Арнолт Бронен
Езоп (28)

VII

Един от копачите се казваше Бротин. По-старите другари ни разказаха: Бротин бил лекар на стратега Еак. Когато стратегът лежал на смъртно легло, синът му, някой си Поликрат — същият, който дал идеята за водопровода и за тунела, — повикал и втори лекар, Демокед от Кротон. Въпреки това Еак умрял между двамата лекари. Тогава Поликрат тайно похвалил единия и му дал да подпише договор, за да стане придворен лекар за десет години; а другия укорил пред целия народ и го хвърлил в тъмница. Отидох при този лекар. Зле ми беше. Бях се объркал съвсем. Бротин каза:

— Нищо ти няма. Силите ти са в равновесие: влажното и сухото, студеното и топлото, горчивото и сладкото; а това е здравето; значи, си здрав. — Освен това Бротин ме поучи: — Болестта се явява, когато някое от тия неща надделее над другите: прекалено много горещина или прекалено много студ; прекалено много ядене или прекалено много глад; тогава болестта се явява или в кръвта, или в нервите, или в мозъка:

Казах му:

— Виж ни как живеем тук; нима болестта не може да се яви и извън нас, в пещерата?

Бротин призна, че е така.

— Болестта — каза той — може да се яви и вследствие свойствата на водата или на земята, може да се яви в края на краищата и поради прекомерно напрежение или поради мъчения.

 

 

Няколко дни не ядох нищо и се криех. Когато викаха имената в началото на смяната и за дежурството по почистването, Езоп се обаждаше вместо мен. Вярно, че надзирателят беше зъл, но затова пък беше много глупав и мързелив; нищо не забеляза. Няколко дни лежах загърнат в стари парцали, стана ми топло и ми олекна отново. Другите обаче от ден на ден отпадаха, влачеха се наоколо с хлътнали и уморени лица. Поглъщаха храната през устата си, а от долу тя изтичаше отново. Непоносима смрад почна да се разнася из пещерата. Тъй като и надзирателите не можеха да я понасят повече, започнаха да горят благоуханни пръчки. Сега въздухът стана съвсем негоден за дишане. Всички получихме задух и скоро дадохме първите мъртъвци.

Езоп запита Бротин каква е тази болест. Бротин каза:

— Болестта се загнездва в кръвта и идва от развалената вода; разпространява се чрез изпарения; затова се нарича тифус. Тъй като всички ние живеем сред тия изпарения, всички неминуемо ще се разболеем. А всеки втори от заболелите умира.

Щом чуха това, надзирателите не посмяха вече да припарят в пещерата. Издигнаха си малък зид срещу нас и оставиха робската стража да ни пази. Дотам донасяха и големите казани с яденето; трябваше да си го делим сами. За работа вече не ставаше и дума. Предстоеше ни още само едно: да умрем.

Не знам колко време върлува тоя мор. Нямаше ни помощ, ни утеха. Целият търбух на черната скала беше изпълнен с глух, сподавен вопъл. Трябваше да отмъкваме настрана мъртъвците, а те представляваха вече само скелети, оваляни в мръсотия; надзирателите и стражниците не докосваха нищо. Тогава Езоп дойде при мен и ми каза:

— Ти прекара болестта, а аз не се страхувам. В ъгъла до изхода на пещерата има стръмна вдлъбнатина; там ще хвърляме труповете; там ще можем и да натрупаме върху тях камъни и да изградим наоколо зид, за да не стига до нас вонята. По този начин ще спасим онези, които могат още да се спасят.

Хората мряха като мухите есен. Легна и Бротин. Той не бе болен, но искаше да се разболее. Езоп го запита:

— Срещу тоя мор все пак трябва да има лек?

Бротин каза:

— Лек има. Но защо ли ни е? Самият аз предпочитам да умра, отколкото да продължавам да живея така.

Езоп се опита да въздействува на съвестта му:

— Ти не си единственият, пък и ти съвсем не си болен. Всички, които са болни, искат да живеят. Кажи какъв е лекът.

