Арнолт Бронен
Езоп (33)

V

О, музо, възпей Афродита, която умее дори в боговете любовната искра да влее,

която най-морната плът би могла да привдигне и птиците даже в небесния полет да стигне —

че няма животни на сушата, нито в морето, които в гръдта си тоз порив могъщ да не сетят.

Не мога да спя, чета тия Омирови химни, които Поликрат е заповядал да запишат и съберат. Първият е посветен на Афродита, ала не изразява онова, което е в мене. Ибик ме познава по-добре:

И отново при мен идва Ерос и с поглед премрежен,

с изкусителна мощ ме подтиква към златните мрежи —

тия мрежи, безкрайно широки, в които оплита

всеки смъртен, попаднал във нейната власт, Афродита. На борба съм привикнал,

победи печелил съм много, но дали с Афродита борбата да водя ще мога?

 

 

Тя е там, на кораба, на тримачтовия царски кораб. Нощем я виждам в светлината на факлите, виждам я как неспокойно се разхожда по палубата. Само любов може да бъде това, което не й дава мир, което я лишава от сън, та нали и с мен е същото!

А невъзможно е човек да иде дотам, да доплува дотам, нито дори да прехвръкне дотам. Струва ми се, че никога досега не е имало по-добре охраняван кораб. И двамата се пазят: Поликрат варди острова си, Амазис — корабите си. Любопитен съм какво ще охранява Крез, когото очакваме да пристигне утре.

Замислям се над това, как възникна подозрението. Всичко започна с отказа на Питагор. След едно бурно, гневно избухване Поликрат му даде последен срок. Този път той беше твърдо решен да сломи волята на високомерния лъжефилософ. Изпрати да ме събудят посред нощ и ми продиктува обвинителния акт, в случай че на следния ден се наложеше да се събере морският военен съд; обвинението бе за бунт и богохулство и в него се искаше незабавната смърт на Питагор чрез удавяне в чувал с камъни. Това бе екзекуцията, която Поликрат предпочиташе открай време. След като привърших с писането, той ми нареди да надзърна за подсъдимия, промъкнах се тихо и намерих леглото му празно; също и Езоповото. Втурнах се назад и докладвах:

— Шефе, двамата са офейкали!

Поликрат изфуча като ужилен навън. И тогава видял при носа на кораба Езоп, увлечен в сериозен разговор с още някого. Върна се успокоен, усмихна се на себе си, а ме наруга:

— Идиот такъв, двамата най-спокойно философствуват. Ще видиш, всичко ще се нареди!

Изпрати ме да спя. Повъртях се още малко, за да ми повтори заповедта си, и в това се състоеше моето щастие. Инак нямаше да седя сега тук и да пиша тайните си записки.

На другата сутрин моят роб ми носи вино и тиганици. Разправя ми:

— Какъв чудак е тоя мой бивш събрат по съдба Езоп. През нощта стана нужда да изляза на палубата, за да повръщам. Там фригиецът най-оживено разговаряше с дървеното изображение на полубогинята Кена при носа. Кена пък му отговаряше с шепота на вълните. Той чуваше, каквото му се искаше да чуе, и говори така цяла нощ.

Отначало бях още сънлив, ала сетне подскочих:

— С кого разговарял?

Робът повтори думите си.

Втурнах се към леглата. Езоп спеше. Спеше толкова дълбоко, че човек просто не можеше да го събуди. Леглото на Питагор беше празно. По някакъв начин, който никога не можехме да разберем, той се беше прехвърлил през борда и беше избягал. Едва след години чухме за него. Намирал се на италийска земя, в града Кротон.

Поликрат бесня цели седмици. Заповяда да екзекутират всички затворници, да хвърлят Езоп в тъмница и да държат робите гладни. Това предизвика голямо брожение, защото всеки имаше роднини сред затворниците и между робите. Поликрат не взимаше ум от никого. Тъй като не му падаше под ръка нищо друго, той почна да вилнее срещу своите моряци. Брожението се разрастваше. Бях вече в състояние да изпратя многообещаващи вести на моите стари приятели — на геоморите и на древната самоска аристокрация, да бъдат готови, тиранията отива към своя край.

