Линкълн Чайлд
Утопияленд (45)

15:50

В Газените фенери голяма тълпа се беше събрала пред входа за Холограмните огледала. Това не беше истинското име на атракцията — на картите и украсената табела над чакалнята тя беше наречена „Стаята на фантастични илюзии на професор Крипълууд“. Това беше зала с огледала от ново поколение, които използваха технологията на Люпилнята, за да създадат реалистични холограми по тайно направени снимки на всички, които влизаха вътре. Холограмите се обработваха така, че да приличат на огледални отражения, и се прожектираха в реално време в слабо осветен лабиринт. Заедно с тях се използваха и истински огледала и в тази среда беше лесно да се объркаш. Посетителите се препъваха по извиващите тротоари и непрестанно се изправяха срещу своите отражения и тези на други посетители, но никога не можеха да бъдат сигурни дали това са истински отражения, или са холограми на самите тях, както са изглеждали малко по-рано в лабиринта. Те излизаха навън объркани, уплашени, очаровани. Холоогледалата — както бяха известни навсякъде — бяха необичайно преживяване, което имаше най-висок ежедневен процент посещаемост в Газените фенери.

Само че тълпата, която в момента седеше пред входа, не беше обхваната от обичайната треска на очакване. Чуваха се разочаровани посетители, които бяха чакали на опашка почти час, за да разберат, че атракцията е временно затворена поради технически проблеми. Разпоредителки в кринолини и пазачи в престилки успокояваха опашката, предлагайки ваучери за връщане и жетони за казината. От едната страна на тухления вход стоеше Сара Боутрайт, почти невидима в мъглата, и наблюдаваше тълпата. Едната й ръка стискаше здраво диска в джоба на сакото й.

Далеч отгоре под светлината на безжалостното пустинно слънце хладната влажна мъгла на Газените фенери беше като мечта за по-хубав свят. Мъжът, известен като Водния бик, беше свършил работата си и сега седеше в една долчинка, отпуснат в сянката, образувана от меката извивка на купола на Утопия. До едното му коляно лежеше радиостанция, до другото — пластмасова бутилка с вода. В скута му беше разтворен романът на Пруст и той четеше бавно и внимателно. От време на време вдигаше очи от книгата и гледаше към каменистия ръб на склона и дългия прашен път долу, който лъкатушеше през препълнения паркинг и изчезваше в далечината.

На петнадесет мили оттам два автомобила се движеха на северозапад по шосе 95. Задният беше последен модел седан с кехлибарена лампа на покрива и мощен прожектор, прикрепен до прозореца на шофьора. Дълги антени стърчаха от двете страни на багажника. Колата беше боядисана в бяло, но сега изглеждаше кафява като мушитрънче заради прахта, натрупана след продължителното каране зад първата кола.

Тя беше брониран форд модел F8000, боядисан в червено и бяло. Десетскоростният дизелов мотор нещастно бръмчеше под тежестта на шестдесетмилиметровата стомана, която покриваше стените и покрива. В отделението за парите седеше един-единствен пазач, облегнат на стената, проснал обутите си в крака ботуши върху скъсано одеяло, метнато на пода. Пушка помпа лежеше между коленете му. Човекът и оръжието се олюляваха и от време подскачаха заради тежкото окачване.

Шофьорът насочи колата по склона. Цветовете на пустинния пейзаж — кафяво, зелено и жълто — изглеждаха фантастични, променени от бронираното стъкло.

Шофьорът намести слушалките и каза в микрофона:

— Утопия, тук транспорт ААС Девет Ехо Браво, край.

В слушалките се чу изпращяване.

— Утопия, прието.

— Излизаме от 95. Очаквайте ни около 16:10.

— Девет Ехо Браво, прието.

Слушалката изпука още веднъж, после настъпи тишина. Бронираната кола зави по необозначения изход от шосето, който водеше до отклонението; склонът стана по-стръмен и шофьорът смени скоростите, засилвайки голямата кола към служебния вход на Утопия.