Арнолт Бронен
Езоп (29)

I

Със клонче миртово в едната си ръка, със китка рози — в другата…

О, тя е тъй красива! Косата като тъмна, притихнала река

по раменете й водите си излива…

Съзирам един образ, чувам стиховете на Архилох, докато Поликрат, седнал зад огромната си маса, ми предлага да постъпя при него на служба като таен писар. Отначало изобщо не мога да гледам твърде сериозно на това предложение отчасти защото виждам пред себе си Поликрат, убиеца на моя баща, отчасти защото още чувствувам устните на блудните момичета, с които прекарах снощи във вертепа на известната Гилис. Впрочем Поликрат отгатва мислите ми и това още отрано ми подсказва, че за в бъдеще трябва да мисля още по-скрито в негово присъствие.

— Демотел, твоят почитаем татко — казва той, — стори голяма грешка. Той започна преврата си по време, когато имаше всеобщо успокояване на духовете. Цар Крез по изключение ни беше оставил на мира, от Лидия и от Персия, поради блокадата, установена тогава за вестоносците, не идваха никакви тревожни слухове, а в Елада тъкмо се състояха Олимпийските игри. Такова време не е подходящо за установяване на тирания. Твоят уважаем татко всъщност се бе провалил още преди да вземе властта. Това, че сетне, когато трябваше да избия от ръката му меча, прерязах същевременно и неговото гърло, се дължи единствено на мекото желязо, от което бе изковано оръжието му. Никой никога не може да бъде достатъчно сигурен при избора на ковача си.

Любезно се усмихвам.

„Няма да седна да се карам с тоя опасен тип я!“ — мисля си аз.

Тоя разгулен, нагъл простак, седи сега насреща ми: с добре гледана външност, разглезен, суетен; русата му брада, накъдрена с твърде благовонно масло; тия сини, влажни очи, с които гледа всекиго тъй, сякаш е негов брат — близнак и най-сетне се е завърнал в дома си; тия лениви, тлъсти ръце, тъй коварно прикритите мускули, склонни към убийство. Не познавам другиго, който да ми е тъй омразен.

Още докато мъдрувам защо ли тоя лъскав крокодил се е обърнал тъкмо към мен, чувам вече и обяснението:

— Като те взимам при себе си, искам да поправя неправдата, сполетяла теб и семейството ти. Освен това, но то е само покрай другото, зная твоите забележителни качества. Ти си пътувал много, познаваш добре хубавите хетери по островите и в Елада, а и пищните порядки на Сарди. Говори се, че жените те обичат — макар че не разбирам съвсем добре какво точно намират в тебе. Е, добре, Самос трябва да стане остров на щастието: разбира се, след като настъпят известни абсолютно необходими политически промени. Към това щастие се отнасят и радостите, които ние дължим на Ерос. Търся човек, който разбира от тия две неща — политика и еротика. Надявам се, че в твое лице съм го намерил.

Естествено тъкмо тоя човек съм аз; жените се лепят по мен като пчели по цъфнала липа; в това са ме уверявали и други, още преди Поликрат. Но нима то е причина, за да дам съгласието си веднага?

— Имам много благодетели — казвам сдържано аз. — Цар Крез търси услугите ми. Фараонът Амазис още по-рано ми е правил подобни предложения. А най-сетне и приятелството ми с Пизистрат е възпято от китародите. Дай ми време, за да реша.

Твърде рискован ход са думите ми пред тоя разбойник, от когото не знаеш какво можеш да очакваш; въпреки цялата си смелост, вътрешно треперя. Но крокодилските челюсти на Поликрат се отпущат пак и той казва доста дружелюбно:

— Съобщи ми решението си утре.

Разбира се, че трябва да се съглася, това ми е ясно; но всъщност аз се съгласявам на драго сърце; и то не само от предпазливост. В програмата на Поликрат влиза едно официално посещение при Амазис, а като си помисля само за Египет, обхваща ме силна възбуда. Отново ме облива нещо жарко, нещо, което спира дъха ми; виждам нейния образ. Египет. Мемфис. Харакс, по онова време мой началник, ме изпраща в едно много изискано увеселително заведение, трябваше да предупредя една дама за посещението му.

