Линкълн Чайлд
Утопияленд (55)

16:08

Най-неприятна беше музиката: стерилната неземна музика в стил ню ейдж, която бликаше от стотици скрити колони, заливайки Калисто с обещанието за спокойно бъдеще. Обикновено тя едва се долавяше сред врявата на безбройните посетители. Но на Космодрума вече нямаше гости. Опашките бяха разпръснати, кандидатите за атракциите — помолени да се прехвърлят на друго място. Сребриста завеса — част от системата за изолиране на райони от парка при аварии — висеше в края на булеварда и скриваше Космодрума от погледа на минувачите. Макар да изглеждаше прозрачна и ефирна като есенна паяжина, тя беше напълно непрозрачна и подсилена с пластове звукоизолираща материя. Двама специалисти от охраната, облечени във футуристичните костюми на Калисто, пазеха пред нея.

Боб Алоко премина през космодрума под звуците на стъпките си върху отразяващите сини павета и ледените звуци на вездесъщата музика. Тя беше ужасно неподходяща за момента и ако можеше, той би я изключил от съзнанието си. Ако можеше, би избил от главата си и нещо друго — първия си поглед към онова, което допреди час беше Станция Омега — но вече знаеше, че гледката се е запечатала в ума му завинаги.

Нощем, когато паркът беше затворен и нямаше опашки от посетители, преминаването през Космодрума винаги му се струваше дълго. Тази вечер разстоянието изглеждаше още по-голямо. Алоко се огледа и видя, че един от старши охранителите се приближава към него.

— Какво е положението? — попита го отдалеч.

— Направихме още един оглед, сър — отвърна мъжът, леко задъхан. — Никъде вече няма посетители. Космодрумът е напълно подсигурен.

След онова, което беше видял високо в „Кулата на грифоните“, Алоко вече не вярваше, че което да е място в Утопия е напълно обезопасено, но кимна одобрително. При съществуващите обстоятелства евакуацията на района беше минала изключително гладко. Нямаше паника, нито скандални откази за напускане на Космодрума. Всички посетители — на опашките, влизащи или излизащи от атракциите — изглежда бяха приели сериозно историята, че федералните власти са настояли за провеждане на акция по гражданска защита. Преградната завеса беше спусната без проблеми, пазачите изпълняваха задачата си. Подобна процедура преди беше разигравана само при симулация и най-доброто време, за което беше осъществена, беше четири минути. Днес истинската евакуация беше отнела може би половин минута повече. При друг повод Алоко би бил изключително доволен.

Но тази отлично проведена операция вече с нищо не можеше да помогне на жертвите от Станция Омега.

— Искам три обходни патрула от по шест души — каза той на старши охранителя. — Къде е командният пост?

— На входа до „Полет към Луната“.

— Добре. Нека патрулите поддържат радиовръзка с него на десет минути. Да обикалят Космодрума, докато операцията не приключи. — Той се огледа. — Видял ли е някой нещо необичайно преди инцидента?

Охранителят поклати глава.

— Една от разпоредителките на стартовата площадка видяла служител, когото не познава. Толкова.

Алоко се замисли.

— Не го е познала?

— Сторило й се странно да види член на екипа в униформа на пилот на совалка да напуска площадката.

— Как е името й?

— Пайпър, сър. Тя е още отзад… с другите.

Алоко помисли за миг.

— Искам цивилни екипи да се разпръснат из останалата част от Калисто и в другите светове. Малки групи, без да се набиват на очи, по две във всеки свят. И в Атлантида.

— И в другите светове ли, сър? — Охранителят изглеждаше изненадан. — Какво да търсят?

— Да си отварят очите. Ще ми докладват лично след половин час, после ще помислим.

По пътя до „Полет към Луната“ Алоко погледна часовника си. Беше 16:09. Господи, възможно ли беше да е дошъл тук само преди седем минути? Имаше чувството, че е остарял поне с година.

Когато пристигна първоначално на мястото на инцидента, тичайки по служебното стълбище, изходната зона на Станция Омега, която за щастие не се виждаше от Космодрума, представляваше хаос от трескава дейност: отчаяни спасители, плачещи или вцепенени от ужас разпоредители. Но тогава беше различно — все още мислеха, че могат да спасят някого. Сега, само след седем минути, атмосферата напълно се беше променила. Сякаш мрачен, призрачен покров беше паднал над Космодрума.

Като изключим проклетата музика.

