Линкълн Чайлд
Утопияленд (63)

16:20

Тежката стоманена врата беше с надпис „Строго охраняван район: само за оторизиран персонал“. Уорн стоеше до нея, хвърляйки изнервени погледи надолу и нагоре по коридора, докато Смайт набра някакъв код, откачи пропуска от сакото си и го мушна в скенера, а после сложи дланта си върху съответното устройство. Чу се шумно изщракване и вратата се отвори. Сух въздух със свистене изскочи навън. Уорн забеляза, че ръбовете на вратата бяха обвити с гума.

— Тук е доста самотно — каза той.

Забележката му прозвуча нелепо, но имаше нужда да каже нещо, каквото и да е. По пътя беше успял да отклони повечето от въпросите на Смайт, като му каза само, че паркът е в огромна опасност и че той е единственият, който може да им помогне. По-добре да запълниш тишината с празни приказки, вместо да отговаряш на въпроси. От другата страна на вратата Пекъм чакаше. Изражението на пълно недоумение и мъка беше напуснало лицето му.

— Зоната е изолирана, докато бронираната кола е в сградата — каза Смайт. — Само специалисти или членове на персонала с поне второ ниво на достъп могат да влязат тук. — Той пристъпи напред, следван от Уорн и Пекъм.

Помещението беше забележително голямо — дължината и относителната му празнота напомниха на Уорн за гимнастически салон. Подът беше покрит с черна гумена изолация. Стените бяха голи, като изключим разнообразието от плакати и предупредителни надписи: „Синтетично облекло забранено“, „Излагането на кожа опасно“. В средата на помещението на разстояние от по двадесет метра стояха дълга редица метални контейнери. Бяха еднакви, всеки около два метра висок и пет метра дълъг, прикрепени за бетонната платформа, която се простираше по дължината на стаята. Тежки катинари държаха заключалките им. До всеки от тях имаше зелено пластмасово кошче за боклук, на което с черни букви пишеше „Органични остатъци“.

— Това ли са складовете за фойерверки? — попита Уорн, посочвайки контейнерите.

Смайт кимна.

— Както виждате, разположени са на разстоянието, определено от Комисията по тютюна, алкохола и взривните вещества. Всичко тук отговаря или дори надминава всички законни стандарти. С едно изключение. — Той се приближи до малка врата на отсрещната стена на помещението и натисна дръжката й. — Видяхте ли? — каза намръщено, докато се връщаше. — Заключена е.

— И какво?

— С електрическа ключалка. Предпазна мярка, когато бронираната кола се товари. Пълно нарушение на изискванията за съхранение, узаконени от Комисията за безопасност на труда. Оплаках се на няколко пъти, но ми казват, че е само за десет минути на седмица. Щом трезорът се затвори и колата поеме по пътя си, електрическата ключалка се изключва. Но все пак това си е нарушение. — Внезапно Смайт погледна към Уорн, сякаш нова мисъл му мина през главата. — Може би вие можете да съобщите за това на когото трябва?

Значи колата е още тук, помисли си Уорн. Обърна се към Смайт с подновена настойчивост.

— Моля ви, покажете ми фойерверките. Онези, които…

— Са много опасни — довърши Смайт вместо него.

Уорн кимна. Смайт неодобрително стисна устни, но поведе двамата мъже по гумения под към редицата контейнери за фойерверки. Уингнът ги следваше по-предпазливо от обичайното, камерите му обхождаха стените и тавана, докато процесорите му съставяха топологична карта на огромното пространство.

Смайт спря при четвъртия контейнер и бръкна в джоба за ключовете си. Пред контейнера имаше изтривалка и към предната му част беше насочен водонепроницаем прожектор.

Смайт отключи катинара, запали прожектора, после отвори тежката метална врата и влезе вътре. Уорн го последва. На пода имаше хигрометър, а от тавана висяха ивици попивателна хартия. Високи дървени платформи се издигаха по стените на склада. По рафтовете им имаше десетки картонени кутии с едни и същи етикети: „Фойерверки ОН 0771. Внимание — огнеопасно!“. Дълги серии номера бяха изписани на стената на всяка кутия с черен маркер. В отсрещния край на склада Уорн видя безброй тръби, направени сякаш от дебел черен картон. Върхът на всяка беше оцветен различно — според височината, на която изстрелваха.

Смайт се обърна към един близък шкаф и прокара пръст по серията номера върху една от кутиите. После я свали на пода и внимателно я отвори. Вътре имаше няколко пакета със сферична форма, запечатани в отделни пластмасови пликове, увити в кафява хартия.