Бротин каза лека: дървени въглища и отвара от лаврови и миртови листа. Дадоха ни малко от тях, разбира, се, съвсем не беше достатъчно за стотиците болни.

Все пак болестта секна.

— Как постигна това? — запитах Езоп.

— Казвам им, че съм им дал от лекарството. Те са твърде слаби, за да проявяват недоверие. Чувствуват нужда да вярват. Тогава сядам при тях и им разказвам някоя приказка.

И наистина болните бяха като деца; повече, отколкото отварата, поддържаше живота им очакването на оня миг, когато Езоп щеше да приклекне край тях, за да им разкаже някоя приказка. Никой не искаше да умре преди това, а след това вече никой не можеше.

И все пак, дали наистина беше добре, дето Езоп спасяваше тия хора? Трябваше да останем в този тунел още две години, цели две години без слънце и без прекрасния морски вятър; а кой знае какво щеше да дойде след двете години, може би имаше нещо още по-лошо; кой знае за какви ли мъки ги спасяваше?

Запитах Езоп. Езоп каза:

— Спасявам хората, защото се страхувам от самотата. Аз трябва да имам около себе си много хора, да виждам много очи, да чувам туптенето на много сърца. Този свят е на хората и от най-големите си висини до най-дълбоките си бездни е създаден за хората.

Исках да го питам още нещо, ала болните го викаха да иде при тях. Неколцина дори вече имаха сили да се шегуват.

— Разкажи ни нещо за лек — подхвърляха на смях те.

Езоп приклекна при тях. Мопс, комуто правеше удоволствие да се оплаква, пак се завайка:

— Защо трябва да боледуваме тъкмо ние, най-бедните измежду бедняците? Та ние положително нямаме вина за нашата болест!

— Не — отвърна Езоп, — виновни сме толкова, колкото е виновен и дъбът, че го отсичат.

— Е, видя ли? — каза Мопс и почна да се вайка отново.

— Виждам — рече Езоп, — че ще трябва да ви разкажа за дъба.

— Да! — закрещяха всички. — Разкажи ни за дъба!

Преди тридесет години на Пентеликон, на Химет и на Парнас все още имало огромни дъбови гори. Те изчезвали, все повече намалявали от година на година. Тогава последните дъбове размахали върхари, изпратили чрез тях укор към Зевс и се заоплаквали тъй:

— Без причина бяхме лишени по-рано от живота си; без причина сме принудени да издържаме повече от останалите растения ударите на брадвите!

Зевс гневно и грамовито отвърнал:

— В самите вас е причината за нещастието ви. Ако не бяхте създали дръжките за брадвите, ако не бяхте толкова полезни за дърводелците и за земеделците, никоя брадва нямаше да иска, нито пък да може да се забие във вас!

Те кимаха утвърдително, ала не разбираха напълно. Въпреки това приказката им помогна. Помогна и на мен. Езоп умееше да помогне на човека. По-ясен изглеждаше светът, всичко добиваше своя смисъл, когато той седеше при нас и разказваше. А и той ни се радваше. Достатъчно ли му беше това? Защо не ни изоставеше? Ние бяхме принудени да страдаме. Той не беше.

След известно време — не мога да кажа колко време беше изтекло — морът премина съвсем. Надзирателите отново станаха жестоки, робската стража ни натика пак в тесния тунел, чукахме и дълбаехме, потяхме се и кашляхме.

Веднъж неочаквано настана голяма суетня. Надзирателите се разтичаха, стражниците въведоха строг ред, неколцина, по чиито тела имаше прекалено много червени белези от бичовете, бяха забутани в най-тъмните ъгли на пещерата.

— Какво става? — запитахме ние най-приветливия от стражниците.

— Идва правителственият съветник Поликрат — прошепна той.

Значи, онзи, който бе измислил тунела! Изпитвах желание скалата да се провали и върху него, и върху мен.

Докараха го вътре на ниска каляска, пред него и зад него гъмжеше от звънтящи стражи. Той се изправи и наоколо му запалиха много факли. Погледна с лъчезарен поглед стражите си, погледна лъчезарно и нас. Очите му бяха много светли, блестящи, изглеждаше тъй, като че ли току-що бе пил вино, и то не съвсем малко. По-късно чух винаги изглеждал тъй.

