Линкълн Чайлд
Утопияленд (23)

13:47

Сара Боутрайт чакаше. По прекия телефон не се чуваше и звук — нито глас, нито смущения, нищо.

Най-накрая раздразненият глас на Чък Емъри отново прозвуча.

— Мощни експлозиви.

— Точно така, господин Емъри.

— Сигурна ли си?

— Едно парче с големина на тухла стои срещу мен.

— Моля?

— Боб Алоко го откри. Без детонатор. Оставили са ни го вместо съобщение.

— Хубаво съобщение, няма що. Сигурна ли си, че не е блъф?

— Алоко казва, че този път е сериозно. А и проблемът с лазерното устройство, инцидентът в Нотинг Хил — това със сигурност не бяха блъфове.

Отново настъпи тишина. Докато чакаше, Сара се зачуди дали беше постъпила добре, като се обади на Емъри, но си напомни, че няма начин да действа, без първо да говори с него.

Ако Ерик Найтингейл беше творческият гений зад Утопияленд, Чарлз Емъри Трети беше човекът, който беше приел и вдъхнал живот на идеята. След смъртта на илюзиониста Емъри бързо се беше издигнал от шеф на финансовия отдел до изпълнителен директор на „Утопия холдинг къмпани“. Беше успял да задържи заедно корпорациите и предприемчивите банкери, докато проектираха и създадоха парка. Много хора смятаха, че Емъри е спасил Утопия, защото беше я завършил въпреки неочакваната трагедия. Други — пуристите утопианци, хората, които подобно на Андрю Уорн поддържаха първоначалната идея на Найтингейл — не мислеха така. Те смятаха, че Емъри се е продал, че е комерсиализирал мечтата на Найтингейл. Емъри беше прибавил обиколките, заведенията, търговията в стил „две в едно“. Най-ужасното за тях беше, че е отворил казина. Найтингейл беше планирал в Дървените тротоари да има малка игрална зала, където посетителите да играят хазартни игри от началото на века с монети от пет цента с изобразена бизонска глава. Емъри беше заместил тази старомодна зала на шанса с четири модерно обзаведени казина, в които се играеше с истински пари.

Сара ценеше търговския нюх на Емъри. Знаеше, че входната такса покрива само половината от разноските из парка. Останалото идваше от храната, напитките, сувенирите, заведенията и най-вече от казината — бизнес реалност, която Найтингейл никога не беше приемал. За негова чест Емъри следеше новите тенденции — например холографската технология — и бързаше да ги развие, когато от тях можеше да се спечели. Много го биваше да ръководи отдалеч, оставяйки на продуктивните дизайнери на парка и административния персонал да се занимават с ежедневното му функциониране. Но очевидно нямаше същия потенциал при справяне с кризисни положения. Напоследък беше имало само едно такова — опасение, че в Камелот може да е плъзнала салмонела, което не се беше оправдало — но нерешителността на Емъри в момента, когато трябваше да се действа бързо, ясно се беше запечатала в паметта на Сара.

Тук нямаше място за нерешителност или колебание. Колкото повече мислеше, толкова повече тя се убеждаваше, че са необходими смели действия.

— Знаеш ли колко хора участват? — попита Емъри.

— Не. От това, което видяхме, е ясно, че операцията е добре планирана. Не биха могли да я осъществят без вътрешна помощ.

— Исусе Христе! Знаем ли кой им е помогнал?

— Още не. Но е почти сигурно, че работи в охраната или в Системи.

Пауза.

— Какви са тези хора? Фанатици? Някакъв култ?

— Не мисля. Току-що говорих по радиостанцията с говорителя им. Каза ми какво искат.

— И какво е то?

— Люпилнята, господин Емъри.

По линията отново зацари мълчание. После Сара чу — или й се стори, че чу бавно издишане.

— Люпилнята — повтори гласът.

— Да. Програмния код, базите с изображения, всичко.

Ново мълчание.

— Можем да го съберем на DVD, който да не може да се копира — продължи тя, — но са нужни трите цифрови пароли — вашата, моята и тази на Фред Барксдейл, за да декодираме основните операции.

— А каза ли какво ще стане, ако не се съгласим?

— Беше много категоричен. Заяви, че ще саботира обиколки, ще взривява опашки от хора и ресторанти. Ще убие и рани стотици посетители.

— Можем ли да открием устройствата? Да изключим роботите? Да евакуираме гостите?

— Бяхме предупредени, че ако опитаме подобно нещо, ще последват незабавни действия. Каза, че наблюдават въздушните влакчета, и намекна, че са монтирали и в тях взривни устройства. Пък и трябва да им предадем програмата до половин час. Нямаме време да осъществим някакъв по-значим план.

— Разбирам. Кой в парка знае за това, освен теб?

— Началниците на охраната са в готовност, но само Боб Алоко и Фред Барксдейл знаят цялата истина.

— Задръж нещата колкото е възможно по-дълго. — Сара чу изскърцване на стол. — Не мога да разбера. Технологията е много характерна. Никой не би посмял да я използва. Ако видим холограми като нашите да се появяват в някой друг парк или в някое шоу във Вегас, веднага ще разберем кой е бил престъпникът.