Застанах пред нея. Всичките ми мечти за женска красота разцъфнаха пред мен. С пламнал поглед се възхищавах от нея, облизвах жадните си устни.

Въпреки че бях млад, не бях кой да е, жените тичаха подире ми, можех да имам всяка. Тази обаче гледаше през мен като през стъкло, като че ли не съществувах. Силна възбуда ме обхвана, нещо закрещя в мене и в двете си ръце сякаш почувствувах ками. Исках да я купя, да я обладая, да я унизя, а сетне да я залюбя. Знаех, че е от ония, на които никога не можеш да се наситиш. Обайваше ме, примамваше ме, не ме поглеждаше. Завладя ме безумна страст. Снижих се, свих се цял, за да скоча отгоре й, да я взема, да успокоя у мен поне онова, което беше непоносимо.

Протегнах се. Ала бях вече сам. Тя беше си отишла също тъй внезапно, както беше дошла. Огромен евнух стоеше пред мен и неумолимо ме изтласка навън. Оттогава се поболях по нея. Оттогава в мен живее страшна клетва: трябва да я притежавам. Оттогава тя е единствената жена, която желая, когато и да се пробуди желанието ми. Парещо, задъхващо е това желание, постоянно виждам нейния образ.

И тъй, съгласявам се, макар че финансовите условия не са твърде изгодни: една шеста от всички постъпващи дарове. Правя си устата и за дял от плячката на пиратските кораби. Поликрат махва с ръка:

— Не. — Това, разбира се, не може да бъде последната дума на Поликрат по въпроса. Самосците са най-добрите мореплаватели по всички морета, а червените триери — ужас за всеки наварх. Наистина сега те си седят мирно на котва в пристанището и никой не може да докаже, че само преди месец лично моят шеф е нападнал града Метимна в Крит и без капчица срам е ограбил богатствата му. Защото единствената, която би могла да го докаже, е мъртва.

Аз го зная. Ала Поликрат едва ли подозира колко знам аз. Пък и за самия мен не би било добре да го знае, защото аз обичам своя сладък живот и всичките дни ми се услаждат. Така че замълчах си за Пизидика, макар тя вече на два пъти да ми се явява сред най-хубавата ми дрямка, за да ми напомни, че съм длъжен да отмъстя. Е, кълна се в Антерос^[1], ще отмъстя за нея. За нея и за сестрите ми, които бяха нейни приятелки.

Преди всичко за сестрите ми. Когато благородният ми татко бе мъртъв и аз, за нещастие, не можах да отмъстя за него, тъй като не по моя вина се намирах вън, пред градската крепост сред зяпналата тълпа, моите клети сестри Лаис и Кало побягнали към пристройката на кулата. Вътре вилнееха хоплитите със своите копия и факли, трясък и звън ехтеше във всяка зала. Трябваше да си мълча, да гледам безмълвно, инак тълпата щеше да ме набучи на кол.

Двете ми сестри, подплашени, както спели в меките си, благоуханни легла, бяха само по тънки, почти прозрачни нощни хитони. Нежните им бедра се виждаха при светлината на факлите, запалени в крепостта. Те безпомощно се щураха насам-натам, шепнеха задъхани, стенеха тихо, чувствуваха навярно, че долу имаше хиляди хора. Искали бяха да побягнат с наметалата си, войниците грубо бяха издърпали наметалата и двете още държаха кожените колани в треперещите си ръце. Факлите и копията все повече се приближаваха към тях. Те стояха под сводестата порта на пристройката, от двете стени на която се подаваха къси греди, за венците, посветени на боговете. Лаис беше по-сръчна. Направи от колана си примка, прехвърли закопчалката горе, през гредата, пъхна обърканата си от страх главица в примката и скочи. Коланът издържа — младият й живот бавно изчезна в последна тръпка.

