Арнолт Бронен
Езоп (49)

VII

Когато воплите престанаха и стихна и плачът, безмълвие се възцари.

И глас внезапно екна отнейде отдалеч… Отекна тъй, че в ужас

настръхнаха на всички ни косите. Защото бог бе

тоя, който викаше: „О ти, Едипе, ти! Какво се бавим още —

да тръгваме! Ти твърде дълго пред смъртта се колебаеш!“

Прастара вест на пратеник от прастара легенда е това: пеех си я тихо и си представях последните стъпки на злодея от онова древно време, докато крачехме тежко по пътя, който отвеждаше на смърт днешния злодей. Федриадите се намираха пред самите нас. Яркото слънце на късния следобед сипеше лъчите си косо върху тях и блещукането на стръмните скали се впиваше до болка в очите ни. Долу шумеше черно-синьото море. Все още ни предстоеше повече от един час път до върха Хиампея.

Начело крачеха Демонакс, съдебните стражи, градските съдии. Следваше ги Езоп, с окови на ръцете, а на десния крак с тежка верига, която влачеше по скалистия път. Непосредствено след него, задминали стражата, която трябваше да ги държи на разстояние, вървяха близо триста души делфийци; около хиляда бяха останали в Криса.

Нямаше какво да се съжалява, разбира се, за хилядата души, които се бяха изплашили от стръмния път, не че имаше някаква възможност — макар някои да твърдяха това — те да изпитат съжаление към Езоп; това бе изключено. Но толкова по на място идваха тия триста. Докато аз, начело на жреците, следвах шествието бавно и от разстояние, знаех, че Езоп напразно ще хленчи пред тях за милост.

Езоп не знаеше това. Виждах го по очите му. Надяваше се, че те са същите ония делфийци, които беше видял долу — разярени и оскотели, докато не е потекла кръв, благи и чувствителни, щом като положението стане сериозно. Напразни бяха надеждите му и той съвсем не се държа смело, когато разбра, че надеждите му са били напразни. По-късно приятелите на злодея ще твърдят, че е бил смел и непоколебим до края. Ала той беше само жалък измамник, вонеща човешка отрепка, и аз — аз — го видях така.

Сега Езоп каза на делфийците, които го мушкаха и тласкаха да върви по-бързо.

— Не ме удряйте!

И запъшка.

Те само се хилеха:

— Радвай се, докато те блъскаме нагоре; когато те блъснем надолу, гласът ти ще пресекне!

Той отново запъшка, видях как се бореше за живота си; а ония ще кажат, че се е борил не за живота си, а за своето дело — при това неговото престъпно дело бе още по-омразно на бога, отколкото проклетият му живот. Искаше да влезе в разговор с гражданите на Делфи, та дано го помилват — нали на брой те бяха повече от нас, жреците. Ето защо спря и задъхан захленчи:

— Нека да ви разкажа една приказка!

Те спряха, защото пътят тъкмо бе станал много стръмен. Искаха да си отдъхнат малко и с очакване впериха погледи в злодея. И той започна:

По времето, когато животните все още имали общ език, една мишка се влюбила в някакъв жабок. Поканила го на пир и го завела в килера на банкера, дето живеела. Там имало сирене, мед, смокини, орехи, всевъзможни лакомства.

— Яж до насита, мили жабоко! — рекла му мишката и пищния гуляй започнал.

Жабокът си дал вид, че иска да се отблагодари, и отвел мишката до своето блато — там, на дъното, се намирал жабешкият дворец. Мишката се уплашила и отказала да го следва, нали не можела да плува. Тогава силният жабок вързал двата й крака за своите и скочил във водата. Напразно цвърчала за помощ мишчицата. Трябвало да се удави. Но преди да се удави, казала:

— Ти ме убиваш, жабоко, но друг, по-силен, ще отмъсти за мен.

Делфийците се озъбиха:

— Какво ни заплашваш, гадно мишленце? Ние, жабоците, ще се скрием добре в тинята! И се запревиваха от смях.

Тогава Езоп им доразказа своята приказка:

Мишката теглела нагоре, а жабокът теглел надолу. Никой не видял жабока, един ястреб видял мишката. Стрелнал се ястребът и сграбчил мишката. Но тъй като за мишката бил завързан и жабокът, ястребът изял и него.

Както винаги и сега Езоповата отрова ги разколеба. Ето защо им извиках:

— Граждани на Делфи, жаби ли сте вие или хора? Не позволявайте да ви заблуждава тоя негодяй!

Тогава те се съвзеха от замайването си и продължиха да тикат Езоп нагоре.

Крачехме вече по билото на високите Федриади. Пътят вървеше на изток. Страшна бездна зееше откъм южната страна, надолу към морето. Дълбоко под нозете ни бяха свили гнездата си чайки, които алчно и пронизително пищяха. Неколцина мъже сграбчиха Езоп и му показаха какво го чакаше: пропастта.

