Линкълн Чайлд
Утопияленд (29)

14:22

Джорджия Уорн напусна изходната рампа на обиколката „Еклиптика“ и се смеси с тълпата, която се движеше по широкия булевард. Току-що беше си купила тукашната версия на захарен памук — оцветен в цветовете на дъгата и пълен с карамелени кристалчета, които шумно се пукаха върху езика — и го поглъщаше със самоотвержена решителност. Не чуваше пукането на кристалите, нито подвикванията и смеха на минаващите посетители — беше си сложила слушалките и пейзажът наоколо беше залят от звуците на „Подскачайки из гората“ на Конт Беси.

Група по-големи тийнейджъри с пурпурни коси и фланелки с Драконовия шип шумно се движеха срещу нея и тя се извърна настрани, за да ги пропусне. Не беше очаквала много от „Еклиптика“ — това беше обикновено ферисово колело^[1] — но тя се беше оказала много интересна. Обикаляха около една планета с пръстени, наподобяващи тези на Сатурн, само че вертикални. Както повечето атракции, пътуването ставаше на тъмно и човек наистина имаше чувството, че е надалеч, че пътува в космоса. А холографските пръстени бяха толкова съвършено реалистични, че й се струваше възможно да ги докосне, ако протегне ръка от кабинката.

Но беше сама, затова бяха качили при нея едно постоянно въртящо се момиченце от голямо семейство, което настояваше да посочва всичко, което се виждаше. Беше твърде глупаво, за да млъкне и да се наслаждава на обиколката. Затова на половината път Джорджия си сложи слушалките и увеличи звука докрай.

При този спомен тя се намръщи. Напред и вдясно виждаше рампа, която се виеше надалеч от централния булевард и завършваше с влакче, което изчезваше в нисък тунел с проблясващи светлини. Това беше входът за „Обратната страна на Луната“ — атракция, за която беше прочела страхотни отзиви в интернет. Джорджия извади импровизирания пътеводител от джоба си. Да, четиризвездна обиколка. Насочи се натам, после спря. Беше обещала на баща си да не се качва на високи атракции. „Обратната страна на Луната“ със сигурност влизаше в тази категория. Навярно „Еклиптика“ също, но какво очакваше баща й? Беше опитала някои от детските атракции като „Пръстените на Сатурн“ и се почувства тъпо, заобиколена от шестгодишни деца.

Погледна към входа за влакчето и се намръщи. После неохотно се обърна и вървя по булеварда, докато намери пейка. Седна, извади картата, погледна я и отново я прибра. Когато изяде и последната хапка захарен памук, се обърна да хвърли пръчицата в кошчето за боклук, но изведнъж замръзна, втренчена в тъничката хартиена фунийка.

По-рано беше казала на баща си, че няма спомен за пътуването, което са направили преди много години до парка Кениууд. Но това не беше напълно вярно. Спомняше си как майка й я беше изненадала с голям захарен памук, който застрашително се олюляваше върху тъничка пръчица, точно като този. Спомняше си как розовото лакомство се беше сторило огромно на осемгодишните й очи. Спомняше си горещината на слънцето, загорялото лице на майка си, бледото й червило, бръчиците, които се появяваха край очите й, когато се смееше.

Имаше и други спомени за майка си — как изкарва прототипите на своите лодки за пробно плаване, как язди пони в разлистения парк, как седят до прозореца, увити в одеяла, и четат разказите на Киплинг заедно. Бяха откъслечни спомени, избелели като стари снимки, и тя ги пазеше в себе си, сякаш ако ги споделеше — дори с баща си — щеше да развали магическото заклинание и те щяха да изчезнат завинаги. Погледна за миг хартиената фунийка и я завъртя в ръце. После я хвърли в кошчето, изправи се и продължи по булеварда.

Отпред се виждаше галерията „Въображение“. Над нея във въздуха висеше образът на Найтингейл и подканваше хората да влязат с движение на копринения си цилиндър. Малка група хора се беше събрала наоколо, гледаше портретите на витрината и сочеше образа на илюзиониста. Джорджия забави ход и се загледа с любопитство. Тя си спомняше и Найтингейл. Той сякаш никога не стоеше спокойно — вечно се движеше и жестикулираше. Макар че не беше много висок, стаята им винаги изглеждаше твърде малка за него. През нощите, когато идваше при баща й, двамата мъже разговаряха с часове около кухненската маса. Помнеше аромата на кафе и тютюн за лула. Тя пропълзяваше под масата и си играеше там, заслушана в гласовете им. Знаеше, че ако не привлече вниманието им, може да остане будна и след времето за лягане.

