Линкълн Чайлд
Утопияленд (50)

16:00

Ангъс Пул седеше на бюрото в големия външен офис на Информационни технологии със скръстени ръце и си подсвиркваше жизнерадостен, макар и неритмичен аранжимент на „Удари ми една целувка“. Беше заобиколен от поне тридесет други бюра, на повечето от които имаше хора. На всяко бюро имаше клавиатура и плосък монитор, поставени под един и същ ъгъл. Въпреки големината си стаята изглеждаше тиха и подсвиркването на Пул с лекота надвишаваше тихите разговори, почукването на клавишите, звъненето на телефоните.

На отсрещната стена на стаята имаше двойна зелена врата без прозорец. Над нея имаше надпис, чийто предупредителен текст се четеше дори от мястото на Пул: „Строго ограничен достъп! За да влезете, използвайте скенерите за очи и пръстови отпечатъци“. От другата страна на тези врати се намираха огромните компютри, които бяха мозъкът на Утопия — метрополис от силиций и мед, който управляваше обиколките, роботите, пиротехничните ефекти, холограмите, представленията на живо, наблюдението, работата на казината, електричеството, рециклирането на боклука, противопожарните сензори, въздушното влакче, съоръженията за топла и студена вода и още безброй системи, необходими за функционирането на парка. Изглеждаше нелепо, че такова чудесно място е скрито зад безцветна и безизразна фасада като външния офис.

Докато Пул чакаше, някой стана от близкото бюро и се приближи. Той погледна — жена, бяла, около тридесетте, стройна, висока към един и седемдесет, със зелени очи — всъщност цветни контактни лещи. Той продължи да си подсвирква.

Тя се приближи малко предпазливо, разглеждайки пропуска на Уорн, прикачен на якето му. Очевидно не беше свикнала да вижда външни специалисти в свещените зали на Системи.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Пул поклати глава и се усмихна.

— Не, благодаря — каза той. — Вече ми помогнаха. — И продължи да си подсвирква.

Жената го изгледа за миг, после кимна, обърна се и след един последен поглед се върна на бюрото си.

Пул я наблюдаваше как върви. После погледна часовника си. Точно четири часа. Подсвиркването премина в тананикане.

През това време той бързо мислеше. Това беше ужасно неподготвена операция и отнемаше повече време, отколкото беше очаквал. И все пак при създалите се обстоятелства трябваше да свърши работата.

Планът на Уорн — не че според Пул заслужаваше да бъде наречен план — съдържаше няколко дразнещи пропуска. Първо, доказателствата срещу Фред Барксдейл му се струваха косвени и трудни за доказване. Но по-важното беше, че самият Пул нямаше представа къде да намери този човек, нито как изглежда той. За щастие Утопия имаше телефонен указател за вътрешните номера. И за късмет отговориха на обаждането на Пул от празния кабинет в края на близкия коридор още при първото позвъняване. Сега, докато чакаше, очите му се спряха на черно дипломатическо куфарче, скрито под едно празно бюро на няколко метра от него. Той се огледа, слезе от масата, небрежно приближи и сграбчи куфарчето. Щеше да бъде подходящ реквизит.

Нещо се движеше в периферното му зрение и се приближаваше с бързи и целеустремени стъпки. Пул се обърна и видя висок слаб мъж със сини очи и гъста руса коса да минава между бюрата. Идваше откъм зелените врати. Макар че добре ушитото му сако му стоеше безупречно и възелът на вратовръзката му беше идеален, за опитното око на Пул това беше преуспял човек в един много напрегнат ден.

Пул протегна ръка.

— Господин Барксдейл, нали?

Русокосият мъж автоматично се ръкува с него. Ръкостискането му беше сухо и много кратко.

— Да. — Пул разпозна същия британски акцент, който беше чул по телефона. — Извинете ме, но съм доста зает. За какво става дума?

Барксдейл спря рязко, когато забеляза пропуска, прикрепен към сакото на Пул.

— Чакайте малко. По телефона…

— Извинете ме — прекъсна го Пул, — но имате ли нещо против, ако поговорим отвън?

Докато говореше, той леко подхвана Барксдейл за лакътя и го насочи към външната врата — не много силно, за да го бута против волята му, но достатъчно, за да направи съпротивата неучтива. Беше важно да изведе Барксдейл от леговището му на неутрална територия.

