Линкълн Чайлд
Утопияленд (7)

9:10

Андрю Уорн седеше на плюшен стол в големия кабинет на ниво А. Аманда Фрийман седеше пред компютърния терминал и пишеше. През последните петнадесет минути тя му беше задала забележително много въпроси. Веднъж, преди години, Уорн беше правил някаква дребна консултация за ЦРУ. Офицерът от Лангли, който проверяваше миналото му, беше далеч по-лаконичен.

Аманда приключи с писането и го погледна.

— Знаех, че се занимавате с роботика, но нямах представа, че вие сте мозъкът зад Метанет. Разбирам, че тя контролира всички роботи в парка.

Уорн кимна.

— Освен няколко, които са напълно автономни.

— Много впечатляващо. — Фрийман отново погледна екрана, после написа нещо на лист хартия и му го подаде. — Мисля, че тук приключихме. Срещата ви е в единадесет часа. Ето номера на кабинета. Помолете някой от Информация да ви упъти. Може да използвате времето, за да поразгледате.

— Чудесно. Може да отида при ядрения редактор.

Очите на Фрийман се стрелнаха към лицето му и леката иронична усмивка отново затанцува на устните й.

— Значи и това сте чул. Би трябвало да казвам, че използваме водноелектрическа енергия. — Тя се изправи. — Остава само инструктажът — стандартен за всички външни специалисти.

— Какво, да не ми пуснете филм? Надявах се да поразгледам парка с дъщеря си.

— Ще отнеме само пет минути. Моля, последвайте ме.

Тя го поведе по коридора. Уорн вървеше и усещаше как раздразнението му нараства. Вече беше понесъл повече бюрокрация, отколкото се налагаше. А сега и този инструктаж. Сякаш беше майстор, повикан да смени прозорците. Сара ли беше наредила всичко това, за да го унижи? Бързо отхвърли тази идея. Сара Боутрайт можеше да е всичко друго, но не и дребнава.

Докато вървяха, той разтри ръце.

— Мислех, че старата ми компютърна лаборатория е студена. Но тук можете да съхранявате сурово месо.

— Това е заради пречиствателната инсталация. Под парка има двеста хиляди квадратни метра пространство, но чистотата на въздуха тук е приблизително същата като в завод за производство на електронни чипове. — Тя показа коридора. — Естествено, пушенето е забранено. Всички колички и скутери са електрически. Единственото не електрическо превозно средство, което се допуска тук, е бронираната кола, която идва веднъж седмично.

Вървяха покрай редица от офиси като онзи, от който бяха излезли. Уорн надничаше през стъклата, обгърнал тялото си с ръце, за да се затопли. В един офис видя Норман Пепър, приятеля си от въздушното влакче, който оживено размахваше ръце.

— Знаете ли — настойчивият му глас се носеше през отворената врата на офиса, — че орхидеите са сексманиаците на растителния свят? Вместо да се оплождат сами като другите растения, те са готови на всичко, за да правят секс с други орхидеи. Например цветът на Paphiopedilum venustum е еволюирал дотам, че изглежда точно като…

— Тук е — каза Фрийман, отвори врата без надпис и въведе Уорн в малка стаичка.

Стените, подът и таванът бяха тапицирани със същата тъмна материя. Вътре имаше само два еднакви стола един срещу друг. Той се огледа любопитно. Не беше очаквал такава прожекционна. Приличаше повече на кабинет на психиатър с недоразвито чувство за вътрешен дизайн.

Фрийман му посочи по-близкия стол.

— После можете да си тръгнете. Имате визитката ми, ако ви потрябва нещо, звъннете ми на пейджъра. Първото посещение обикновено е доста завладяващо.

Тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Миг по-късно на другия стол седеше Ерик Найтингейл.

Уорн едва не скочи на крака от изненада. Гледаше с удивление.

Холограмата беше невероятно реалистична. Разбира се, Уорн знаеше, че холографската технология е специалитет на парка, но нямаше представа, че толкова са напреднали. Образът на стола можеше да бъде самият Найтингейл. Ето го — ненадминатият илюзионист, създателят на Утопия — в неизменния си цилиндър, бяла връзка и фрак, със същото слабо лице и искрящи черни очи, малката козя брадичка чак до характерните му бакенбарди. Невероятно преуспелият легендарен ексцентрик, известен с екстравагантните си представления, перфекционизма и желанието си да заличи границата между илюзия и действителност. Комбинирайки традиционните театрални декори с технологията и актьорските дарби, той беше издигнал изкуството на илюзията до огромна машина за развлечение. Двата анимационни сериала на Найтингейл, които използваха герои от негови представления, бяха се превърнали в най-предпочитаните филми за децата от пет до петнадесет години. Именно неговото обаяние на звезда беше събрало множество корпорации и предприемчиви капиталисти, за да се създаде първоначалната „Утопия холдинг къмпани“. Той беше единственият ум зад Утопия до смъртта му при самолетна катастрофа шест месеца преди паркът да отвори врати.

И ето го сега, съвършено изображение от пречупена светлина, което гледаше право към Уорн.

Образът заговори:

— Благодаря ви, че дойдохте в Утопияленд! Оценяваме вашия принос към системата и се надяваме престоят ви тук да бъде приятен.

Уорн слушаше с половин ухо, все още скован от изненада. Това беше човекът, който беше седял в неговата лаборатория преди две години и половина, бе разказал мечтата си за Утопия и беше помолил за помощ. Това беше човекът, оказал такова силно влияние върху живота му — отначало към по-добро, а после — неумишлено — към по-лошо.

