Линкълн Чайлд
Утопияленд (34)

14:55

От неудобното си място пред контролното табло на Тери Бонифацио Уорн наблюдаваше как Пул отключва вратата на лабораторията, предпазливо я отваря, оглежда коридора, после отново я затваря и заключва. С карираното кепе, кадифеното яке и полото си, той приличаше на турист, който се прави на таен агент. Това не вдъхваше много сигурност.

— Знаеш ли, изнервям се само като те гледам — каза Андрю.

Пул го погледна и се усмихна, разкривайки бели зъби, които ярко контрастираха със загорялото му лице.

— Добре — отвърна това. — Хубаво е да си нащрек. Така си готов да реагираш.

Той се отдръпна от вратата, после започна бавно да обикаля из помещението, разглеждайки стените и плочите на тавана. Когато свърши обиколката си, застана зад Уорн със скръстени ръце.

Андрю поклати глава. Струваше му се нелепо да има телохранител. Добре де, значи лошите, които и да бяха, знаеха за присъствието му. Но наистина ли го смятаха за такава голяма заплаха? Със сигурност би трябвало да се притесняват повече от охраната. И кой всъщност беше този Пул? Собственото му чувство за нереалност се засилваше. През последните няколко часа беше преживял твърде много изненади и травми.

— Не трябва ли да стоиш между мен и вратата? — попита Уорн. — За да можеш да поемеш куршума, ако стрелят по мен.

— Нямам намерение да поемам куршум в почивния си ден. Просто си върши работата.

Уорн задържа поглед върху безизразното лице, после тежко въздъхна.

— Да си върша работата — обърна се той към Тери, която седеше до него. — Откъде да започнем.

Тя мълчеше. Най-накрая го беше открила в Медицинския център, точно когато се канеше да си тръгва, следван от Пул. Когато й разказа какво беше станало в Уотърдарк, както и онова, за което Сара му беше съобщила, тя пребледня. Но сега, когато отвърна на погледа му, тъмните й азиатски очи бяха ясни и спокойни.

— Ако си ми казал всичко, изглежда Сара ти е дала две задачи. Да откриеш програмите на кои роботи са били променяни и кой е отговорен за това.

— Две задачи. — Уорн се залюля напред-назад, взрян в екрана на терминала. — И мисля, че те са свързани.

— Така ли? Как?

— Всеки крадец — в този случай хакер — оставя следи. Ако разберем как е хакнал роботите, можем да използваме това, за да го проследим обратно до извършителя.

— Тогава не трябва ли да говорим с Барксдейл? Неговият отдел се занимава с това. Ако някой знае как да го направим, това е той.

— Да, но лошите също го знаят и сигурно са взели мерки. — Уорн замълча. — Проблемът е, че всичко това са предположения. Нямаме достатъчно информация.

— Тогава стреляй в главата — отново се обади Пул.

Уорн го погледна въпросително.

— Стреляй в главата — повтори Пул, сякаш това беше нещо очевидно. — Първото нещо, което ни научи командирът. Когато влизаш в битка, трябва да избереш между мишените. По кого ще стреляш?

Никой не му отговори.

— По онзи, когото можеш да улучиш в главата — сам си отговори Пул.

— Командирът — повтори Уорн. — Значи си бил във въоръжените сили?

— Разбира се, бяхме въоръжени.

Уорн отново погледна към Тери.

— Ако отхвърлим кръвожадния смисъл, мисля, че той предлага първо да направим очевидното.

— Да открием променените програми.

— Да. Ако успеем да разберем как е била променена Метанет, може би ще успеем да направим обратната процедура и да открием препрограмираните роботи.

— Това означава да си сложим детективските шапки.

Уорн кимна и въздъхна.

— Детективски? — обади се Пул.

Лявото рамо на Уорн го болеше и този път той не си даде труд да се обръща. Ето ти телохранител, който проявява необичаен интерес към действията на клиентите си!