Писъкът заседна в гърлото ми. Видях, че другите плачат, заплаках и аз. Казваха:

— Ние сме врагове на тиранията, но за момичетата ни е жал. Толкова млади да умрат!

И разплакани, но все със същото любопитство те гледаха как се обеси и несръчната Кало. Коланите бяха здрави и полунощният вятър леко полюшваше сестрите ми.

Когато най-сетне издъхнаха — а те бяха млади, гъвкави същества, така че това продължи доста време — Поликрат излезе, нито миг по-рано, разбира се, и започна да се преструва на страшно потресен. Наруга войниците и началниците им, заповяда да свалят грижливо телата и нареди да бъдат погребани тържествено. Той крачеше пръв след труповете и доста се изненада, когато аз, като брат, заех мястото си до него. Смяташе, че и аз съм между мъртвите. Над гроба ми подаде ръка и каза:

— Отсега нататък ние сме приятели!

Аз, естествено, угоднически кимнах.

На жреците, които искаха да протестират срещу тържественото погребение, той заяви пред всички:

— Младите дами не са самоубийци; те загинаха в злополука.

Отначало жреците недоволно ръмжаха. Но Харакс, който като чужденец искаше да се подмаже пред Поликрат, ги увеща; и тъй, нашето семейство бе наистина почти изтребено, семейната ни чест обаче — тържествено спасена.

И сетне, Пизидика. Тя бе отгледана заедно със сестрите ми, беше най-близка приятелка с Кало. Хвърли се върху гроба, плачеше и викаше да погребат и нея под земята при тях двете. Поликрат я вдигна, притегли я към себе си, изправи я на крака. Тя втренчи поглед в него тъй, сякаш никога не беше виждала човек; и сякаш сега, тъкмо в лицето на тоя Поликрат, трябваше да види първия човек. Не можех да й кажа: „Пази се!“

Тя не се пазеше. Залюби убиеца на приятелките си. Успях да изпратя предупреждение до родителите й. Баща й, градоначалник на Метимна, призова дъщеря си обратно в Крит. Дъщеря му разплакана го послуша. Раздялата разпалила любовта й до безумие. Скоро състоянието на сърцето й стигнало дотам, докъдето било необходимо за Поликрат. Той се озовал със своята флотилия от морски разбойници пред Метимна и поискал откуп. Градоначалникът му изпратил няколко красиви кучета заедно с най-сърдечните си поздрави. В отговор Поликрат му изпратил благодарствено писмо. Ала скрито под благодарственото писмо се намирало едно любовно писъмце за Пизидика.

През нощта Пизидика отплувала с лодка при флотилията. На възраст тя бе колкото Кало, шестнадесетгодишна. За нея Поликрат беше най-великото, най-красивото, най-доброто, което тая земя бе създала. Тя опила часовоя, който пазел пристанищната кула, и отворила входа на пристанището. Поликрат нахлул в Метимна, заграбил всичкото злато и сребро и отвел със себе си като роби всички млади мъже между двадесет и тридесет години.

През следната нощ Пизидика отишла да си получи наградата — и не могла дори да каже, че тая награда била несправедлива: пуснали предателката на борда, натикали я в един чувал с тежки камъни и я хвърлили в морето. Поликрат гледал. Гледал в морето. Гледал мехурите, които излизали с гъргорене на повърхността — последните следи на едно неописуемо отчаяние. По-късно той казваше, че чувствувал нужда да вижда как другите умират; може би затова и другите чувствуваха нужда да видят как умира той.

Самос е богат, но затова толкова по-скъпо е господството над Самос. Открай време над Самос са владели хилядата най-богати. Ако Поликрат иска да бъде по-могъщ от хилядата най-богати, той трябва преди всичко да бъде по-богат от тях. И още — трябва нагледно да покаже на самосците, че при него ще живеят по-добре и по-богато. Затова строи водопровода, който поглъща огромни суми. Тях той не може да събере от малкото обществени приходи. Не стигат и заемите, които прави от финансистите в Сарди. Морското разбойничество, упражнявано отначало само като спорт и за възбуждане на нервите, се превръща в необходим приходоизточник. (Да не забравя: то трябва да се превърне в приходоизточник и за мен.)