— Фред Барксдейл има теория за това. Той не мисли, че тези хора ще използват Люпилнята за забавления.

— Не разбирам.

— Според Фред технологията на Люпилнята може да бъде пригодена за други цели. Като възпроизводство на холограмите, използвани срещу копиране в софтуера и филмите на DVD. Той дори смята, че са намислили нещо много по-голямо. Може би нова супернота.

— Супернота?

— Така наричаха фалшивата стодоларова банкнота, която беше в обращение преди няколко години. Помните ли? Беше почти неразличима от истинската. Никой не разбра откъде се появи. Но се говореше, че толкова добре би могла да я изработи само средно голяма световна сила или терористична държава. Така беше подплашила Министерството на финансите, че създадоха нови банкноти. Със съответните защити — мастила с променящ се цвят, холографски водни знаци, вградени нишки. Само че… — Тя млъкна.

— Само че Люпилнята може да бъде програмирана да ги пресъздаде.

— Това е само теория. Фред смята, че биха могли да искат Люпилнята и за някакви военни цели — например, за да фалшифицират температурните данни или радарните изображения и да объркват „умните“ бомби. Знаете колко искаше правителството да сложи ръце на патентите ни.

— Каза ли ти Фред колко трудно ще бъде да се направи това?

— Въпросът не е толкова в програмата, колкото в мощностите. Репродукцията на малки холограми е сравнително лесна. Но за нещата, за които говори Фред, е необходим достъп до суперкомпютри. При това много. Нужни са ресурсите на средно голяма световна сила.

— Или терористична държава.

Когато Емъри млъкна, Сара си представи как умът му трескаво обмисля възможностите. Той беше финансист и щеше да ги пресмята в пари. Толкова за загубата на технологии, толкова за косвените щети, които тя щеше да предизвика, и толкова за смъртта на десет-двадесет посетители. Погледната по този начин, сметката не беше трудна.

— Този техен говорител — обади се Емъри — какви гаранции ти даде, че ще се махнат, ако им дадем програмните инструкции?

— Никакви. Каза само, че ако направим онова, което иска, никой няма да умре. Че ще си тръгнат и паркът отново ще бъде наш.

Чу как Емъри си пое бавно дъх, а столът отново проскърца.

— Бих искал да знам какво мислиш ти, Сара. Ти си на място, разговаряла си с представителя им. Смяташ ли, че не блъфират?

Значи Емъри искаше нейното мнение. Сара не знаеше дали това е добър знак, или не.

— Той е безочлив и арогантен. Седеше в кабинета ми и се усмихваше като заека Бъгс Бъни. — Само при спомена за това тя почувства как отново я облива горещ гняв. — Личи си, че има пари, поне от това, което видяхме. Точно този проблем обсъждахме с Боб Алоко.

— Продължавай.

— Първата ни реакция беше да се подчиним — той е опасен, да му дадем каквото иска. Но после се замислихме. Какво видяхме? Пистолет, малко експлозив, радиостанции. Може да са истински, а може и да са скъпи фалшификати. Но не сме видели с колко души разполага. Знаем, че има вътрешен човек, иначе не би могъл да препрограмира роботите и видеокамерите. Дотук са двама. Доколкото знаем, видяхме всичко, с което разполага. А останалото е блъф.

— Или пък всичко е истина.

— Точно така. Но Люпилнята е перлата в короната на този парк. Ами ако са само двама души с хитър план? Не можем да се предадем без бой.

— Това е много опасна игра, Сара. Ако нещата се объркат…

— Боб ще играе на сигурно. Ще проследи Джон Доу, след като напусне парка. Ще вземе обратно диска с технологията. Ако се окаже, че Джон Доу наистина има тежковъоръжен екип, веднага изчезваме и уведомяваме полицията да се намеси. Но само след като излязат от парка.

Настъпи нова пауза.

— Има само две други възможности — продължи Сара в тишината. — Да обвиним Джон Доу в лъжа и да откажем да му дадем диска. Или да му дадем диска и да го оставим да си тръгне. С нашата най-ценна технология в джоба.

Чу се въздишка.

— Вярваш ли, че Алоко ще се справи? Разбираш какво имам предвид.

Да, Сара, разбираше. От целия персонал на Утопия само тя и Емъри знаеха, че Воб Алоко беше напуснал бостънската полиция преди десет години заради парични проблеми в резултат от страстта му към хазарта.

— Тази операция ще бъде мой дълг и отговорност. Да, вярвам на Алоко. Онова е било преди много време. А и не мисля, че имаме избор.

Този път мълчанието продължи толкова дълго, че Сара се учуди дали връзката не е прекъснала.

— Имаме само 26 минути — най-накрая каза тя. — Ако ще правим диска, ми е нужна цифровата ви парола.

Пак тишина.

— Господин Емъри? Трябва да решите.

Най-накрая директорът на Утопияленд отвърна:

— Дай им я. Алоко да гледа да се справи. И за бога, бъдете внимателни!