— Ще преровим системата — отвърна той, — търсейки трошиците, които лошите са оставили зад себе си.

Тери посочи с палец към металната количка, върху която стояха отломките на повредените роботи.

— Можем да започнем с тези — каза тя. — Да им направим диагностика и да видим какви са били последните им програмирани действия.

— Можем. — Уорн се размърда в стола и погледна плетеницата от жици и чипове, която представляваше мозъка на робота, който допреди няколко часа продаваше сладолед в Калисто. — Знаеш ли, мислех си за Засечка.

— Какво?

— Струва ми се странно. Очевидно е бил препрограмиран да пощурее и да предизвика паника. Но защо го направи точно тогава? Струва ми се, че е избързал. Искам да кажа, този Джон Доу още не беше започнал да действа.

Тери се замисли за момент.

— Забеляза ли нещо необичайно преди инцидента?

Уорн поклати глава.

— Засечка се държеше като на изпитанията. Направи шейк с брезов сироп на Джорджия. После аз му дадох специална поръчка, която ме идентифицираше като негов създател.

— Специална поръчка?

— Задна вратичка в програмата, нищо особено. Двоен шоколадов сладолед с фъстъци и бита сметана. Когато чуе това, в него се активира специална процедура. Нарича ме Кемо Сабе и изпълнява поръчката. Но точно след като ми даде сладоледа, той пощуря. Започна да опустошава сладкарницата. Успях да го изключа ръчно, преди да нанесе сериозни щети или да нарани някого. Освен мен. — Той мрачно потърка китката си.

— Хмм! Задна вратичка. — Тери го погледна. — Басирам се, че който и да е променил програмата му, не е знаел това. Смяташ ли, че като си активирал персоналния си код, може да си включил и инструкциите на врага? Предварително, така да се каже.

Уорн я погледна изненадано.

— Не помислих за това. Басирам се, че точно това е станало. Ти си гениална, Тери.

— Стига. Обзалагам се, че го казваш на всички момичета. — Но тя не успя да прикрие бледата руменина, която обагри бузите й.

— Можем да го обсъдим по-късно. Но Засечка и останалите са просто отделни роботи. Мисля, че е по-добре да проверим самата Метанет. — Уорн отново сложи ръце на клавиатурата. — На срещата тази сутрин Барксдейл каза, че вътрешната мрежа в Утопия е напълно изолирана от външния свят. Вярно ли е това?

— Да.

— Значи е пипано отвътре, точно оттук. Значи няма смисъл да търсим следи от външно проникване. Ще приемем, че си е осигурил привилегирован достъп. Нали?

Тери кимна.

— Тогава да минем на последните стъпки, които прави един хакер. Архивираш ли списъка на директориите?

— Всяка седмица.

— Можеш ли да ми намериш архивите от последните шест месеца, моля?

— Разбира се. — Тери стана от стола и тръгна към висока купчина листа на близката маса.

Пул се беше приближил още и стоеше до Уорн, загледан в екрана.

— Какво правите? — попита той.

— Готвим се за изстрел в главата — отвърна Уорн.

Пул повдигна рошавите си вежди.

Уорн посочи терминала на Метанет.

— Някой е проникнал в компютъра. Използвал го е, за да препрограмира роботите в парка. Но мрежата на Утопия е добре защитена и дори вътрешен хакер не би могъл просто да седи и да подава команди. Трябвало е да използва някакъв троянски кон.

— Много разумно в днешно време.

— Не говоря за защитата. Имам предвид софтуер, който се скрива в друга програма и тайно си върши мръсната работа. — Уорн сви рамене. — Разбира се, това е просто възможност, но най-вероятната. Затова ще потърсим следи от промени през последните месеци.

Тери се върна с пачка пожълтели листа в ръка.

— Реших, че ще предпочетеш разпечатки — каза тя. — По-първобитно, но по-сигурно.

