Арнолт Бронен
Езоп (47)

V

Определена е за него участ зла зарад злодействата и богохулните дела.

Той, пришелецът, чужд на всякакво смирение, погаври се в Елада

със светите изображения — гореше храмове, олтарите сквернеше

и статуи на божества крадеше…

Ужасно, кърваво ще бъде неговото изкупление!

Не обичам поетите да ги използувам тъй, както самите те се използуват помежду си. Тия стихове са от дълбока древност, преди много години един стар поет е дарил Делфи с тях. Но по-младите ги преписаха, а пък най-младите ще победят, защото пеят най-старите истории по най-нови мелодии.

Изпях тия стари стихове на общото събрание на храма в града Делфи, свикано, както става само в най-важни случаи, незабавно. Междувременно бях изпратил вече за Криса един отред конна стража със заповед да сложи ръка на лидийската триера. Наистина най-вероятно бе Езоп да поеме пътя към пристанището. Но тъй като за него оставаха открити и много други пътища, тъй като той в никакъв случай не биваше да избяга, необходима бе помощта на града Делфи; нашите стражници не стигаха, за да търсят навсякъде.

Отначало настроението на делфийските граждани не беше благоприятно за нас; вярно бе, те живееха на наш гръб, ала не обичаха служителите в Делфийския храм. Тъй, докато аз най-убедително им описвах страшните престъпления на фригийския негодник, те ръмжаха неблагозвучно и най-спокойно секнеха носовете си; пробудиха се едва когато стана дума за кражбата на златната статуйка.

Тъкмо това беше болното място на тая сбирщина: самите те бяха най-големите крадци и грабители на храмове. Не им стигаше, дето ограбваха поклонниците, ами смятаха за свое неотменимо право да ограбват от време на време основно всички наши светилища. Сега обаче беше дръзнал да граби друг и това те почувствуваха като досадно вмешателство в техните привилегии. А когато Никандър описа подробно откраднатия предмет и означи стойността му с пет таланта, възмущението мигновено пламна. Наскачаха, зареваха и развълнувано размахаха ръце. Камите, с които обикновено режеха тайно най-хубавите късове месо от жертвените животни по олтарите, блеснаха във въздуха.

— Какво искате? — викнах заповеднически на тая глутница; никога не ми се бяха виждали тъй презрени.

— Съд и присъда, и изпълнението й!

Бяха единодушни, както почти никога; само един между тях възрази — някой си Демеас, книжар, същият, от чието дюкянче веднъж се наложи да изземем рулата с памфлетите на Езоп.

Народните съдии бяха избрани и се присъединиха към храмовите съдии. И докато по всички пътища на страната се разпращаха потери, аз реших да тръгна заедно със съдиите по пътя към Криса. Голяма тълпа от делфийци ни последва.

Едва ли можехме да се надяваме да настигнем Езоп преди Криса; той имаше над три часа преднина. Бързахме потни и мълчаливи сред обедната жега, която сега, през Елафеболион^[1], бе вече доста голяма. Ала Езоп никак не беше бързал. Изминали бяхме едва десетина-дванадесет стадии и вече забелязахме в далечината пред себе си ярките жълти одежди на лидийската делегация, скоро можехме да различим във ведрия пролетен въздух дори шапките им.

Когато ни съзряха, те се уплашиха и побягнаха. Но сетне сигурно им хрумна, че с това стават още по-подозрителни, и спряха. Дързък, нагъл както винаги, Езоп гледаше към нас.

Вървях около двадесет крачки пред съдиите, далеч пред тълпата, която напираше след нас. Той обаче остана сред хората си и не се изправи пред мен. Само каза с резкия си глас, който точно изговаряше всички звуци:

— Сигурно искаш да чуеш от собствената ми уста думите, с които ти се нарече сам: негодяй и лъжец!

Един обирач на храмове не може да обиди един върховен жрец. Изобщо не го слушам. Казвам:

— Тук има един обвинен и това си ти.

И давам знак на съдебните стражи.

— Елате и дръжте оковите готови!

Езоп почна да се преструва на изненадан:

— За какво са тия стражи? Защо са оковите? Кой е обвинен?

Познавах вече неговата дързост, обърнах вниманието и на останалите върху нея. Казах на тях и на народа от Делфи:

— Не позволявайте на тоя престъпник да ви заблуди пак. Сега той е скалъпил вече защитата си. Но когато ни видя отначало, издаде гузната си съвест; тогава побягна.