За съжаление бях се излъгал. Нито на мен, нито на когото и да било другиго се удаде да подкупи най-голямата напаст, скитите.

Тъкмо тогава избухна бунтът във флотата. За Поликрат това беше твърде лошо време. Той бе изпратил към Египет най-хубавите триери — четиридесет кораба с по петдесетима гребци, — за да придружават Амазис при пътуването му насам. Моряците обаче сметнали, че Амазис ще ги вземе в плен и ще ги натика в рудниците; затова, като се изравнили с Карпат, те убили стратега на флотата Киднос и командуването на всеки кораб било поето от моряк. Сетне се отправили на север в боен ред. Пред пристанището на Самос корабът на главнокомандуващия излезе начело и сигнализира: борба!

В пристанището се намираха десетте най-големи триери, колоси с по сто и петдесет гребла, ала Поликрат нямаше за тях екипаж; премного роби беше избил в гнева си. Бързоплувните кораби бяха в открито море, заети с морско разбойничество. Той разполагаше само със скитите, но разполагаше с тях изцяло. За не повече от два часа те изловиха всички жени и деца на бунтовниците, събраха ги, затвориха ги в навесите за корабите.

Сетне изпратиха мен с държавния кораб срещу бунтовниците; шефът открай време ме товареше особено охотно с такива задачи. Наредих да гребат, докато се изравнихме с кораба на главнокомандуващия и поисках да го повикат. Той беше някакъв рошав моряк, който дори не знаеше както трябва елински. Извиках му:

— Ако ни нападнете, Поликрат ще изгори навесите за корабите заедно с всичко, което е в тях.

В отговор морякът извика:

— Какво има в тях?

Отговорих:

— Вашите жени и деца.

Бързо загребахме назад, защото никак не ми се искаше да рискувам сам да горя като противников заложник. На корабите дълго се съвещаваха, а междувременно Поликрат заповяда да докарат дърва и факли и да ги струпат пред корабните навеси. Ония от корабите видяха това. Привечер те свърнаха и изчезнаха — четиридесет хубави червени триери с четири хиляди моряци и четири хиляди роби — гребци. Разправят, че ги видели да се насочват към Спарта.

Амазис не знаеше нищо за тоя бунт и се поучуди, дето Поликрат го посрещна толкова тихо и скромно, когато три седмици по-късно златните египетски кораби се изравниха със Самос. Те пристигнаха с един ден по-рано. Очаквахме Крез за следния ден, така че стана нужда самоският пропаганден панаир да се пусне в действие два пъти. Самосци нямаха нищо против. Отпуснати бяха двойно повече пари за демонстрации, имаше два пъти театър и два пира с говеждо на шиш. Поради това имаше и действително радостни лица и блеснали очи и самосците десетки пъти крещяха към стените на двореца: „Щастливи сме!“, а когато Амазис се показа, зареваха говорещите хорове точно както ги беше научил Ибик: „Щастливият Самос приветствува великия цар на Египет“. Така че дотук всичко вървеше в пълен ред.

Всичко друго като че ли не е било; знам, че Родопис се намира на третия кораб; той е определен за дамите от царския двор. Но никакъв пратеник не се допуска оттам на сушата, никакъв пратеник от сушата не може да припари до този кораб. Първият скандал вече стана. Старият Харакс, който открай време се занимава прекалено малко със своите рудници и прекалено много с жреческите си задължения, отплувал до третия кораб с една лодка от храма на Хера под предлог, че искал да извърши освещаване на кораба; това е стар обичай, който обикновено се прилага само при отплуване на преселници. Но щом поискал да спре до кораба, откъм стражевия египетски кораб го обстреляли. Те не се церемонят много. Имат нубийски стрелци. Една стрела продупчила левия буфон от ръкава на жреческия хитон на Харакс, само на длан и половина от сърцето. И тогава той доста бързичко свил назад, без дори да намери време да изпрати някое по-люто проклятие към стражевия кораб.