Малка група се беше събрала до набързо сформирания преден команден пост. Докато се приближаваше, Алоко видя представителите от Обслужване, Операции, Човешки ресурси. Всички се бяха скупчили тук, далеч от сцената на инцидента, като дами без кавалери на студентски купон. По еднакво бледите им лица беше изписано едно и също изражение на недоумение. Когато Сара дойдеше тук, щеше да…

Той осъзна, че беше забравил за Сара и Холоогледалата и за миг го прониза тревога за нея. Но тя изчезна, когато няколко телефона върху едно от преносимите бюра зазвъняха едновременно и Малкълм Гриф, шефът на Обслужване, го дръпна за ръкава.

— Да? — попита Алоко, обръщайки се към него.

— Получих доклада за отцепването на района — надвика мъжът звъненето на телефоните.

— Казвай.

— Очевидно версията за учебна тревога се приема. Няма никакви съобщения за паника или скандали.

— Добре. — Докато слушаше, очите на Алоко непрекъснато шареха. Наблюдаваше как охранителите се обаждат по телефоните, как техник развива голяма макара с фиброоптичен кабел, как старши охранителят инструктира първия обходен патрул.

— С помощта на Операции насочваме посетителите към другите светове. Забавихме пропускането навътре при порталите, за да ускорим разпръсването на свидетелите и да намалим възможността от възникване на слухове.

— Да, да. — Разпръсване на свидетели, възникване на слухове. Шефът на Обслужване си служеше повече с вътрешен жаргон, отколкото със социологическа терминология, но въпреки това Алоко усети, че не му казва всичко. Погледна го в очите. — Какво друго?

Мъжът се поколеба.

— Внедрихме някои от хората сред напускащите Космодрума посетители. За да преценят настроението и да чуят какво се говори.

— Продължавай.

— Един от нашите дочул разговор между двама посетители. Очевидно някаква туристка се озовала в близост до служебните зони, търсейки тоалетна. Успяла да надзърне в изходния коридор на Станция Омега, преди да отцепим района.

— Да надзърне?

— Ами да. Но от това, което чул нашият човек, е видяла доста неща.

„Исусе Христе, точно това ни трябва!“

— Имаш ли описание на свидетелката?

Гриф поклати глава.

— Има ли други подобни доклади?

— Не, само този.

Очите на Алоко отново зашариха. Видя Том Роуз, шефа на Инфраструктури, който излизаше от служебния вход на Космодрума.

— Да се надяваме, че слухът няма да се разпространи. Хората непрекъснато чуват такива неща — ако имаме късмет, някой ще замаже историята със собствена версия. Но нека хората ти продължават да се смесват с посетителите и да си държат ушите отворени. Искам да разбера, ако тази история се чуе и на друго място.

Гриф кимна, после се обърна и бързо тръгна към редицата телефони.

Сега Том Роуз приближаваше към Алоко. Вървеше бавно, лицето му беше бледо. Яката на ризата му беше потъмняла от пот.

Алоко мрачно кимна за поздрав.

Шефът на Инфраструктури го погледна безизразно.

— Имаш ли представа как е могло да се случи това?

Роуз прехапа устни.

— В момента инспекторите на атракцията и инженерите го проучват — каза той и млъкна. Алоко изчака да продължи. — Още не са сигурни какво е станало, но няма нищо общо с устройствата за температурен контрол, както мислехме. Изглежда е свързано със системите за обезопасяване.

— За обезопасяване?

Роуз кимна. Изглеждаше сякаш всеки момент ще избухне в плач.

— Знаеш, че хидравличната задържаща система на Станция Омега се включва след тридесет метра свободно падане, нали? Тя е свръхобезопасена, защото падането се контролира от инжектор. — Сега Роуз говореше по-бързо, сякаш искаше по-скоро да приключи с неприятните новини.

— Виждал съм техническите й характеристики. Продължавай.

— Изглежда нормалното й функциониране е било обърнато. Контролиращата система не се е включила в края на падането, както е проектирана, а в началото, точно когато инжекторът се е опитвал да „пусне“ асансьора.

— И?

— В този случай съществува налягането, което бута асансьора надолу, но възниква задържащо обратно налягане… Този сблъсък е генерирал огромно количество топлина.

— Колко? — Веднага щом зададе въпроса, Алоко съжали.

Роуз също изглеждаше нещастен.

— Моите инженери прецениха, че е била около 500 градуса по Целзий. И тя е проникнала… проникнала е… — Той внезапно млъкна.

— В асансьорната кабина — довърши Алоко вместо него.

Настъпи кратка злокобна тишина.

— Но как е могло да се случи? — попита Алоко.

Устните на Том Роуз потръпнаха.

