Линкълн Чайлд
Утопияленд (64)

16:24

Последният товар от опаковани в кафява хартия банкноти беше вкаран в туловището на бронираната кола, списъкът беше пълен, сумата заверена и усмихнатият мустакат Ърл Кроу беше дал към дежурните в контролната кабина знак, че всичко е наред. Върн му отговори. Кроу се качи през вратата до шофьора, тя се затвори с тътен и след серия от команди от контролното табло огромната полукръгла врата се върна на място, отвори коридора и запечата предавателната камера и вече празния трезор.

С последно помахване шофьорът подкара колата и бавно пое обратно по коридора. След петнадесет метла зад плавния завой имаше разклонение. След още петнадесет метра беше охранителният пункт. А след това — служебният паркинг и пътят, който водеше към шосе 95 и безкрайните възможности.

Но колата не продължи по коридора, а след няколко метра спря. После пак тръгна много бавно, докато не излезе от обсега на двете охранителни камери. Там отново спря.

Почти веднага една част от близката стена се отмести. Вратата на бронираната кола се отвори и сгъстеният въздух със свистене излезе навън.

Джон Доу излезе пръв. Огледа се в двете посоки, приглади ризата си и се качи в колата. После се появи Гадняра. Носеше същото кожено яке като при срещата си с Том Тиболд в микробуса сутринта. И той се огледа наляво и надясно с присвитите си и безизразни очи. После изкачи стъпалата и потъна в колата. Последен се измъкна младият Хакер Джак. Лицето му беше подуто и изранено, а кокалчетата на единия му юмрук окървавени, сякаш ги беше сцепил върху някакъв остър предмет — или може би зъби. Той извади голям сак и затвори панела зад себе си. После се качи по стъпалата и вратата на бронираната кола отново се затвори.

Вътре Джон Доу се провря покрай Ърл Кроу в задната част. Кроу го видя как отваря едно от страничните отделения, оглежда, а после опипва еднаквите пачки банкноти, които запълваха рафтовете.

— Както е казал Джордж Бърнард Шоу, липсата на пари е коренът на всички злини. — Джон Доу затвори преградата. — С това тук всички ние дълго време ще бъдем добри момчета.

— Взе ли дисковете? — попита Кроу.

Джон Доу кимна и поглади разсеяно джоба на лененото си сако. После погледна часовника си.

— Водния бик не се появи на уговореното място. Обаждал ли се е?

Шофьорът поклати глава. Слушалките му изпращяха и той протегна ръка към бутона на радиостанцията.

— Тук Девет Ехо Браво, край.

— Девет Ехо Браво, тук център Утопия. Виждаме, че сте спрели в коридора за достъп. Чухме сигнала от затварянето на сейфа и чакахме да подадем сигнал „Свободно“. Съобщете причината за забавянето ви, край.

— Утопия Център, нищо особено. Двигателят леко се задави. Мисля, че е от вентилацията. Сега ще го оправим.

— Девет Ехо Браво, разбрано. Ако проблемът е сериозен, моля да го отстраните навън. Повтарям, навън.

— Утопия Център, повтарям, не е сериозно. Всеки момент тръгваме.

Кендимен изключи радиостанцията и погледна назад към отделението за парите.

— Прослушах разговорите между охраната вътре — каза той. — Слухът за Станция Омега си пробива път към ниво В. Персоналът се изнервя.

— Не се притеснявай — каза Джон Доу. — Ще изчакаме Водния бик още няколко минути. После тръгваме.

— Да изляза ли да вдигна капака? — попита Кроу.

Джон Доу поклати глава.

— Няма нужда. Камерите не ни хващат, нали?

Шофьорът погледна през бронираното стъкло, после в огромното огледало за обратно виждане и най-накрая в страничното.

— Така е — каза той. После отмести поглед назад към скенера, който следеше движението.

Затова не видя мъжа — почти хлапак, луничав и уплашен, с насълзени очи и нос почти толкова червен, колкото косата му — който се измъкна нервно от аварийния изход зад колата, прикрепи нещо, което приличаше на каишка на часовник под задния амортисьор, и изчезна.