Линкълн Чайлд
Утопияленд (6)

9:00

Секунди по-късно десет хиляди часовника в целия парк едновременно се задействаха. Последните секунди изтекоха, циферблатите за миг останаха празни, после върху тях се изписа 9:00 и нормалното време се завърна. Беше настъпил час Нула.

Транспортният център се беше превърнал в място на контролирано безредие. Разпоредители с конусовидни фенерчета се разпръскваха из паркингите и пътищата към парка, превръщайки натоварения трафик в балет с елегантна хореография. Синьо-бели трамваи като змии се виеха между сборните пунктове и Центъра. Екскурзоводи с наперено кривнати бели барети с логото със славея стояха в предната им част и говореха на няколко езика по микрофони, обяснявайки основните правила в парка между шегите и част от историята на Утопия.

В Центъра всички гишета вече работеха. Срещу кредитна карта или седемдесет и пет долара всеки получаваше персонална значка с форма на славей, която гарантираше целодневен достъп до магическите светове. Въздушни влакчета проблясваха под двойните метални релси, които се спускаха през средата на входния каньон с доста по-голяма скорост в натоварените часове, превозвайки на всеки десет минути хиляда души до или от Нексус.

Самият Нексус, доскоро потънал в напрегната и свръхестествена тишина, сега ехтеше от звуците на безброй гласове. Посетители, които идваха за пръв път, стояха в сенките на палмите и фонтаните и се почесваха по главите, консултирайки се с карти и пътеводители. Ветераните утопианци, които създаваха клубове и интернет сайтове, за да споделят страстта си, се движеха уверено, следвани от новаците, към любимите си светове.

В Газените фенери продавачка на риба и чипс изтича покрай входа към „Преследване в Нотинг Хил“ — затворена за ремонт — и се насочи към сергията си. В Дървените тротоари обслужващите „Машината за писъци“ приключиха проверката, вкараха личните си кодове в таблото на контролната стая и наредиха на оператора да задейства влакчето. В замъка Карнарвън приключиха с пробата на компютрите, които контролираха холографските образи за Омагьосания принц.

Деветдесетте минути след отваряне и преди затваряне, когато най-много посетители влизаха и излизаха от парка, бяха най-натоварени за служителите на Утопия. Специалистите бяха в пълна готовност да се справят с всички проблеми в трафика, които можеха да предизвикат задръствания в Транспортния център, Нексус или самите светове. Хиляди камери, дискретно скрити зад огледални стъкла, фалшиви стени и греди или фасади, оглеждаха парка и предаваха уверения, че световете функционират безпогрешно. Членове на охраната, някои в черни блейзъри, а други в обикновени дрехи, се смесваха с тълпата, търсейки изгубени деца и бродещи джебчии. Но обикновеният посетител не забелязваше тези неща, докато скиташе из парка доволно усмихнат.

Едно от местата, където не се допускаха посетители, беше Подземието — подземните нива под парка. Много посетители дори не знаеха, че съществува — те си мислеха, че се намират на дъното на каньона, а не четири етажа над него. Именно тук се създаваше истинската магия на Утопия. Служители тичаха насам-натам. Някои носеха приказни костюми, защото работеха към атракциите горе; други екипи, които посетителите никога не виждаха, бяха облечени в гащеризони, джинси и костюми. Издълбани в голите бетонни стени диаграми сочеха разположението на барчетата за персонала, гардероба, фризьорските салони, стаите за почивки, складовете, компютърните центрове, научните лаборатории и останалата част от тайния град, разположен под парка. Екскурзоводите и обслужващият персонал използваха тунелите, за да минат по-напряко между два свята. Техници, художници и бюрократи, скупчени в дузина зали за заседания и лаборатории, измисляха нови атракции или се тревожеха за пробива на пазара. Електрически колички бръмчаха из лабиринтите и превозваха известни изпълнители или необходими резервни части.

Том Тиболд вървеше по коридорите на ниво В и тихо си тананикаше. Беше тридесетинагодишен, имаше масивна глава със ситно къдрава кестенява коса и беше започнал да пуска коремче. На белия му блейзър имаше златно лого — знак, че е специалист по електроника. Въпреки тананикането той се чувстваше притеснен от колегите, които го отминаваха бързо и без поздрав, от камерите за наблюдение, монтирани в сводестия таван на тунела, и особено от малките парченца пластмаса и мед в джоба си. Мина покрай главната гримьорна и Машинен цех 3. Когато наближи пропускателния пункт за служители, тананикането секна.

Пазачът в кабинката погледна пропуска му, кимна и се обърна към клавиатурата, за да отбележи минаването му. Тиболд отново затананика, мина през автоматичните врати и излезе на служебния паркинг.

След хладния въздух и приглушената светлина в тунелите горещината и яркото слънце на Невада го блъснаха като юмрук. Той направи гримаса и се обърна, за да свикнат очите му. После тръгна напред, вече по-бавно, и се огледа внимателно. Търсеше микробуса.

Задната страна на парка не притежаваше величавата красота на главния вход. Стените на каньона се спускаха стръмно от двете страни към кафявото му дъно. Дебелата задна стена на парка бе изградена от плочки от бетон и сгурия; малките прозорчета, разхвърляни тук-таме по нея, приличаха на белези от шарка. От двете страни имаше огромни зелени врати, които се отваряха към рампи, плавно спускащи се надолу — аварийни изходи за посетителите, които не се използваха никога, освен при учебна тревога. Между тях, на нивото на земята, имаше товарни рампи, служебни входове, складове за оборудване и гаражи.