И така, аз знаех какво искам — оставаше само да го съгласувам с онова, което искаше от мен Поликрат. За съжаление обаче годишните времена бяха против мен. Навлязохме в месец Пианепсион^[2], започнаха бурите, корабите се прибраха в пристанищата, през зимата морското разбойничество не се рентираше. В този неблагоприятен момент строителят Евпалин пристигна да иска нови пари за постройката на тунела.

— Ела и ти — каза Поликрат, впрочем не толкова от любезност, колкото от недоверие.

Вмъкнахме се в черната скала. Никак не беше приятно и силно вонеше на труд и на мръсотии.

„Какво ли би било — помислих си аз, — ако би могло всичкият труд да се натика само в такива пещери? Водопроводи трябва — може би — да се правят, но нима е необходимо да се виждат и хората, които работят на тях? Достатъчна напаст е, дето се налага да ги изхранваш.“

Тъкмо това бе и проблемът; защото нали хиляда роби ядат колкото триста души. Ако им даваш по-малко, работят по-малко; стига се до една точка, когато става неизгодно да се пести повече.

Евпалин бе изчислил, че ще трябва да се работи още около половин година, докато тунелът бъде пробит докрай; разбира се, само при условие, че изчисленията му бяха верни и че робите от пещерата щяха да излязат на повърхността точно там, дето друга група беше започнала да копае отгоре. Следователно още половин година трябваше да се поддържа същото положение на робите и да им се доставя еднакво количество храна. Аз бях там, за да проверя дали посочената от Евпалин сума от десет таланта само за разноските по изхранването отговаря на истината. И тогава стана онази странна случка с Езоп.

Знаех името, както го знаеше и всеки в Самос. Знаех, че цар Крез и сега, както и по-рано, все още се интересуваше от тоя човек. Знаех освен това, че в папките имаше най-различни доноси и молби за арестуването му, подавани от делфийския ексегет Харакс. А като се сетих за Харакс, хрумна ми пак за жената с меките коси и с миртовото клонче. Щом Харакс щеше да се ядоса, като чуе, че Езоп е още жив, струваше си да се кажат няколко думи на Поликрат. Рекох на шефа:

— Интересен човек, шефе. Има голямо влияние сред простолюдието. Може да ни послужи повече жив, отколкото мъртъв.

И точно това го спаси.

Размишлявах вече как бих могъл да извлека изгода за себе си от тоя смешен светец, наричан от всички „разказвачът на басни“, когато самият шеф пак заговори за него.

— Меандрий — каза ми поверително той, — обичам поетите, особено когато съчиняват стихове за мен. Ще доведем при нас Ибик от Регион, Анакреон от Теос, Хипонакс от Ефес, за самоските простаци обаче ще подхожда тъкмо Езоп. Познавам самосци. Ако измъкна тоя тип изпод земята и го спася по този начин от сигурна смърт, пак ще стана тъй популярен, както тогава, когато се застъпих за мира с Питак.

Тая хитра лисица, разбира се, никога не се е застъпвала за какъвто и да било мир, но от популярност се нуждае. Не зная какъв съвет да му дам. Във всеки случай аз искам Езоп за себе си, а не за него. Казвам му, че Езоп не може да му избяга. А пък водопроводът би могъл да му избяга заедно с десетте таланта, от които тъй спешно се нуждае в тоя момент. Той казва:

— Поетите трябва да ме призоват, тогава ще взема властта.

Отговарям му:

— Ти вземи най-напред властта. А пък след това поетите ще те призоват допълнително пак така добре и така гръмогласно.