На мен това не ми дава мира. Общо взето, аз съм по-скоро хладнокръвен човек, владея се. Ала твърде дълбоко ме засегна тая жена. Чувствувам се задължен пред себе си да я завладея. Може би е любов, може би нещо повече, може би по-малко, във всеки случай е треска, която ме разкъсва, не мога да живея повече тъй. Тая жена трябва да стане мое притежание, трябва да я имам изцяло, дотогава тия пламъци в мен няма да изгаснат.

Трябва да смъкна някак тая жена от кораба на сушата. За целта ще ми помогне вълнението, което ще настъпи в пристанището, когато там влезе държавният кораб на Крез. За тоя миг ми е нужна лодка, един силен мъжага и един изпечен хитрец. Лодката и юначагата вече съм осигурил. Липсва ми още само хитрецът. Някой, който по възможност да има вид на египтянин, за да мога да го преоблека и да го изпратя под някакъв предлог при Родопис. Докато размишлявам — за съжаление не ми хрумва никой, — пристига робът — телохранител и ми предава заповед да се явя пред шефа.

Просто не вярвам на очите си: Езоп, който толкова дълго лежа в затвора заради своето непокорство, сега седи там и оживено бъбри нещо с Поликрат и двамата се смеят като добри приятели. Поздравявам учтиво. В края на краищата не съм се карал аз с фригиеца. Шефът ми обяснява:

— Утре моят приятел Езоп ще разкаже на високопоставените ми гости няколко от прочутите си басни. Но за да не разкаже — подлъган от вихрените музи — нещо, което не бива, ти ще запишеш онова, което иска да разкаже. Разбира се, той може да разкаже каквото си иска. Той е свободен; само че и аз искам да бъда свободен и да знам предварително какво ще разкаже той.

Езоп се усмихва с най-мръсната си усмивка и тръгва след мен към кабинета ми. Записвам каквото ми диктува. От време на време го поглеждам. Той се преструва, че е потънал напълно в мислите си, не ми обръща никакво внимание, казвам си: „Ще дойде време, когато ще се видиш принуден да ме зачиташ, кривошиецо!“ Но изведнъж, кълна се във великата Изида, виждам: та това е моят египтянин! Трябва само да му поокастря малко брадата, да стане малко по-тясна, и ето ти го готово фараоновско лице, при това мургавата кожа, тъмните очи, черната коса, прошарена тук-там със сиви косми: взимам този човек.

Почвам да преговарям с него. Той не ме и поглежда.

— На кораба на Родопис ли? Откъде знаеш това име?

— Меандрий знае много повече, драги човече, отколкото предполагаш.

Имам чувството, като че ли той ей сега ще се разтрепери. Е, опасността, че би могъл да избяга в Египет, е твърде нищожна. Та нали затова разполагаме с нашите юначаги, морските разбойници!

— Но аз не ще мога да напусна пристанището. Охраняват пристанището и пазят мен.

Успокоявам го. С Меандрий може да се излезе отвсякъде. Но как ще се вмъкне там, на кораба, това вече се предоставя на неговата хитрост. Необяснимо вълнение звучи в гласа му:

— Добре, разбирам, че трябва да открадна Родопис оттам. Тя ще бъде готова да дойде, защото иска да дойде в Самос, който за нея е почти като родина. Но когато стъпи тук, на тая земя, тя ще бъде свободна.

Не го разбирам. Какво иска да каже с това?

— Кой е свободен тук в Самос? Никой не е свободен. Но тя ще бъде щастлива в щастливия Самос, елинчанка сред елини, какво по-хубаво от това?

Лицето му почти посивява, гласът му става дрезгав, пръстите му неспокойно шарят по хитона, по колана му, по папирусовите рула на моето писалище.

— Защо не ми даде тази заповед сам Поликрат? Нали иска да я има той?

Прихвам да се смея — силно, опиянено, сигурен в победата си:

— Аз искам да я имам!

Изведнъж тоя тип ме хваща за гърлото, удря ме, тласка ме от креслото към стената — сякаш някаква буря е избухнала в самия него. Също тъй бързо той ме пуска, чувам само още задъханото му дишане, сетне изчезва.