Лицето му побледня. Едва сега той разбра каква страхотна смърт му бе отредена.

Може би на около триста крачки от целта билото изведнъж правеше остра чупка. Тук при една гръмотевична буря трима китароди делфийци се заблудили и паднали в морето.

Като възпоминание за нещастието и за усмиряване на духовете, които може би витаеха тук, градът Делфи беше издигнал на това място малък параклис на музите. Извиках:

— Не минавайте толкова близо покрай параклисчето!

Ала Езоп вече се бе откъснал и макар да бе с оковани ръце, здраво се беше вкопчил в жертвеника на олтара.

Тласкан от силен гняв, с бързи скокове се втурнах нататък. Грабителят на храмове търсеше закрила в храм — макар и само в параклис, макар и само при музите!

Изкрещях:

— Изтеглете го оттам! Той осквернява всичко, до което се докосне!

А тая подла сган гледаше ту мен, ту Езоп — и се колебаеше.

Стояха като стена между мен и злодея. Силен вятър бушуваше над билото; изтръгваше всяка дума от зъбите ми и я отвяваше. Езоп обаче се натика в тясната ниша; говореше като през театрална маска, всяка дума като че набъбваше, ехтеше силно:

Чуйте ме, братя от Делфи! Веднъж един орел преследвал заек. Ала никое животно не защитило преследвания, никое животно не се застъпило за него. Само най-презрения от всички торен бръмбар вдъхнал смелост на заека и се изпречил срещу орела. Помолил могъщия да не презира него, малкия, а да го изслуша. Разгневил се орелът. Само с един удар на крилете си запратил настрани торния бръмбар, сграбчил заека и го изял.

Торният бръмбар пропълзял в перушината на орела, скрил се там и така голямата птица го отнесла в гнездото си. Щом отлетял на някъде орелът, бръмбарът изтикал яйцата му през ръба на гнездото — те паднали на земята и се счупили. Много се натъжил орелът от загубата на поколението си. Снасял той яйца тук и там, все по-нависоко и по-нависоко, ала торният бръмбар винаги летял заедно с него и унищожавал поколението му.

Тогава гордият орел, Зевсова птица, отлетял при най-великия между боговете. Оплакал му се: „Непрекъснато грабят яйцата ми. Сега ги поверявам на теб, защото само ти можеш да ги опазиш!“

И оставил яйцата в скута на Зевс. През това време обаче торният бръмбар бил литнал още по-високо от двамата, свил едно топче от тор и го пуснал върху лицето на Зевс. Зевс скочил, за да отърси мръсотията, и яйцата на орела отново паднали и се счупили.

Тъй и най-малкият може да отмъсти на най-големия. Защото има един закон, по-божествен от боговете и по-човечен от хората: чуй оня, който те моли!

Ала пред Езоп стояха мъже, до чиито мозъци бяха по-близо пестниците, отколкото сърцата им. Той не виждаше това, но аз го виждах. Ето защо извиках:

— Само триста крачки остават още до Хиампея. Нима искате да разочаровате бога, който е определил вас да съдите и да отмъщавате от негово име?

Те не искаха да го разочароват. С диви викове се втурнаха към параклиса, откъснаха от олтара Езоп, който отчаяно се бранеше, сграбчиха го, повлякоха го нагоре към Хиампея.

Стигнахме на върха. Огромен се разстилаше наоколо ни светът. Дълбоко под нас сякаш беше замръзнало морето. Свят ми се зави, когато се опитах да погледна надолу. Бързо трябваше да отстъпя, толкова силно ме теглеше бездната към себе си.

И ето той, Езоп, стоеше сега там, сам сред тълпата на делфийците. Мрачните, мръсни сенки, определени от мен за негови палачи, го заобиколиха; защото още от самото начало бях решил така: да не цапам оракула с изпълнение на присъдата на един нечестивец.

Плътен полукръг се бе образувал около Езоп. Като някакво огромно, сиво животно. Бавно, без да се забелязват крачките му, то пъплеше към пропастта. Потръпвахме от студ, от силния вятър, от очакване. Тоя жалък Езоп все още умееше да обайва хората. Те не намираха истинска смелост да сграбчат престъпника и най-сетне — най-сетне! — да го хвърлят от Хиампея. За щастие всеки от тях виждаше пред себе си своя пестник. Тоя пестник трябваше да превърне всекиго в палач.

Защо ли Езоп изобщо се бореше още? Та нали, виждайки мен сред гордия сонм на жреците ми, той трябваше да знае, че смъртта му е решена? Все по-малко пространство оставаше около него. Сега вече той не можеше, наникъде не можеше да избяга. Зад гърба му зееше бездната.