Стиснал откраднатото куфарче в другата си ръка, Пул излезе от Информационни технологии в широкия коридор на ниво Б. Барксдейл му позволи да го насочва, явно раздразнен, но без да възрази. Той беше голяма клечка в Утопия и при нормални обстоятелства щеше да вдигне скандал заради това необяснимо прекъсване. Но ако Уорн беше прав — ако Барксдейл беше замесен — не би могъл да рискува да се бави в този момент от играта. Той не беше опитен в тази работа — сигурно беше притеснен и се боеше от неочаквани усложнения. Нямаше избор, освен да върви. И вървеше. Инстинктивният скептицизъм на Пул започна да избледнява.

Преди няколко минути, когато оглеждаше района, Пул беше забелязал една стая за почивка на около тридесет метра надолу по коридора. Там заведе Барксдейл и усмихнато му посочи редица канапета до една от боядисаните в синьо стени.

Барксдейл се освободи от хватката му.

— Вижте, боя се, че не разбирам. По телефона ми казахте, че сте един от механиците на Камелот.

Пул кимна.

— Казахте, че има проблем със стабилизаторите на една от обиколките. Че някой е проникнал в компютрите. Подозирахте саботаж. Не искахте да говорите с никой друг, освен с мен.

Пул отново кимна. Това беше примамката — за да извика Барксдейл с информация, която не би посмял да пренебрегне.

Шефът на Информационни технологии посочи към пропуска му.

— Но вие сте външен специалист, не служител на Утопия. Какво всъщност става тук?

Пул наклони глава.

— Прав сте, разбира се. Не съм от персонала на Утопия. Съжалявам, че ви заблудих по телефона, но е трудно човек да се свърже с вас. Не успях да мина по официалните канали.

Барксдейл присви сините си очи. В тях Пул прочете смесица от чувства — раздразнение, несигурност, тревога.

— Кой сте вие? — попита Барксдейл.

Пул се усмихна извинително.

— Консултант по продажбите на един търговец. Шефът ми каза, че трябва да се срещна с вас, каквото и да ми струва.

— Вие сте… Какво, някакъв търговец?

Пул отново се усмихна и кимна.

Противоречивите чувства изчезнаха от лицето на Барксдейл и на тяхно място остана само възмущение.

— Как успяхте да влезете тук?

— Това не е толкова важно, нали? Всъщност аз съм тук, за да ви помогна. — Пул потупа куфарчето. — Ако седнете само за миг, искам да ви демонстрирам накратко нашата…

— Няма да стане! — каза Барксдейл. — Всъщност мисля да повикам охраната. — И той се обърна.

— Моля, седнете за малко. — С тези думи Пул сграбчи Барксдейл за рамото и го бутна на най-близкото канапе.

Фред почервеня от гняв, но остана на мястото си.

— Благодаря. Обещавам, че ще ви отнема само минута. — Пул се престори, че обръща куфарчето, сякаш се готви да го отвори. — Като шеф на Информационни технологии на този чудесен парк сигурно осъзнавате опасността от външно проникване в компютрите ви.

Барксдейл мълчеше и го гледаше.

— Колкото по-автоматизирани и компютризирани стават нашите инфраструктури, толкова по-податливи сме на атаки — продължи Пул с отмерения ритъм на наизустените речи. — Това говори зле за времената, в които живеем. Но защитата на компютърна основа се превърна в необходим бизнес. Има външни елементи, които не биха искали нищо друго, освен да проникнат в компютрите ви, господин Барксдейл. И тук ние можем да ви помогнем.

Цветът внезапно изчезна от лицето на Барксдейл.

— Фирмата, която представлявам, може да прегледа компютрите ви, да открие слабите им места, да предложи начини за отстраняването им. А днес, само днес, предлагаме продажба „две в едно“. Да ви включа ли? — Пул бръкна в джоба си за писалка.

— За коя фирма казахте, че работите? — Гласът на Барксдейл беше сух и тънък като стар пергамент.

— О, съжалявам, не ви ли казах? За Службата по компютърно проникване.

На лицето на Барксдейл се изписа страх. Той рязко погледна наляво, а после надясно.

В този момент всички съмнения на Пул изчезнаха. Той вдигна пропуска си пред Барксдейл, достатъчно близо, за да прочете името на Андрю Уорн върху него.

— Пипнах те — каза весело.

Барксдейл скочи от канапето и хукна към вратата.

— Господин Барксдейл! — заповеднически каза Пул.

Тонът му накара Барксдейл да спре насред път и бавно да се обърне. Пул беше бръкнал с два пръста във вътрешния джоб на кадифеното си яке и беше показал дръжката на пистолета.

— Ще бъде много по-лесно, ако правите каквото ви кажа — каза той.

После с окуражителна усмивка отпусна пръсти и пистолетът изчезна в джоба му.