Песента свърши. Настъпи кратка тишина, в която нахлуха звуците от Утопия — подвиквания, разноезичен говор, далечно бърборене на високоговорители, детски вик от радост. После започна „Суингинг дъ блус“ и звуците отново изчезнаха. Джорджия пъхна ръце в джобовете си и продължи. Спомняше си как Найтингейл я гледаше, когато тя говореше, как внимателно я слушаше, сякаш думите й бяха много важни. Не беше глупак като повечето възрастни. Не говореше същите баналности като всички останали — колко е хубава или колко много е пораснала, откакто я е виждал за последен път.

По някаква причина мислите на Джорджия се отправиха към Тери Бонифацио. Тя също не изглеждаше глупава. Сигурно дори обичаше захарен памук. Обикновено Джорджия не обръщаше внимание на онова, което говореха възрастните, но й беше много любопитно да чуе мнението на Тери за някои неща — какво мисли за кънтри музиката и за бопа, какви книги е чела като дете; какви цветове дрехи обича да носи, каква е любимата й храна. Надяваше се да не е онова гадно, миришещо на риба нещо. Това щеше да бъде проблем.

Вече беше стигнала края на централната алея и спря, подскачайки от крак на крак по светлоотразителните павета. Пред нея се издигаше голям сферичен терминал. Това беше Космодрумът на Калисто с пет-шест входа към някои от най-популярните атракции в този свят. Въздухът ехтеше от смях. Джорджия погледна картата си. „Полет към Луната“, „Хоризонт на събитията“, „Изстрелване“. Всички обиколки бяха страхотни. И точно такива, каквито баща й не даваше да посещава сама.

Както бе обичайно за Утопия, никъде нямаше часовници. Тя погледна своя — още четиридесет и пет минути до срещата с баща й.

Не беше честно, не беше честно! Само няколко хубави атракции тази сутрин. После само тъпи срещи и висене из лабораториите. А и не беше забавно да обикаляш сам из парка. Особено когато не можеш да направиш нито една от интересните обиколки.

Джорджия въздъхна безутешно и тръгна назад. В този момент очите й попаднаха на входа към „Бягство от Уотърдарк“.

Взря се в блестящите холограмни букви. Беше прочела всичко за тази обиколка в интернет. Атракцията беше създадена по любимата й сцена от „Страх от дишане“, в която група млади герои избягват от затвора на Морфей на водната планета Уотърдарк 4. Обиколката беше нова, никой от нейното училище не я беше посещавал. А тя беше изключителна по две причини. Действието се развиваше изцяло в свят от дъжд и вода. И второ, беше първата атракция в света, в която се използваше нискогравитационна технология. И не симулация, а истинска ниска гравитация.

Джорджия забеляза, че повечето хора се насочваха натам — те вече бяха посетили обиколките от Космодрума и се връщаха към центъра на Калисто. Макар че тези шест обиколки бяха сред най-популярните в парка, опашките бяха по-къси, отколкото онези, на които вече беше чакала.

Сайтовете на фен клубовете на Утопия съдържаха огромни списъци с идеалното време да посетиш определени атракции — моменти, в които поради необяснима причина опашките са по-къси — но Джорджия не се интересуваше от това. Знаеше само, че й е писнало от детски атракции и от мотаене. Струваше й се, че ще успее да влезе в Уотърдарк за по-малко от десет минути. Пък и баща й сигурно нямаше да има нищо против, или поне не много.

Внезапно рязко я изблъскаха встрани. Тя погледна — две деца, хванали майка си за ръце, я бяха задминали на път към Уотърдарк. Майката беше млада и красива, мургавото й лице се открояваше на фона на червената рокля.

Джорджия свали слушалките от ушите си, хукна напред и усмихвайки се злобно на децата през рамо, се нареди на опашката за Уотърдарк пред тях.