— Проектирахме атракцията така, че да бъде напълно обезопасена. Три пъти повече, отколкото изискваха оригиналните й характеристики.

— И?

— Не разбираш ли? Главната ни грижа беше сигурността. Проектирахме я така, че да бъде възможно най-безопасна. Но не бяхме помислили за чужда намеса.

Внезапно Алоко разбра какво Роуз не искаше да каже направо. Самата безопасност на атракцията беше използвана срещу нея. Ужасяваща ирония!

— Как би могло да се направи подобно нещо? — попита той.

— Ако някой е знаел какво точно да направи, му е било относително лесно. Да постави пет-шест ключа в обратна позиция и да смени жиците на контролния панел. Работа за минута, може би две. Но сензорът за сигурност е трябвало да бъде изключен. Това вече е било свързано с проникване в компютрите и е много по-сложно. Изисква се високо ниво на достъп и какво ли не. Направено е било от разстояние.

Алоко стисна зъби. Представяше си Джон Доу, който прелиства откраднатите инженерни схеми и обмисля коя атракция най-лесно може да бъде обърната срещу себе си. Сети се за неизвестния човек в костюм на пилот, когото разпоредителката беше забелязала да се отдалечава от Станция Омега точно преди ужасяващото падане. Спомни си и какво му беше казал Пул за хакера, как стоял в Концентратора и пишел на клавиатурата, докато се приближавали към него. Сякаш трябвало да довърши нещо важно, преди… Смътно осъзна, че Том Роуз му задава някакъв въпрос.

— Моля? — попита той.

Сега вече Роуз наистина плачеше.

— Кой? — попита той шепнешком. — Кой би направил подобно нещо и защо?

Алоко не можеше да понесе умолителния израз на лицето му и отново се обърна.

Джон Доу беше отговорен за това! Мамка му!

— Приятелю — тихо каза Алоко, — днес в парка има много лоши хора.

Когато се обърна, Роуз си беше тръгнал.

Алоко въздъхна, примигна и изтри чело с ръка. Докато Сара не се появеше, той отговаряше за текущите операции. Поне за пети път преговори наум инструкциите за аварийно произшествие. Едва беше започнал с Охрана, Инфраструктура и Обслужване. Трябваше да се погрижи и за Медицинския център и за Аварии.

Но това означаваше да иде пак в Станция Омега. Вече беше ходил там и никак не му се искаше да се връща.

Той въздъхна, извади ароматизирания гланц и намаза устните си. Огледа се бавно, сякаш се опитваше да поеме част от измамното спокойствие на Космодрума край себе си. После премина изходния коридор на Станция Омега и отново влезе в ада.

 

 

Коридорът миришеше на печено месо. Огромна пластмасова палатка беше набързо издигната около шахтата на асансьора. Когато обезопасяващите механизми най-после са били изключени, атракцията, позната под името Станция Омега, се беше стоварила на земята и бе отворила вратите си. Беше благодарен за палатката. Тук музиката се чуваше по-слабо и от това също му ставаше малко по-леко. Неволно си спомни първия миг, когато беше видял отворените врати на асансьора и неговия товар, безжалостно изложен на показ — река от стърчащи крайници, гротескни на фона на опърлени ризи, панталони и обувки…

Когато образът изникна в съзнанието му, той спря. После си наложи да продължи към палатката. Сега щеше да бъде по-леко. Щеше да има някакъв ред.

От едната страна на входа виждаше закачалка на колелца. Десетки плътни найлонови чували, огромни и черни, висяха от нея. Почти половината вече липсваха.

От другата страна имаше редици от животоспасителна апаратура. До тях стояха празни и ненужни няколко болнични колички. Видеотехник премина край него с позеленяло лице, бързайки да излезе. На раменете му висяха камера и видеокасетофон. Малки групи хора бяха разпръснати около площадката за слизане — разпоредители, механици, охранители. Чуваше се плач, но не толкова силен, колкото преди. Повечето от работещите на Станция Омега стояха заедно с наведени глави. Алоко разпозна Дикинсън, контрольора от кулата, и Стивънс, старши разпоредителя на атракцията. Няколко пазачи от охраната ги бяха наобиколили. Напомни си да потърси разпоредителката Пайпър и да чуе какво точно е видяла, преди да си тръгне. Докато вървеше, чу как младата жена, която поемаше слизащите пътници, с пресекващ от хлипане глас повтаряше същата история, която вече беше чул няколко пъти. Погледна натам. Една сестра, коленичила до разпоредителката, почистваше ръцете и лицето й с мокра кърпа.