Какво беше това?

Не го разбирам, нямам време да викам стражата, нямам за съжаление и свидетел — робът ми е изпратен по служба, нямам време. Трябва да отложа отмъщението си, а и плана си. Хрумва ми нещо. Какво беше казала Гилис, какво разправяше Харакс? Решавам да изпратя да ги викнат. Ще намеря предлог да ги разпитам.

Секретарят е човек, който трябва да върши десет неща едновременно. При Поликрат обикновено нещата са двадесет, кое от кое по-важни. Поликрат не знае милост, не знае и сън. Чувството, че използува другите до краен предел на силите им, му дава сила; то е неговата сила. Пиша; зазорява се. Пиша; слънцето изгрява. Пиша; тръбят фригийските рогове от стражевите кули: лидийската флота се появява край Микале.

Знамената се издигат. Моряците се катерят по мачтите и размахват светлите си шапки. Цял Самос бръмчи като кошер. Поликрат и Амазис се появяват на държавния вълнолом.

Величествено се приближава огромният, висок, сиво — чер царски кораб. Самосците реват, като че ли някой им плаща за това; пък и наистина им плащат. Корабът маневрира, за да влезе в пристанището. Музика. Химни и песни. Слънцето прежуря. Би трябвало да се побърза повече; неколцина старци са припаднали от жегата и от блъсканицата. Най-сетне той е тук — ниският, надебелял Крез. Бавно тръгват един до друг, в средата стройният, наистина расов Амазис — при това казват, че съвсем не бил от благороднически род, но аз не вярвам, — вляво огромният, широкоплещест Поликрат, вдясно силно задъханият, дребен дебеланко.

Говорят елински, но Амазис не разбира всяка дума, изречена от Крез. Заедно с Амазис е началникът на неговия кабинет, някой си Амени; той играе и ролята на преводач. Аз, като преводач от лидийски, не става нужда да се намесвам, тъй като Крез говори по-добре и от елин. Тъй стигнахме до двореца.

Жегата през тоя ден просто смазва. Крез има затлъстяло сърце и по обяд трябва да почива. Поликрат му изпраща своя лекар Демокед; той не му дава капки, а му казва, че е добре да яде по-малко.

Вечерта започват политическите разговори. Мисля за моята дама на кораба и трудно се съсредоточавам. При това Амазис е бърз, хитър и добре осведомен. Изгодно е за Поликрат, че той високо цени самоската флота; за бунта все още не знае нищо; познава производствените възможности на корабостроителниците и смята самоските триери за по-стабилни, и при това по-бързоходни от коринтските.

Какво трябва да бъде съдържанието на съюзния договор? Амазис, разбира се, няма нищо против Лидия и Самос да му се притекат на помощ, ако Персия го нападне. Готов е също така да дойде на помощ на Самос, в случай че островът бъде нападнат — впрочем това е едно твърде празно обещание, тъй като египетската флота не струва много. Но той не иска да се обвързва по отношение на Лидия. Крез не му допада. А Поликрат, напротив, пуска в ход своето обаяние и виждам как дори хитрият египтянин се хваща на въдицата на тоя префинен мошеник.

От петдесет часа насам съм работил непрекъснато и без сън. Длъжен съм незабавно да повтарям на глас всяка дума на фараона, която записвам. Сбърквам при писането — Амазис се усмихва и ме поправя. Сбърквам повторно. Амазис се усмихва отново, но Поликрат побеснява. Удря ме през ръката, удря перото ми, ругае ме тъй, както надзирателите ругаят робите при водопровода на Самос. Трябва да го преглътна. Розоликият образ на моята хубавица от Навкратида изчезва, зад челото ми буйно нахлува кръв.

Така и втората нощ минава без сън. Вън се развиделява. Крез казва с прозявка:

— Да поизлезем малко!

Поликрат предлага да идем на просторната тераса на покрива. Тя е току-що построена по негова поръка, отгоре се открива хубава гледка към града, към планините и над морето в посока към Лидия.

