Линкълн Чайлд
Утопияленд (61)

16:16

Фалангата от охранители в Медицинския център за ВИП беше намаляла значително от последното посещение на Уорн. Когато се приближи, той видя само двама — единият наблюдаваше изхода, а другият стоеше в сянката на една алабастрова колона с ръце зад гърба. Меланхоличните звуци на струнен квартет се чуваха отвътре.

Пазачът на входа погледна значката на ревера на Уорн, кимна и ги пропусна вътре.

— Какво точно ще направим? — попита Пекъм, докато вървяха по мраморния под.

— Не знам — каза Уорн. — Питай ме пак след пет минути.

Но всъщност знаеше. Или поне се надяваше, че е така.

Думите на Пул изникнаха в съзнанието му на фона на музиката на квартета, лекия шепот на фонтаните и разговора на няколко неспокойни гости, седнали върху кожените дивани: Онзи мощен предавател, кой намерихме в сака… Нужна е пълна видимост, не действа през стени… Щом излязат от сградата, ще взривят купола. Всичко ще се срути, а те ще изчезнат в суматохата.

Може би Пул щеше да стигне до зарядите навреме, за да обезвреди достатъчно детонатори и куполът да не се срути. Но не можеха да разчитат на това. Оставаше им само едно. Да попречат на бронираната кола да напусне Подземието на Утопия.

Отново чу в ума си гласа на Пул: Имат много хубави и големи пушки… Пазачите на Утопия са невъоръжени.

Беше истина. Но може би имаха нещо друго.

Уорн премина през двойните врати и пое по покритите с килими коридори. Опита да си припомни разположението на центъра. Тогава бързаше и споменът за предишното му посещение беше доста мътен. Беше тази врата или поне така си мислеше. Без да си дава труд да почука, той завъртя дръжката и отвори.

Ниският слабичък мъж на име Смайт се обърна при звука от влизането им. Дебелите очила се бяха смъкнали на носа му, а редките му кичури коса — така внимателно сресани и намазани с брилянтин във въздушното влакче сутринта — бяха разрошени. Очевидно от доста време той се разхождаше напред-назад из помещението.

Чу се шумолене, после нещо се раздвижи зад ниската масичка, на която беше кафеварката. Появи се Уингнът и любопитно завъртя глава. Като насочи камерите си към своя господар, роботът се спусна наред, издавайки силен лай, който напомняше на оригване. Уорн го погали по главата, доволен, че го вижда. Слава богу, че и мъжът беше все още тук!

— Господин Смайт — каза той, — аз съм Андрю Уорн. Помните ли ме?

Ниският мъж се намръщи иззад очилата.

— А, да. Тази сутрин пътувахме заедно във въздушното влакче. А после се видяхме тук. Госпожица Боутрайт ви повика, след като аз… след като…

— Точно така — прекъсна го Уорн. — А това е Ралф Пекъм. Той е видеотехник и работи за Боб Алоко. И той беше тук сутринта.

Десет минути, шепнеше някакъв глас в главата му. Имаш десет минути, може би дори по-малко. Тези учтивости и представяния бяха загуба на време, но той знаеше, че за да накара Смайт да му помогне, трябваше да спечели доверието му.

— Господин Смайт, надявам се ще ми простите, но много бързаме. Чудя се дали не бихте ни помогнал.

Мъжът свали очилата си и започна да ги лъска с вратовръзката си. Сега, когато нищо не ги защитаваше от околния свят, бледосините му очи изглеждаха уязвими и объркани.

— Разбира се — каза той, — стига да мога.

— Господин Смайт, какви фойерверки има в парка?

Смайт продължи да търка очилата си.

— Обикновените. Нали знаете, от клас Б.

— Клас Б?

— Разбира се. Според класификацията в Оранжевата книга — 1.3. — Думите му бяха посрещнати с тишина и Смайт добави: — Това е една от класификациите на ООН за опасни стоки. Степен на опасност 1.3. Професионални фойерверки. — Той изглеждаше шокиран от пълното им невежество.

— Много ли са?

— Много? А, говорите за фойерверките. О, да. Ще бъдете изненадан колко са много, защото всяка вечер има празнично шоу. Особено „Хризантемите“, „Кометите“ и…

— Разбирам? Кои от тях експлодират?

Той забави, а после спря да чисти очилата си.

— Да експлодират? — попита Смайт. Имаше дразнещия навик да повтаря последната дума от всеки въпрос. — Да видим. Всички фойерверки експлодират, затова са създадени. — Той започна да обяснява с бавния търпелив тон, който човек използва, когато разговаря с малко дете. — Разбира се, има различни видове барут — по-ситен и по-едър…

— Не, не — прекъсна го Уорн. — Исках да кажа кои избухват?

— Кои избухват? Зависи какво разбирате под избухване. Някои се разпръскват встрани, а други — спираловидно. Те са подвижни, затова избухват нагоре, надолу и встрани. Или „Цветните фонтани“, които…

— Не! — Уорн с усилие се овладя. — Кой вид причинява щети?

Смайт изглеждаше шокиран. Сложи си очилата.

— Трябва да кажа, че повечето от тях причиняват щети. Или биха причинили, ако не се използват според инструкциите. — Той се поколеба и погледна по-внимателно Уорн. — Но фойерверки като „Звездните кълба“ и „Титановият гръм“ вероятно биха… — Гласът му заглъхна.

— И къде са те? — попита Уорн, почти подскачайки от нетърпение.

— В складовете на ниво В.

— Имате ли достъп там?

— Разбира се. Аз контролирах подреждането им.

Уорн погледна Пекъм, който слушаше разговора с нарастващо недоверие. После отново се обърна към Смайт.

— Вижте — каза той, — имаме нужда от помощта ви. Свързано е… с онова, което намерихте в барчето за специалисти. Ще ни заведете ли до тези складове?

Смайт отново се поколеба, този път по-дълго.

— Моля ви, господин Смайт, въпросът е на живот и смърт. Ще ви обясня по пътя. Трябва да бързаме.

Най-накрая Смайт кимна.

— Елате тогава — каза Уорн, хвана го за ръката и почти го избута през вратата. — Трябва да действаме много бързо. — Уингнът — рязко добави, — след мен.

Със силно изсвирване като от клаксон доволният Уингнът се спусна напред, следвайки групата навън.