Найтингейл беше мъртъв вече повече от година, а ето че седеше до него. Загледан в образа, Уорн усети отново как обичта, която изпитваше към този човек — подхранвана на многобройни чаши кафе, при безброй обсъждания — рязко, почти болезнено се връща в сърцето му. Не беше осъзнал колко му липсваше интелектуалната дързост на тяхното приятелство, мълчаливото взаимно уважение. Найтингейл беше очарован от теориите на Уорн за роботиката и изкуствения интелект. Самият факт, че непрекъснато полемизираха, го вдъхновяваше и той беше станал най-влиятелният поддръжник на Уорн — точно какъвто му трябваше тогава. Уорн почувства едновременно тъга и неудобство, сякаш пред него се беше появил призрак.

Знаеше малко за холографията. Триизмерните видеосистеми, които създаваха образи само с метър височина, изискваха огромно количество компютърна памет. А фигурата срещу него беше в реален ръст и цветове. И по нищо не приличаше на призрачните неясни холограми от първо поколение. Уорн огледа тъмните стени, но не откри прожекционния апарат. После отново се обърна към холограмата на стола и се опита да се съсредоточи върху онова, което той — по-скоро то — говореше.

— Близо петстотин милиона души ще посетят увеселителни паркове тази година — казваше образът на Найтингейл. — Но ще ви кажа една тайна. Имам за тях нещо по-добро от обикновен увеселителен парк. Виждате ли, искам всички те да дойдат в Утопия. Ако можем да им създадем преживяване, в което напълно да се потопят и което обучава, докато забавлява, ще постигнем целта си. Можем да го направим без ефектни обиколки и евтини номера. И тук идвате вие. — Найтингейл се усмихна с широката, възторжена и почти заговорническа усмивка, която Уорн познаваше толкова добре. — Вие сте тук заради вашите специални умения. Независимо какви са, те ще помогнат да направим Утопия по-реалистична. Или да работи по-добре. Или да доближи още повече границите на въображението. Защото Утопияленд е предизвикателство. Ако не се борим с предизвикателства, няма да се развиваме.

Образът се изправи. Уорн забеляза, че холограмата по непонятен начин излъчваше същата физическа енергия — неспокойна, подвижна, разтърсваща — каквато живият илюзионист притежаваше.

— Когато за пръв път разказах идеята си за Утопия, капацитетите ми казаха, че съм луд. Никой нямало да кара мили из пустинята, за да посети увеселителен парк. Лас Вегас бил ужасно място, казаха те. Детска площадка за възрастни, която не предлага семейни развлечения. Хората не искали забавления, които провокират въображението им. Искали си увеселителните влакчета. Но аз знаех, че Утопия ще оправдае името си. Че ще се превърне в най-популярния увеселителен парк в цял свят. И с помощта на уменията на външни специалисти като вас ние ще продължаваме да се разрастваме.

Найтингейл свали цилиндъра си и го обърна.

— Ще разберете, че в Утопияленд всичко е илюзия. Ние не се срамуваме от това. Напротив, опитваме се да потопим посетителите в тази илюзия. Да ги удавим в нея. — Той бръкна в цилиндъра и когато извади ръката си, на пръста му беше кацнал бял гълъб с наклонена глава и блестящи като мъниста очи. — И щом си тръгват с едни от най-хубавите и живи спомени в живота си, не са ли тези спомени също толкова реални, колкото и другите?

Найтингейл замахна и гълъбът излетя, разперил широко криле. Белите му пера започнаха да искрят с почти металически блясък и внезапно той се превърна в драконче. Струя пламък изскочи от устата му и Уорн инстинктивно се наведе. Драконът се завъртя над главата над илюзиониста и изчезна в облак син дим.

Изображението на Найтингейл гледаше право към Уорн, все още усмихвайки се широко, сякаш се наслаждаваше на ефекта върху слушателя. Несъмнено той беше замислил всичко това като представление, без да знае, че по-късно то ще се превърне в хвалебствена тирада.

Черните очи блестяха под надвисналите вежди.

— Откакто проектът Утопия се разработва, вече сме направили много важни подобрения в областта на увеселителните паркове. Обстановката е реалистична и неотменима. Подсъзнателно стимулираме настроението. Използваме революционни технологии за холографията и другите видеосистеми. Имаме разумни самоуправляващи се роботи.

— Благодаря! — каза Уорн на образа.

— С ваша помощ ние ще продължим да се усъвършенстваме. И Утопия ще се разраства като авангард на новата ера в семейното забавление и люпилня за нови технологии. Приятно прекарване при нас!

Докато говореше, Найтингейл държеше цилиндъра в ръце. После ги разтвори и образът леко започна да избледнява. Силуетът блестеше в златисто и сребристо, откроявайки се в приглушената светлина на стаята. Блясъкът бързо се разпростираше, докато онова, което беше преди малко Найтингейл, се превърна в купчинка златист магически прах с човешка форма. Блестящият облак сякаш лекичко се люлееше.

— До нови срещи — каза Найтингейл, но гласът му вече беше изтънял и нереален като самото изображение. Внезапно силуетът засия, разпадна се на безброй светлинни точки и под тих струнен акорд изчезна.

Уорн седеше, неспособен да помръдне, взрян в мястото, където беше стоял Найтингейл, разкъсван между настоящето и миналото. После преглътна сълзите си и тихо каза:

— Довиждане, Ерик!