— Съгласен. — Уорн въведе серия от команди и на екрана се отвори прозорец, в който се появи дълъг списък. — Да сравним старите разпечатки със сегашното състояние на Метанет. Започваме с последните и вървим назад.

Двамата мълчаливо се приведоха над листата. Пул ги погледа за миг, после отново обиколи стаята. Уингнът, който кротуваше до Уорн, внимателно наблюдаваше движенията на телохранителя и се търкаляше напред-назад. Някъде наблизо пискливият глас на Аксел Роуз се извисяваше над пронизващите звуци от китарата на Слаш.

— Едва ли ще мога да те убедя да изключиш това — каза Уорн, кимайки към уредбата.

— Помага ми да мисля. — Тери обърна една страница и се засмя.

— Какво?

— Просто си мислех. Двоен шоколадов сладолед с фъстъци и бита сметана. Звучи страхотно.

— И това го казва жена, която маже кафява паста от скариди върху неузрели плодове! — Той се поколеба, после вдигна поглед от разпечатките. — Смешна работа.

— Коя?

— Говорехме по телефона почти всяка седмица може би година. И през цялото време си мислех, че си италианка.

— Разбирам. Представял си си София Лорен, приведена над терминала на Метанет, в блуза с голямо деколте. А вместо това попадна на дружелюбна дивачка от тихоокеанските острови. Разочарован ли си?

— Не. — Уорн поклати глава. — Ни най-малко.

Може би се дължеше на искрения му тон, но широката усмивка, която предизвика забележката му, не излъчваше типичната дяволита ирония на Тери.

— Шшш! — обади се Пул. Отиде до вратата и я отключи. — Ще огледам коридора. Не пускайте никого, освен мен.

Уорн гледаше как вратата се затваря зад него. Тери я заключи, после се върна на стола си. Погледите им отново се срещнаха.

— Мислиш ли, че му е чиста работата? — попита тя и усмивката й угасна.

— Не знам. Всичко е възможно. Според Сара и ти си между заподозрените.

— Статистика. — Тери вдигна очи към тавана.

— Но аз не мога да си представя Пул като един от лошите.

— Разбирам те. Пък и кой терорист би се облякъл така?

Уорн се върна към разпечатката. След минута въздъхна и я пусна на бюрото.

— Какво има? — попита Тери и леко сложи ръка на рамото му.

— Случвало ли ти се е да се притесняваш за нещо, което звучи абсурдно, но в крайна сметка се случва? Както сега. Знаех, че е идиотщина да търся Джорджия. Шансовете да й се случи нещо бяха минимални. Но наистина нещо се случи. И сега не мога да се отърся от това постоянно чувство на страх. — Той млъкна. — Разбираш ли ме?

Тери го погледна продължително в очите. После свали ръка от рамото му и известно време остана мълчаливо втренчена в разпечатките.

— Когато бях малка на Филипините — започна тя, — родителите ми ме дадоха в училище в манастир. Беше ужасно, като излязло от страниците на „Оливър Туист“. Бях най-малката и най-дребната, всички се заяждаха с мен. Не обичах да ме бият, затова винаги отвръщах. Но винаги наказваха само мен. Монахините използваха бухалки. Понякога с часове не можех да седна. — Тя поклати глава при спомена. — Можех да го понеса. Онова, което ме вбесяваше, бяха изповедите. Мразех ги. Мразех онази малка тъмна стаичка. Бях сигурна, че един ден ще ме заключат вътре и ще ме забравят там. Не знам защо това толкова много ме притесняваше, просто знаех, че ако някога се случи, направо ще умра. Толкова се боях, че един ден отказах да отида на изповед. Това беше нечувано. За наказание майката игуменка ме заключи в килера за метли. Малка тъмна стаичка.

Макар Тери още да гледаше към разпечатката, Уорн видя, че е настръхнала при спомена.