Към него пристъпи със страхопочитание някакъв човек.

Казаха ми:

— Това е водопроводният строител Евпалин, който е дошъл от Коринт, за да построи тунела.

Поликрат похвали работата; били сме пробили досега три стадии, още четири стадии трябвало да пробием, за да излезем на светлина откъм западната страна на скалата. Но преди това тунелът навсякъде трябвало да се разшири и издигне — осем стъпки на ширина, осем стъпки на височина, а по средата да се прокара три стъпки широка вада за изворната вода.

Заедно с неколцина други стоях съвсем близо до Поликрат; и Езоп беше с нас. Бяхме в сянката на зида, зад който хвърляхме умрелите от мора, и в суетенето си стражниците не ни бяха забелязали, а сега не искаха да всяват повече бъркотия. Така можахме да чуем как Поликрат тихо и самодоволно запита:

— А какво казват за моя водопровод самосците?

Евпалин за малко не падна на колене от възторг.

— Цял Самос — фъфлеше той — чака с нетърпение завършването на твоето дело. Водопроводът ще бъде едно от чудесата на света.

Поликрат не жадуваше толкова да учудва света.

— А ще ми бъдат ли признателни? — запита той.

Сега се намесиха и неколцина други правителствени съветници и почнаха да го уверяват:

— Благодарността им ще бъде безкрайна.

Поликрат явно изпитваше удоволствие да чува такива неща. Замърка като котарак, а очите му се заоглеждаха в другите като в огледало. Сетне се съвзе от самооблащението си и каза високо:

— Такава е и моята благодарност!

При това той стисна ръцете на всички, които се намираха около него, като че ли те бяха сторили нещо за водопровода. Накрая благодари дори на надзирателите и на стражниците, и съвсем накрая на Евпалин, който навярно го бе разгневил с някоя дума. Голямо суетене беше и големи приказки се изприказваха около тая благодарност.

Готвеха се вече да си тръгват, въздухът бе душен и не им допадаше; изведнъж Езоп застана пред тях в светлината и спокойно запита:

— Господарю, ти благодариш тук на всички за работата по този водопровод; защо не благодариш и на тия, които наистина са работили по него?

И посочи към стотиците работници в пещерата, където впрочем се виждаха само проблясващи очи.

Надзирателите и стражниците вече бяха готови да наскачат; тоягите им заплашително се издигнаха нагоре, за да смажат тоя дързък негодник. Но Поликрат съвсем не мислеше за това. Пък и беше по-умен от надзирателите; знаеше, че нашите мишци му трябват още. Запита главния надзирател:

— Кой е този роб?

Главният надзирател почна да заеква, едва успя да произнесе на пресекулки:

— Ние го наричаме Езоп, не е елин, няма бащино име…

Езоп спокойно го поправи:

— Асарак, син на Капис, от Аморион, фригиец, наричан още Езоп.

Естествено никой роб нямаше право да говори в присъствието на надзирателите. Видях как неколцина от нас се разтрепериха. Мислеха вече, че надзирателите ще бичуват жестоко или ще пребият Езоп с камшиците си заради непокорство и незачитане на големците от този остров.

До Поликрат стоеше някакъв пъргав, подвижен аристократ, с малки блестящи очички, с увиснали бузи, с много високо и донейде заострено чело и много рядка брада. Той подхвърли няколко думи, които накараха Поликрат да даде ухо. По-късно чухме, че това бил Меандрий, секретарят на Поликрат.

Поликрат дълго измерва с поглед Езоп. Стояха един срещу друг като двама равни; едрият, широкоплещест мъж, върху когото всичко блестеше и чиито очи дори изглеждаха като два скъпоценни камъка, поставени в орбитите; и слабият, превит в своите дрипи роб.

— Как попадна тук? — запита властникът.

— Делфи ме хвърли несправедливо в затвора.

Поликрат се извърна. Този прям език му се стори прекалено груб. Той поговори пак с тайния си съветник, сетне леко, назидателно рече:

— Делфи не върши нищо несправедливо; ще поговорим с Харакс.