Той се смее и същевременно се съмнява в мен. Все ми е едно. Само след няколко седмици ще зная за него толкова, че няма вече да смее да се лиши от мен. А до пролетта, мисля си аз, ще получа и процентите от морското разбойничество.

Така и се споразумяхме. Езоп да си остане още под земята, а пък на бял свят да излязат големите празненства, на които ще бъдат поканени банкерите от Смирна, за да им поолекнат малко джобовете в полза на Поликрат. Изпуснали сме времето за есенните Дионисии. Но тържествата Апатурии^[3] чукат вече на вратата: тогава самосците трябва да записват синовете си за гимназионите и дъщерите си за посвещението. Това ще ни осигури най-красивите момчета и най-нежните девойки; ще ги разпределим на специални танцови групи в градската крепост. А това е хубавичка примамка за лидийците, които в родината си наистина копнеят за пълнота и пищност, в чужбина обаче предпочитат да се любуват на нежни тела и дълги крака.

Не беше лесно да се издирят тридесетте най-красиви момичета, нито най-хубавите момчета. Първите, които събрах, Поликрат отпрати без каквито и да било обяснения. За вторите даде обяснение — каза, че красотата на неподвижното тяло не струвала нищо; красота имало само там, дето тя се разгръщала в движение. Все повече се убеждавам, че Поликрат е наистина неприятен шеф и че поради това трябва да се постарая да повиша възнаграждението си с или без негово знание.

В края на краищата все пак успях да събера моите шестдесет красавици и красавци и те действително бяха такива, че ако зависеше от мен, бих ги запазил за себе си. Сега пък на всичко отгоре трябваше да се грижа да не се случи нищо неблагоприлично преди празника; онова, което ставаше на самите Апатурии, се смяташе както винаги не за неблагоприлично, а за богоугодно.

Не допусках, че ще дойдат; но те дойдоха всички, всички тия похотливи банкери от Сарди. Дойде дори и Памфаес, син на Теохарид, придворния банкер на Крез, човек, който държеше заключено в дълбоките си подземия повече злато от който и да било друг смъртен досега. Защото това поне трябваше да се признае на Поликрат: той беше най-умелият популяризатор, който би могъл да си представи човек. През цялото време преди празненствата за него съществуваше една-единствена тема: празненствата! Той разправяше за тях всекиму и всекиму казваше по нещо различно. Ето защо дълго преди да настъпят самите празненства, вече се спореше как, кога и къде ще се празнуват. Всеки любопитствуваше и всеки идваше, за да докаже на другия, че е бил прав. Със своята дързост и наглост Поликрат беше пуснал дори слух, че щял да дойде и Крез. За това изобщо никога не беше ставало дума; та Поликрат като пробул изобщо нямаше право да кани официално Крез без разрешението на геоморите; ала той никак не се безпокоеше и дори почна напук да го разправя още повече. А Поликрат имаше и щастието, съпътствуващо обикновено мошеници като него. Крез изпрати племенника си, Пиндар от Ефес, човека, който бе лидийски царски наместник там и който беше превърнал тоя град в опорна точка на лидийското могъщество сред елините.

Не ценя особено момчетата, защото те бързо стават дръзки и не се отнасят с подобаваща почит към по-възрастния и по-зрял човек. Бих желал да ме обичат заради самия мен, а не заради подаръците и заради протекцията; смятам, че в това отношение момичетата са много по-благодарни. Ала не бива нито да го казвам, нито да го показвам, особено като се има пред вид, че заради своето морско разбойничество Поликрат вече е образувал около себе си нещо като тайно съзаклятие, дето всеки е роднина с всекиго; той, който сам е толкова вероломен, живее с илюзията, че като създаде на момчетата малко еротични наслади, ще ги превърне във верни подвластни. Е, от примера с баща си вече видях, че става тъкмо обратното. Същото ще сполети и Поликрат.