— Ще ви кажа защо отначало искахме да избягаме — подхвана Езоп.

Пресякох го; сега не беше време за глупави шеги. Но там бе и онзи Демеас, който за съжаление също беше избран за народен съдия; той възрази; и цялата сбирщина от града Делфи с крясъци почна да му приглася; защото на тая мръсна тълпа съвсем не й беше до правда и до религия, ами до смях и забавления. Ето защо всички се развикаха:

— Нека разкаже!

Ща не ща, дадох съгласието си и оня тип разказва:

Пътници тръгнали покрай морския бряг. Изведнъж видели нещо, което се приближавало отдалеч. Помислили, че е голям кораб и спрели да го изчакат. Ала то се приближавало към брега много бавно и те си казали, че сигурно е някоя малка лодка. В края на краищата вълните го изтласкали на сушата и то се оказало най-обикновен пън. Тогава си рекли: „Чакахме нещо, а пък то излезе нищо!“

Делфийците раззинаха муцуни и сами не знаеха дали да се захилят. Ето защо, посочвайки недвусмислено към нас, тоя изпечен разбойник добави:

— Тъй е и с някои хора. Отдалеч изглеждат внушителни, а огледаш ли ги по-добре, излиза, че не заслужават никакво внимание.

Сега вече делфийските граждани се ухилиха, но аз бързо сложих край на шегата. Казах:

— Езоп, в помещението, дето ти преспа тази нощ, имаше една златна статуя на стойност пет таланта.

С оная наглост, която никога не го напущаше, Езоп отговори:

— Видях я, но не съм я оценявал колко струва.

Никандър угрижено каза:

— Езоп, тя струваше пет таланта.

Езоп спокойно се съгласи.

— На теб ти вярвам.

Повелих тишина и продължих:

— Никой не е влизал в тази стая преди теб и след теб. Обаче статуята на Аполон, изляна от чисто злато, липсва. Значи, може да си я откраднал само ти!

Възцари се такава тишина, като че ли беше среднощ. С усилие — и запъване! — Езоп произнесе думите:

— Убийте ме, ако намерите златото си при мен!

Дали бе разбрал вече, че беше загубен?

Той заповяда да донесат багажа и да го разтворят пред нас. Претърсихме чувалите и вързопите, нищо не убягна от погледа ни. Нямаше и най-малко парченце злато. Побледнях. Жреците се разтрепериха. Гражданите на Делфи недоволно заръмжаха. Цялата история заплашваше да свърши зле за нас. Но как беше възможно това? Нима някаква висша сила се беше намесила отново в полза на Езоп?

Започнахме да се съвещаваме шепнешком. Езоп гледаше присмехулно и тържествуващо към нас. Ръмженето на тълпата, сега вече от двете ни страни, заплашително се усилваше. Само Демонакс запази хладнокръвие и ясен разум. Той преброи багажа.

— Липсва един чувал.

Тъй като Езоп — какъвто си беше изпечен хитрец — твърдеше, че не се интересувал от такива дреболии, Садиат се видя принуден да признае, че наистина липсва един чувал. Нима злодеят все още бе толкова сигурен в правотата си? Във всеки случай той стигна в дързостта си дотам, че започна най-подробно да разпитва своя слуга Келайт.

— Липсва ли чувал?

— Да.

— Къде е?

Чувалът бил толкова тежък, че Келайт го скрил зад някаква трънка по пътя.

Къде станало това?

Не било много далеч оттук. Изпратих момъка, придружен от двама стражници, да го търси. След около половин час те се върнаха запъхтени с чувала. Демонакс го сграбчи и го хвърли пред нозете на Езоп. Той го разтвори сам. И тогава първото нещо, което блесна и звънко изпадна пред него, бе златната статуйка на Аполон.

Лидийската делегация, само до преди миг упорито стълпена около своя водач, се пръсна на всички посоки на вятъра. Гражданите на Делфи обаче се спуснаха към него възмутени, негодуващи.

Ругатни, проклятия, заплахи се сипеха като град над Езоп. Той стоеше, преструваше се, че не може да си обясни всичко това. Но не можеше да измами мен.

Казах:

— Ти сам произнесе присъдата си.

Дадох знак на съдебните стражници. Без да се бавят, те сложиха оковите на ръцете на храмовия крадец.