Езоп се изсмя:

— Тогава той ще ти каже, че съм измамник; той бе разправил това на самосците още преди да стъпя на вълнолома.

— Ще изясним тая работа — отсече с достойнство Поликрат. — Вземи си вещите и тръгни с моя таен писар. Ще служиш при мен.

Властелинът се извърна към каляската си, придружителите му се отдръпнаха заедно с него. Всички гледахме към Езоп, очаквахме, че ще го последва. Това все още не значеше свобода, но поне светлина. Радвах се заради него, знаех, че през цялото време той беше страдал повече от всички ни. Сграбчих ръката му и исках да кажа: „Бъди щастлив!“ Не зная какво казах, сълзите се стичаха надолу в гърлото ми. Струва ми се, че Езоп направи няколко крачки към Поликрат. И тогава някой от нашите захълца с глас.

Езоп се спря. Поликрат забеляза това, окашля се недоволно, запита отсечено:

— Какво става? Следвай ме!

Езоп остана на мястото си.

— Аз съм свободен човек — каза той — и следователно съм свободен да остана и тук. Мисля, че тук долу, сред робите, съм по-свободен, отколкото бих бил горе, сред аристократите в твоя двор. Свободата — ти трябва да знаеш това — израства отдолу нагоре, тя не може да бъде дарявана отгоре. Свободата е цвят, а не плод.

Поликрат гневно удари с меча си една отломка от скалата. По някакви неизвестни за мен причини той замълча и прие решението на Езоп. По някакви неизвестни за мен причини и надзирателите останаха меки, след като властниците си отидоха.

Ние се стълпихме гъсто един до друг, имаше повече факли, отколкото обикновено можехме да виждаме Езоп, когато ни запита:

— Да ви разкажа ли нещо?

Отдъхнахме си и кимнахме, искахме да го чуем.

— Ще ви разкажа приказката за вълка и за кучето — каза той, — макар че ние не сме вълци, а ония не са кучета; макар че ние сме роби, а ония — свободни; все пак вие ще разберете какво искам да кажа, ще разберете къде е истината.

Веднъж жалък, изгладнял вълк срещнал някакво охранено куче.

— Друже — рекъл вълкът, — живот си живееш ти! Коремът ти е натъпкан като на пчела, докато аз, въпреки че съм силен, ще пукна от глад! Как успяваш да се подреждаш така?

— И ти можеш да се подредиш точно тъй — рекло му скромно кучето. — Трябва само да вършиш при моя господар същото, което правя аз.

— Говори! — казал вълкът, комуто потекли слюнки от челюстите.

— Всичко е съвсем просто — рекло кучето. — Трябва само да вардиш прага му и да внимаваш, особено нощем, за крадци. Успееш ли да спипаш някого от тия негодници, получаваш извънредна дажба. Господарят ти дава най-хубавите кокали от трапезата. Всеки от семейството ти подхвърля някое вкусно късче. За да не ти засяда залъкът, можеш да ядеш и зарзават — колкото си щеш!

— Разбира се, че искам — казал вълкът. — Да не мислиш, че толкова са ми домилели снегът и ледът в гората? Да си седиш под сигурен покрив и да си тъпчеш до насита стомаха — това положително не е много лошо. Идвам с тебе!

Отправили се доволни към стопанството. Ала по пътя вълкът погледнал врата на кучето и видял, че козината му там с проскубана.

— Какво ти е на врата, приятелче? — запитал той.

Кучето смутено почнало да усуква:

— А, нищо особено…

— Е, кажи де!

— За да си отварям очите хубаво, връзват ме, та денем да спя, а нощем да пазя.

— Ами ако ти се доще да идеш нанякъде, тогава какво?

— Днес веригата беше скъсана, инак, разбира се, не може.

Вълкът спрял.

— Тогава предпочитам да те оставя да плюскаш сам. Да седя вързан с верига за врата, това не е за мене работа.

Прихнахме да се смеем — ние, робите, ние, вълците, ние, непокорните; нашите вериги бяха само на краката.