— И какво стана? — попита той.

— Припаднах. Не си спомням нищо, дори не знам колко дълго съм била там. Събудих се в лечебницата. — Тя потръпна. — Бях само на девет, но бях убедена, че съм умряла в онзи килер. На другия ден избягах. Оттогава страдам от клаустрофобия. Не мога дори да се возя на онези влакчета в парка, които се движат на тъмно.

Най-после тя вдигна очи към него.

— Така че разбирам как се чувстваш. Понякога дори най-ужасните ти кошмари се сбъдват.

Последвалата тишина беше нарушена от шепота на Пул пред вратата. Тери стана и му отключи.

— Да започваме — каза тя, когато се върна.

Работата беше досадна: да извикаш файл на екрана, да отбележиш датата и големината му и да го сравниш със същия файл от разпечатките, търсейки несъответствия, разлика в големината или датата на въвеждане на файла, което би означавало, че е променян. Уорн прегледа една разпечатка, после втора и трета. Все едно да търси игла във виртуална купа сено!

Внезапно той спря.

— Това е странно — каза и посочи една разпечатка. — Погледни.

Файлът се казваше /bin/spool/upd_disply.exec.

— Не ми е познат — каза Тери. — Каква функция има?

— Хмм. Програмен файл за опресняване на дисплея преди сутрешния трансфер към роботите.

— Звучи съвсем невинно.

— Защото не мислиш като хакер. Нима ще си скриеш намесата във файл с име worm_infect_reformat или по-скоро в нещо, което звучи съвсем обикновено и не привлича внимание? — Той почука по хартията. — Важното е, че това е поддържащ файл, част от основната програма. Няма причини да бъде променян. Но виж колко е голям.

Тери се загледа по-внимателно.

— Седемдесет и девет килобайта.

— А виж колко е голям сега в Метанет. — Той посочи списъка на компютърния екран.

Тери подсвирна.

— Двеста тридесет и един килобайта.

Но Уорн вече прелистваше останалите разпечатки.

— Виж, този файл не е бил променян до… — Той обърна нова страница. — Допреди месец.

Те се спогледаха.

— Какво има? — попита Пул.

Уорн бързо взе разпечатката и прокара пръст по списъка, сравнявайки файловете отпреди месец със сегашните на екрана. Освен повърхностна промяна на временни файлове нищо друго не се беше променило.

— Това е — промърмори той.

— Има ли шанс да сме сгрешили?

— Никакъв.

— Това е бинарен файл.

— Точно така.

Тери отново завъртя очи към тавана.

— Какво има? — отново попита Пул.

Уорн пусна разпечатките и потърка лице.

— Някой е променил една от основните подпрограми. Файлът е три пъти по-голям, отколкото би трябвало. Превърнали са го в „оръжие на престъплението“. Всеки път, когато се стартира, Метанет ще прави неща, които не предполагаме. И ако искаме да разберем какво точно прави, трябва да я разработим в обратен ред.

— Как така в обратен ред?

— Да проследим програмния код до ниво машинни инструкции и да опитаме да разберем какво се случва. Никак не е лесно.

— Пък и отнема много време — добави Тери.

— Но се обзалагам, че това е причината роботите да откачат. Ако разберем какво предизвиква, можем да го предотвратим. — Уорн се отдръпна от терминала. — Има ли причини да не го направим?

— Само очевидната — обади се Пул.

И двамата се обърнаха към него.

— Казвай — подкани го Уорн. — Пусни и втората обувка.

— Престъпниците са поставили условие да няма намеса, нали? На мен това ми прилича на намеса. Никак няма да са доволни.

За миг Уорн срещна спокойния му поглед. После се обърна към Тери, която го гледаше въпросително.

— Само ако разберат — каза Уорн. — А те няма да разберат. Освен ако не са по-добри програмисти, отколкото терористи. А сега на работа.

И той отново се обърна към клавиатурата.