— Беше тихо, толкова ужасно тихо, когато слезе — казваше тя. Ръкавът на сребристия й костюм беше навит и около ръката й беше увит апарат за кръвно налягане. — Не се чуваше нищо, нищичко, след всички писъци, и аз не можех да разбера защо. Те просто се сипеха покрай мен… покрай мен и не се чуваше нищо, но те се сипеха и… О, боже!…

Тя млъкна и захлипа тихо и накъсано. Сестрата погали наведената й глава и й прошепна нещо. Един от групата се изправи и тръгна с подкосени крака към отдалечения край на площадката. Звуци от повръщане стигнаха до ушите на Алоко.

Със стисната челюст той премина покрай охраната, вдигна платнището и влезе в медицинската палатка.

Тук, в изолираното от найлона пространство, миризмата на изгоряла плът беше много по-силна. Носилки и колички стояха в две редици, за да бъде улеснено максимално опаковането на труповете. Когато Алоко беше дошъл за пръв път тук, това едва започваше. Персоналът на Медицинския център, уведомен за огромния брой пострадали, беше подготвен да отделя живи от мъртви. Но сега лекарите, санитарите и сестрите, които бяха дошли, за да спасяват живот, подреждаха само трупове по възможно най-почтителен начин.

Доктор Финч, началникът на Медицинския център, стоеше в края на лявата редица, наведен над един от огромните найлонови чували. И той като другите носеше латексови ръкавици и двойна хирургическа маска. Алоко тръгна към него, като внимаваше да не поглежда към огромната издута мушама, която покриваше пода в края на палатката пред отворените врати на асансьора.

— Какво е положението, докторе? — попита той, когато се приближи.

Доктор Финч затвори ципа на чувала, отбеляза нещо на една карта и се обърна към него.

— Чакаме медицински екипи да долетят от Колумбия Райз и Лейк Мийд.

— Кога?

Очите на лекаря над маската бяха измъчени и зачервени.

— След около двадесет и две минути.

И да бяха дошли вече, не би имало никакво значение, помисли Алоко. Трябва ни по-скоро отряд съдебни лекари.

— Свързахме се с шерифа и патолозите в окръг Кларк — каза лекарят, сякаш прочел мислите му. — И те ще бъдат тук през следващия половин час, най-много до четиридесет минути.

Алоко кимна. Чудеше се какво ще си помисли Джон Доу, когато види половината от униформените служители в Невада да кацат в парка. После осъзна, че това не го интересува особено.

— Какво правите в момента? — попита той, махайки с ръка към редиците носилки. Макар че наръчниците за аварийни ситуации на Утопия бяха досадно подробни, нямаше указания за подобни случаи.

— Просто стабилизираме района и подготвяме телата за идентифициране.

— Преброихте ли ги вече?

Автоматичният брояч показваше, че шестдесет и един души бяха влезли в Станция Омега, преди вратите да се затворят, но винаги имаше надежда, че бройката е объркана, че хората са били по-малко.

— Не. Не и в това състояние. — Лекарят съвсем леко посочи с глава към огромната издута мушама. — Дотук сме обработили двадесет и седем.

Дотук двадесет и седем, помисли Алоко. През деветдесетте години имаше общо 21 загинали във всички увеселителни паркове в петдесетте щата. Миналата година бяха само пет. А тук, в една безподобна трагедия, броят им беше повече от десет пъти по-голям. Той щеше да влезе в историята и завинаги да обвие парка в зловеща слава. Хората винаги щяха да се чудят, когато вратата на някоя вълнуваща атракция тихо се затваря след тях, дали няма пак да се случи същото: внезапно спиране, мрак, паника, неописуема безмилостна жега…

Той се отдръпна.

— Благодаря, докторе. Няма да ви преча повече. Докато не дойдат официалните власти, ще наблюдавам операцията от командния пост. Ако имате нужда от нещо, само ме уведомете.

Лекарят го погледна за миг, после кимна и се върна към работата си. Алоко се обърна и за пръв път огледа палатката изцяло. В далечния край мъж с облекло на служител от казиното вдигаше затворен чувал от една носилка. Очевидно чувалът беше лек, може би двадесетина килограма. Докато Алоко наблюдаваше, мъжът се отдръпна, завъртя се и внимателно постави продълговатата торба в края на дълга редица от други такива. После отново се обърна към широката мушама, която покриваше изхода на атракцията, и повдигна края й с облечената си в дебела ръкавица ръка. Алоко зърна нещо — яркочервено като варен рак — преди да се обърне и да изскочи от палатката.