Ето го — дълъг кафяв микробус, паркиран встрани от останалите превозни средства. Върху него беше изписано „Дресьори на екзотични птици от Лас Вегас“. Тиболд тръгна към него, надявайки се, че има климатик. Прозорците бяха затворени — това беше добър знак. Но когато стигна до микробуса и отвори вратата на шофьора, не го посрещна приятен полъх от хладен въздух. Той въздъхна със съжаление, оправи яката си и се качи.

Вонята на гуано беше почти осезаема, а предната седалка беше покрита с масленозелена мушама. Не е изненадващо, помисли си Тиболд, с всички пилешки курешки в тази бракма. Отзад се виждаше висока бяла клетка с половин дузина големи бледорозови какаду. Те го гледаха мълчаливо, навирили гребените си с цвят на сьомга. После Тиболд погледна към шофьора и примигна от удивление.

— Какво стана с другия? — подсмръкна той. — Онзи, с когото се срещнах.

Мъжът зад волана отвърна на погледа му. Очите му бяха бадемовидни, остро изпъкналите скули придаваха на лицето му странна сърцевидна форма.

— Има други ангажименти — отвърна той след миг.

Тиболд реши, че това сигурно е шега, и се засмя.

— Донесе ли ги? — попита мъжът.

Говореше бавно и с лек акцент. Тиболд се опита да го определи. Имаше приятели от Обслужване, които непрекъснато разговаряха с чужденци и можеха да определят всеки акцент само от една дума. Но работата на Тиболд не беше свързана с чужденци и след малко той се отказа.

— Ето ги. — Той бръкна в джоба на блейзъра си, извади пластмасовите карти и ги разпери като ветрило. — Любимите ти аромати — лимон, грозде, джинджифилова бира и новата дива череша.

Мъжът се намръщи и му направи знак да ги скрие. Тиболд ги свали под прозореца.

— За още малко пари можех да ти намеря и спецификациите за онази аудиотрансформираща технология, от която се интересуваш. Сега нямаше да се блъскаш сам. За кой парк каза, че работиш? „Райският остров“ или „Фантастичен свят“?

— Не съм казал — отвърна мъжът и посочи пропуските. — Проверени ли са?

Тиболд гордо кимна.

— Лично аз ги препрограмирах. — Той започна да ги изброява. — Този дава достъп до всички зони за посетители, този до Поддръжка, а този до Центъра. — Пръстът му се вдигна над последния пропуск, оцветен в бледорозово. — А този е истинско съкровище. Всички охранявани зони до ниво 3. — Той отдръпна ръката си и на лицето му се изписа безпокойство. — Слушай, ако те хванат, не ме издавай. Аз нямам нищо общо с това, ясно?

Мъжът кимна.

Тиболд се усмихна, после бръкна в джоба си и измъкна шепа значки със славейчета.

— Така. Ето ти значките. Те не са персонални, не могат да бъдат проследени. Просто си закачи една и си готов.

— Всичко друго наред ли е?

— Днес вече всичко е включено. Не мога да го променя сега, дори от това да зависи животът ми. — Тиболд облиза устни. — Сега мога ли да си получа парите?

Макар че го каза небрежно, отново подсмръкна — сухото подсмърчане на човек, който редовно употребява кокаин.

— Разбира се. — Мъжът бръкна в джоба на якето си — Тиболд забеляза, че то беше кожено, въпреки горещината — и извади дебел плик с банкноти. — Добре се справи — каза той и му го подаде.

Докато Тиболд броеше парите, мъжът доброжелателно сложи едната си ръка на рамото, а другата се върна в джоба и извади малък автоматичен пистолет.

Очите на Тиболд бяха вперени в парите и едва когато мъжът допря пистолета до ребрата му и го притегли, той осъзна какво става. Очите му се разшириха, устните му се разтвориха в ням протест, но изненадата го забави.

Макар че куршумите бяха с мек връх, предназначени по-скоро да избухват в плътта, отколкото да минат през нея, мъжът с коженото яке внимателно насочи дулото надолу, към гърба на гърчещия се Тиболд, за да не улучи случайно собствената си ръка, с която го държеше.

Дочу се приглушено пуф, после още едно. Папагалите изкрещяха одобрително. Тиболд се сгърчи и се свлече надолу. Чу се тих писклив звук, като от въздух, който излиза от духало. Мъжът отпусна хватката си, облегна програмиста назад и дръпна плика с парите преди да се е изцапал с кръв. После внимателно уви тялото с мушамата и го прехвърли през облегалката в задната част на микробуса. Бързо огледа навън и изсумтя доволно, че всичко е минало незабелязано.

Посегна да прибере пистолета обратно в якето си, после спря. Беше действал бързо, но недостатъчно ефективно — тънка алена струйка се стичаше по предницата на ризата му.

Той изруга, прибра пистолета и закопча ципа на якето догоре. Две минути в мъжката тоалетна щяха да оправят нещата.

Пък и щом облече костюма, няма да има никакво значение.