Триста срещу един: сега вече и той разбираше горчивата ирония на смъртта си. Та нима тая паплач не беше същата тълпа, заради чието мнимо освобождение той цял живот бе насъсквал с лъжа и с бунт? Ала тъкмо при тълпата богът се бе показал по-силен от безбожника. Радостен и щастлив си отдъхнах. Да, тъкмо това бе смърт, подходяща за тоя бунтар!

Всички се задъхваха, ала неговото задъхано дишане беше по-силно. Силният вятър шибаше дрехите му в кокалчетата на пестниците им. Той се бранеше, отблъсна назад още неколцина. Отблъснатите ръмжаха. Във въздуха, тласкан от поривите на вятъра, сякаш набъбваше някаква смътна ненавист. Набъбваха и техните пестници. Сега вече първият трябваше да нанесе удара си.

В този миг Езоп още веднъж вдигна ръка и тя, тая ръка, най-сетне трепереше. Той заговори — и сганта го остави да говори. Той говореше — и сганта го слушаше. Та тя би трябвало да знае какво щеше да каже злодеят; защото това, че в черните му очи дори сега имаше само огорчение, само страх от смъртта и нито капка омраза и презрение, това не можеше да бъде нищо друго, освен хитра преструвка.

Той каза:

— Тъй като единственото нещо, което правих през целия си живот, беше, че ви обичах; тъй като вие сте последните от хилядите, които оракулът насъска срещу мен, вие, клети палачи; затова именно вие трябва да чуете тая приказка. Разберете я сега криво, а по-късно — правилно:

Един селянин, който, работейки все на полето, доживял до дълбока старост, решил в края на живота си да дари свобода на своите роби. Заповядал да запрегнат една кола, за да го откара в града, в зданието, дето се помещавала службата за робите.

На синовете му не харесвало това, което смятал да стори старецът. Те казали:

— Конете и мулетата са ни нужни за работата на нивите. Можем да ти дадем за колата само магарета.

И се надявали, че така старецът няма да тръгне.

Старецът се ядосал, взел магаретата и все пак заминал. Магаретата вървели бавно; замръкнали, извила се буря. Магаретата се заблудили и обърнали селянина в една пропаст. Той се пребил и умирайки, казал:

— Безсмислено трябваше да загина — не от жестокостта на тигър и не от гнева на хора, а от глупостта на жалки магарета!

Сега най-сетне магията рухна. Сега най-сетне се изля целият гняв — не само гневът на сганта, а и нашият, на жреците, на вярващите и на бога. Пестниците нанесоха своя удар. Страхотен вик — не зная кой го издаде — се впи в ушите ми. Езоп все още стоеше, въпреки че стотиците юмруци се размахваха срещу него. Сетне изгуби равновесие. Отстъпи назад, опита се да си даде вид, като че можеше да ходи по въздуха. След това се преметна. Разкъсаните му дрехи се развяха около него.

Яростен танц започна, докато тялото на злодея продължаваше да се премята все по-надолу и по-надолу. Дрехите му се раздраха съвсем, увиснаха по острите ръбове на скалите. Голата, бледа плът, тъмната, рошава коса — това беше всичко, което можах още да видя, преди тялото му да се разбие в скалите, пръснати из морето.

Бях се надвесил много. За да проследя края на злодея, едва не го последвах и аз. И в тоя миг, когато всичко се завъртя пред очите ми, видях още веднъж, съвсем близо пред себе си, лицето на Езоп. Бучащата пяна на прибоя ми се стори като устата му. До преди тоя ден го бях чул само веднъж да разказва една от своите глупави приказки. И сега — със странна яснота, със странна сила — тя прозвуча в ушите ми:

Живял едно време човек, който умеел много добре да свири на тръба. С тръбата си той свикал цялата войска. Той свирил за атака. Той свирил за победа. Свирил за победа дори и тогава, когато вече трябвало да свири за поражение. Тогава враговете го пленили.

Отвели го пред своя стратег. Стратегът казал:

— Да се убие!

Почнал да хленчи тръбачът.

— Защо ме убивате? Аз никога не съм убил някого!

Стратегът казал:

— Точно затова трябва да умреш, защото, без сам да можеш да се биеш, ти подстрекаваше всички други към борба!

С рязко движение Демонакс ме отдръпна назад. И двамата бяхме бледи; дори и сега, след като всичко бе свършено, още ни пронизваше ужасът.

Демонакс с усилие се усмихна:

— За малко и ти не стана жертва на магията на неговите басни.

Овладях се, изпънах се, подигравателно посочих надолу към бездната:

— Тоя там никога вече не ще разказва басните си; освен ако вместо него ги разказва морето.