И тъй, при започването на празненствата аз се държах изискано настрана и наблюдавах танците на девойките, които се състояха в по-малкия западен двор на крепостта, тъкмо там, дето се бяха разнесли последните въздишки на моите сестри. Но още по глъчката, която долетя до нас, разбрах, че в големия централен двор става някаква страшна блъсканица. Принудих се да ида оттатък и видях, че момчетата почти бяха лишени от възможността да танцуват. Там стояха не само представителните банкери, там се тълпяха и нашите поети и певци. Всеки се мъчеше да побутне и докосне момчетата, като че ли никога не беше виждал гол човек.

Най-разюздания от тия развратни старци е Ибик, за когото и без това се разправят редица скандални истории. Във всеки елински град той е имал приключение, навсякъде се е домогвал до благоволението на красиви младежи, за да не плаща после, така че никак не бих се учудил, ако някога получи горчив урок. Ибик използува още първата пауза на музикантите, за да се вмъкне сред момчетата и прошепне през олигавената си сива брада своето предложение за приятелство:

Чак през ония дни, пролет когато настъпи и заехти ширинето от песни на птици,

и край потока дърветата млади напъпят, пак ще се сетя за нежните, мили девици.

Чак през ония дни пак ще се вгледам със радост в танца им вихрен край тънките, китни лозници — в тяхната прелестна, тъй неподправена младост жадно ще впия,

в наслада ще впия зеници.

Ерос обаче ми шепне: „Не чакай! За мене няма ни месеци, нито пък дни отредени!“

Духва от Тракия равна Борей ледовито, лъхва след него от юг суховеят сърдито —

вечно измъчва сърцето ми, о, Афродито, твоят безмилостен син!

Докато той декламираше това с тих глас, но с изразително кълчене на ръцете си — със себе си той водеше един китарод, който страхопочитателно го съпровождаше, — младежите се хилеха подигравателно. Повечето от тях сигурно имаха по-свестни любовници от един позастарял певец. Възнамерявах вече да се връщам при моите момичета, пък и за да поразредя навалицата, предложих да преминем в западния двор. Но тогава изскочи другият поет, Хипонакс от Ефес, и задекламира своите стихове:

Два щастливи мига от жената да получиш можеш —

сватбата, и сетне чак когато в гроба я положиш.

Тия плоски стихове, чиста проба Хипонакс, естествено предизвикаха всеобщ смях. Най-високо се смееше Поликрат, който, изглежда, се радваше, че аз, неговият секретар, трябваше от немай-къде да се примиря с публичното си излагане. Щом забеляза, че моето предложение не бе възприето от най-висшето място, обади се още един от тия поети — кълна се в Стикс, бих искал да знам кой го беше поканил! — някой си Симонид от Аморгос. В репертоара си той имаше едно подигравателно стихотворение за жените, което траеше с часове.

Нийде на земята нямаше жена, бог когато разума създаде… —

и което гъмжеше от неприлични и мръсни сравнения:

Между десет — всеки ще определи: девет са потомки на маймуни зли —

и едва ли друга напаст по-проклета. Зевс ще е създавал нявга за мъжете.

Плашила същински — видиш ли ги, брате, смях ще те напуши,

ала ще си патиш: никакви закачки, нито смях признават,

злобата маймунска цели ги задавя —

ту със теб се дърлят, ту една със друга, никога не правят никому услуга.

Към едно-едничко нещо се стремят: как да разядосат повече мъжът!

Тъй дори и тоя Симонид има успех, а банкерите, припомняйки си за своите домашни радости, ръкопляскаха като пощурели. Да, а след него излезе някой си Анакреон, още съвсем млад, почти момче, но с изискани обноски, добър певец, който доста сръчно умееше да си съпровожда сам с китара. Без да пристъпва напред от мястото си, той изпя една кратка песен и веднага всички утихнаха:

Момко, с поглед на мома, тебе търся аз навред,

не разбираш още ти, че сърцето ми плени!

Всички заръкопляскаха като обезумели и закрещяха:

— Още! Още!

