. После пое дъх и вирна брадичка. — Това доказва, че си прав. Имам предвид за Метанет и троянския кон.

— Не разбирам — каза Алоко.

— Доктор Уорн трябваше да пристигне другата седмица. Тези типове, които и да са, не са предполагали, че той ще е тук. И не биха се опитвали да го убият, ако не ги застрашава по някакъв начин.

— Има логика — каза Пул. Той беше отишъл до кафеварката и си наливаше кафе.

Алоко го погледна мрачно, после промърмори нещо под нос.

— Предполагам, че си права — бавно каза Уорн и се обърна към Сара, — не мога да остана тук. Трябва да направя нещо.

— Какво например? — саркастично попита Алоко. — Няколко обиколки? Или да отидеш на шоу?

— Мисля, че открих нещо. Нещо важно.

Сара не проговори, само го загледа очакващо.

Уорн продължи въпреки сухотата в устата си.

— Мисля, че открих порта, който използват тези типове.

— Порт? — попита Алоко. — За какво говориш?

— Ами порт. Мястото, където са се включили към мрежата на Утопия.

— Ти разбираш ли нещо? — обърна се Алоко към Сара.

— Откъде знаеш? — попита тя Уорн.

— Затова закъсняхме, Сара. Открих троянски кон в Метанет. Предава информация от терминала на Тери по вътрешната мрежа. Успях да възстановя част от адреса; не е много, но достатъчно за начало. С него отидохме в Мрежовата администрация, пуснахме търсачка за необичайна дейност — нали знаеш, насочване на пакети и всичко, което може да означава изтичане на информация… — Той млъкна. — Мога да ти обясня по-късно. Важното е, че открихме неоторизиран рутер, който е включен към порт в… — Той се обърна към Тери. — Как се казваше?

— В Концентратора.

— Може да е фалшива тревога или просто неправилно включено устройство. Но ако то е сложено от онези хора, длъжни сме да проверим какво прави.

— Чакай да видя дали разбрах — обади се Алоко. — Току-що ти казахме, че „онези хора“ се канят да те убият. Някой вече е бил убит вместо теб. А ти искаш да отидеш там и да ги подгониш?

— Никого няма да гоня. Просто ще проследя хардуера. — Уорн огледа всички поред, после отново се обърна към Сара. — Ти ме помоли за помощ, помниш ли? Не ме разбирай погрешно, умирам от страх. Всъщност толкова съм уплашен, че не мога просто да седя тук и нищо да не правя. Така поне ще бъда подвижна мишена.

— Този рутер или както му е там името — отново се намеси Алоко, — може ли да е направил номера с видеонаблюдението?

— Много вероятно.

Алоко погледна към Сара.

— Какво мислиш?

Нейните очи все още бяха приковани върху Уорн.

— Андрю, искам да ме изслушаш. Тези хора не се боят да убиват, за да постигнат своето. — Гласът й беше забележително спокоен и Уорн се зачуди как успява да се овладее при това ужасно напрежение. — Лично Джон Доу ми каза, че сме имали късмет при експлозията в Уотърдарк. Убили са невинен човек, защото са го мислели за теб. Разбираш ли какво ти казвам?

„Казваш, че Джорджия вече е изгубила един родител. Имаш нужда от помощта ми, но не би искала да ме пожертваш.“

Гласно той каза:

— Да.

— И?

— И щом някой трябва да направи това, защо да не съм аз.

Алоко дълбоко въздъхна.

— Исусе! Добре, ще ти пратя екип от охраната.

Уорн поклати глава.

— Не. По-добре изпрати да пазят дъщеря ми.

— Точно така — каза Пул, който още стоеше до кафеварката. — Охраната само ще привлича внимание. За тази работа е нужен малък екип.

— Искал ли съм ти мнението? — раздразнено го попита Алоко.

— Индивидите, с които имате работа, очевидно са добре подготвени — продължи Пул, сякаш не го беше чул. — Можем да приемем, че са и добре въоръжени. Щом видят екип от охраната в защитен строй около един цивилен… — той сви рамене и отпи от кафето — ще им трябва само граната с малък обсег. Аз бих избрал М433А1 — 45 грама А5 с обикновен детонатор. Хвърлям една сред групата и бум! Ще им се стъжни.

Алоко изсумтя и не отговори.

— Това е разузнавателна акция. Нужен е малък екип. Намери подходящ човек и му дай подходящо оръжие.

— Подходящ човек — повтори сухо Алоко. — Да. Кой ли ще е той?

Пул се усмихна престорено и намести шапката си.

Алоко изсумтя и попита Уорн:

— Имаш ли му доверие?

— Поне знаем, че не е къртица. Той е посетител, а не служител на Утопия. Случаен елемент.

— Случаен, казваш. — Алоко придърпа Сара и Уорн встрани. — И откъде знаеш, че не е един от тях?

— Защото ако искаше да ме убие, вече щях да бъда мъртъв. — Уорн се поколеба. — Виж, не се правя на герой. Просто аз съм най-квалифицираният за тази работа.

За миг Алоко се замисли над думите му. После отпусна ръце и отстъпи назад.

— Искам да вземеш със себе си Ралф Пекъм — каза той. — Това е най-добрият ми видеотехник и му имам пълно доверие. Освен това е единственият от охраната, който знае какво става. Ако това устройство се меси в записите ни, искам да го види.

Уорн кимна.

— Ще се обадя на Фред Барксдейл — каза Сара. — Да изпрати компютърен техник с теб.

— Добре — отвърна Уорн. — Не, чакай малко. Това ще ни забави прекалено. Тери познава мрежата и отвън, и отвътре. — Той се обърна към нея. — Искаш ли да дойдеш с нас?

Тя сви рамене с премерено безразличие.

— Сигурно ще е по-безопасно, отколкото да седя сама в лабораторията.

Уорн забеляза как Сара погледна първо него, после Тери. След това откачи тюркоазената значка от ревера си и я закачи на сакото на Уорн.

— Това е значка на висш служител — каза тя. — Докато я носиш, никой няма да те спира и да ти задава въпроси.

После се обърна към мъжа на стола.

— Господин Смайт, защо не си починете тук. Отпуснете се, полегнете, ако ще ви стане по-добре. Съгласен ли сте?

Мъжът на име Смайт мълчаливо кимна.

Уорн погледна робота до краката си.

— Уингнът, остани — нареди той строго.

Роботът обърна стереокамерите си към него, сякаш се молеше за отмяна на заповедта. Когато не я получи, издаде звук на разочарование и бавно се упъти към близкия ъгъл.

Сара отново се обърна към Уорн.

— Трябва да предам втория диск на Джон Доу в четири часа при холографските огледала. След това ще отида при Джорджия и ще давам нарежданията си от Медицинския център, докато се върнеш. Внимавай, не прави нищо, което може да предизвика ескалация. Но ми съобщавай какво си открил и ако има начин да…

— Чакай малко — прекъсна я Уорн. — Ти трябва да предадеш диска?

Сара кимна.

— Той изрично настоя за това. За да бъде сигурен, че този път няма да има номера.

— Господи! — прошепна Уорн в тишината. После импулсивно я прегърна. — Пази се.

— Бих казала същото и на теб — отговори тя. Целуна го по бузата и се отдръпна.

Над рамото й Уорн видя, че тъмните очи на Тери внимателно ги наблюдаваха.