— През ясни дни — шегува се шефът — оттам се вижда чак до Египет.

Качваме се горе. Терасата се намира в южната част на двореца, който стига до самото море; там е и западната подпорна колона на пристанищното укрепление. Слънцето сияе, разпенените вълни, които се разбиват долу, в скалите, блещукат и пламтят под лъчите му. Амазис обича природните картини. Докато аз скритом хвърлям поглед към третия кораб, който още е потънал сякаш в утринна дрямка, той се възхищава от богатата земя, от натежалите с плод тераси на градините и плантациите, които се издигат над града чак до пиниевите и кипарисовите гори, възхищава се от стръмните планини и скалистите им върхове.

— Красива земя! — казва възторжено той.

Поликрат ме изтръгва от бленуването ми, като грубо ме сръгва, сетне с внушителен жест посочва наоколо си:

— Всичко това е моя земя!

Амазис повече се придържа към обективността.

— Твое величество е щастлив, че я владее — казва сухо той.

Поликрат е твърде обиден.

— Разбира се, че съм щастлив — казва той. — И страната ми е щастлива. Моите поданици са щастливи. Това, което вижда твое величество, е една сфера на щастието!

Крез му приглася, като уморено се бори с прозевките.

— Ние тук — обяснява той и търка ту очите, ту ушите си — не сме като хората на запад, като атиняните. Те наричат човека щастлив едва когато умре. Нямам нищо против всемогъществото на боговете — добавя той и заклинателно отправя взор към небето, — но Кибела и Зевс Сабазий са дали щастието на живите хора.

Поликрат, същинска бронзова статуя на собственото си величие, приключва въпроса за атиняните, като презрително махва с ръка:

— Човек трябва да има смелост за собственото си щастие. Тогава пред щастието му се прекланят и боговете.

Струва ми се, че точно в този миг Амазис осъзнава цялата душевна празнота на шефа. Той се отдръпна настрана, сякаш се бои да остане в близост с него. Казва твърде тихо:

— По-добре е ние да се прекланяме пред боговете.

— Та нали, ако има богове, аз съм щастлив именно чрез боговете.

— Ако си щастлив, тогава не предизвиквай боговете.

— А какво да правя, ако съм щастлив?

— Принеси жертва!

— Принасям жертви всеки ден и във всеки храм.

— Принеси по-голяма жертва!

Поликрат заповеднически ме извиква при себе си:

— Отбележи си: в продължение на един месец ще удвоим всички жертви, както от добитък, тъй и от жито и от злато.

Изведнъж цялото държане на Поликрат почва да не се нрави на Амазис. Той се отдръпва толкова настрана от него, сякаш се опасява, че от небето може да падне гръм и да удари другия. Поликрат долавя това. Той не иска да загуби съюзника си, иска да го спечели отново, да го спечели изцяло.

— Ще сторя, каквото ме посъветва твое величество. По-голяма жертва ли трябва да принеса?

Амазис почти не поглежда към него.

— Принеси в жертва нещо, което е наистина скъпо за твое величество. Какво е добитъкът, какво са житните крини, златните монети? Пожертвувай нещо, което ще ти липсва всеки ден.

Поликрат вдигна ръце към небето:

— Тогава не разполагам с нищо, което бих могъл да пожертвувам!

Слънцето плъзва лъчи по изящния му пръстен и го облива с блясък.

Амазис бързо поглежда натам и след това се извръща:

— Жертвувай пръстена!

Тежка борба е това за шефа. Големият смут, който настъпва в душата му, събужда дори цар Крез от неговата дрямка. Малките очички сред тлъстото лице поглеждат скритом към изтерзания приятел. Ако би знаял онова, което зная аз, Поликрат ще хвърли пръстена. Тогава той би знаял, че Теодор е мошеник. Тогава би знаял, че аз притежавам истинския, а той — фалшивия пръстен. Тогава би знаял, че принася в жертва нещо без всякаква стойност. А аз от своя страна зная, че каквото и да стори той, боговете ще му се разгневят; защото и в двата случая би сбъркал; и така, той хвърля пръстена.