Анакреон ги остави да го молят, съчетавайки умело скромността с лукавството. После с няколко мелодични такта въдвори тишина. Запя с пламенен копнеж:

Още вино ми налей! Със венци се кича аз.

Смело почвам, момко, днес с Ерос тежката борба.

Неговите стихове преобразиха момчетата. Досега те бяха танцували отпуснато и суетно, хвърляйки към зрителите пренебрежителни погледи: „На вас и толкова ви стига, нали и без това ни се възхищавате!“ Сега обаче у момците се пробуди личното. Разпалиха се. Стъпките им се стегнаха. Увличаха се един от друг. И внезапно започна един вихрен танц, който завърши с екстатично вцепенение. Банкерите се слисаха. Сластна тишина се спусна над просторния крепостен двор.

Един от младежите — мургав, строен момък — разпери ръце. Другите сграбчиха стегнатите му бедра, вдигнаха го нагоре. И като опиянен, той извика:

— Сега! Другари, братя, братовчеди! Да си припомним днес за Диокледа!

Когато момъкът изчезна сред другите, тридесетте заедно запяха:

Над гроба му, в негова чест, младежта състезава се днес

и борба за целувки поведе — и който най-сладко умее

със устните устни да слее, печели венец и победа!

С напрежение очаквах да видя „борбата за целувките“, макар да се чуваха гласове, които негодуваха, че това било под мъжкото достойнство. Ала за съжаление в този миг дойде главният роб на Поликрат и ми предаде заръката на шефа да изготвя списъка за даренията на банкерите. Учудих се, че Поликрат не ме вика лично и запитах къде е. Главният роб изчезна, без да ми отговори. Търсих навсякъде Поликрат, никой нищо не знаеше. Стана ми неловко. Такива внушителни тържества се празнуваха тук, а при самия апогей на веселието домакинът липсваше. Пък и никога не ми се нравеше, когато Поликрат вършеше или замисляше нещо, без да знам какво.

Съставях списъка, който следваше да се поднася на банкерите винаги, когато се намираха в деликатно положение. Сумите бяха доста високи, никой нямаше да се отърве с по-малко от два таланта, така че очаквахме да приберем в джобовете си двадесет и четири таланта, при условие че всички платяха наистина. Напразно разпитвах от време на време за шефа; за мен той остана в неизвестност. Сега вече беше свършила и вълнуващата борба за целувки, бяха преминали и девическите танци на менадите, а аз трябваше да пиша и да рисувам цифри; защото за своите дарения банкерите щяха да получат, разбира се, изящни разписки, украсени с много божествени благословии.

Зазоряваше се вече, когато най-сетне привърших. Празненството, точно според нашия план, се беше превърнало в множество деликатни положения и навсякъде откъм ъглите и нишите се чуваха изкусителен кикот и страстни въздишки. Само моите банкери не можах да открия никъде. Реших да ида при шефа да му докладвам, междувременно все трябваше да мога да го открия някъде и някак си; прекосих предната зала и се озовах във вътрешната, дето се поднасяха напитките. Там, събрани накуп, седяха всички достопочтени гости и слушаха нещо. Сред тях звучеше силен и ясен глас:

 

 

Зевс се хранел на една трапеза с всички богове и вдигнал наздравица за Плутос^[4], който заемал почетното място на отсрещния край на масата — целият в злато и коприна, заобиколен от всички гении на богатството, с което разполагал. В този миг влязъл току-що въздигнатият в божество Херкулес и поздравил всички много сърдечно. Само Плутос той заобиколил отдалеч и се престорил, че не го вижда.

Учудил се Зевс и го запитал:

— Защо приветствуваш всички богове, а само Плутос не поздравяваш?

Херкулес отвърнал:

— Не го поздравявам, защото, докато пребивавах долу, при хората, го виждах само сред лошите.

 

 

Погледнах нататък, смаян и възмутен. Това беше най-новият номер на Поликрат. Облечен в червено-синия хитон на роб, комуто е дадена свобода, там разказваше Езоп.