— Това са „външните“ фойерверки — каза Смайт. — За шоуто, което правим над купола, когато затваряме парка.

Той разви един от пакетите и внимателно го извади от найлоновия плик. Поднесе го към светлината, завъртя го, за да види дали е непокътнат, или има дефекти. После го поднесе на Уорн.

Беше изненадващо тежък. Докато го разглеждаше, Уорн забеляза, че фитил от усукана хартия беше прикрепен отстрани с бяла връв. Няколко малки етикета бяха залепени за корпуса. „Внимание! — пишеше на един от тях. — Изключително опасно. Само за професионална употреба!“

— Това е „Златна върба“ — каза Смайт. — Не е особено ярка, но излита нависоко — на триста метра, преди да избухне. И е много красива. Има голям стартов заряд, поне двадесет кубически сантиметра от онзи черен барут.

Уорн бързо му го върна и Смайт го постави на пода до кутията, после влезе по-навътре.

— А тук имаме „Двойни хризантеми“, много големи фойерверки, които обикновено се използват към края на зарята. — Той отиде до противоположната редица рафтове и посочи друга купчина кутии. — Това са „Сребърни дракони“, пълни с магнезиев прах. Той дава много силна светлина и съставките изгарят при необичайно висока температура. И са чудесна комбинация към „Титанов гръм“…

— „Титанов гръм“ — повтори Уорн. — Ти спомена за него и преди.

Смайт примигна и изтри очилата си. После им направи знак да го последват, излезе и продължи по-нататък покрай редицата контейнери. Спря пред друг, отключи катинара и влязоха вътре. Уингнът остана навън, разхождайки се напред-назад сред какофония от електронни звуци.

Стените на този контейнер бяха облицовани с дървени панели. Нямаше платформи, нито рафтове. Вместо това на пода бяха подредени алуминиеви кутии в два реда.

— „Титанов гръм“ — каза Смайт, отваряйки най-близката кутия. — Вие, американците, обикновено ги наричате „салюти“. Няма звезди, нито блясък, просто гърмежи. Много силни и брутални. Любими са на испанските пиротехници.

— Барут — каза Уорн и погледна към цилиндричните пакети в кутията. — Чист барут.

— Да, чист барут.

В този миг ниско бръмчене прозвуча в стаята.

— Това е сигналът от трезора — каза Смайт. — Значи отново са го затворили и изходът е отключен. Предполагам, че след две минути ще чуем сигнал „свободно“, щом бронираната кола напусне Подземието.

Уорн рязко се обърна.

— Две минути? — После посочи към отворената кутия. — Трябва да заемем няколко от тези.

Смайт примигна през очилата.

— Моля?

— Както и някои от другите складове за всеки случай. „Златните върби“ и другите.

— Да заемете — повтори Смайт, все още примигвайки.

— По-бързо, човече! По-бързо!

Смайт внимателно извади няколко снаряда от кутията, после излезе от контейнера и пое натам, откъдето бяха дошли.

Уорн се обърна към Пекъм.

— Колко време имаме?

Пекъм го погледна.

— Не знам, но не е много. Щом трезорът е затворен, значи колата вече е тръгнала.

— По дяволите! — За миг Уорн почувства, че го обзема отчаяние. — Слушай, ти знаеш какво смятам да направя, нали?

Пекъм присви очи.

— Предполагам.

— И си съгласен, че нямаме друг избор?

Пекъм бавно кимна.

— Трябва да отида със Смайт и да взема каквото ми трябва. Може би все още има време, да се надяваме. Но имам нужда от помощта ти.

Той разкопча ехолокатора от китката си.

— Това е устройството, което Уингнът следва — каза той, подавайки го на Пекъм. — Ако му го наредя, ще отиде при него, където и да е.

Видеотехникът го взе малко предпазливо, сякаш Уорн му подаваше някой от зарядите. Уингнът чакаше навън и с интерес наблюдаваше размяната.

— Знаеш ли какво да направиш с него?

Пекъм кимна.

— Тогава върви. Тичай. Не се излагай на повече опасност, отколкото сметнеш за необходимо. Ще накарам Смайт да ми покаже къде да сложа експлозивите. Ако има още време, ако не сме закъснели, ще се видим там.

Пекъм отново кимна. Лицето му беше пребледняло, а изражението мрачно, но решително. Обърна се и без да каже нито дума, изтича вън от склада към аварийния изход.

Уорн също го последва.

— Хайде, момче — подкани той мило Уингнът.

Погледна часовника си. Беше 16:24.