Арнолт Бронен
Езоп (24)

III

Чувал бях да пеят по много площади една песен:

Дълбоко в земята укриват от нас боговете храната, че инак това, за което сега с пот на чело година се труди, за ден би спечелил човекът — и бързо, и леко. Бог Зевс, разгневен, скри храната дълбоко в недрата — с лъжата си сам Прометей за това го принуди: обрече на труд и страдания тежки човека.

Китародите, които продължават да дрънкат по-нататък на своите китари, разказват за тая песен така: бил я измислил някакъв беотиец. Пеел я по пътищата, наричали го „онзи, който разнася радост по пътищата“. Ала доколко тая песен „разнася по пътищата радост“, това разбрах в Лаврион.

Когато времето е съвсем ясно, от Лаврион могат да се видят върховете на платната на корабите, които влизат в пристанищата на Фалерон, Мунихия и Пирей. Толкова висока е планината. Толкова надълбоко трябваше да слезем ние. Казват, че по-голямата част от среброто се намирало на такава дълбочина, на каквато е повърхността на морето. Две хиляди шахти зеят тук една до друга. Планината е надупчена като сито.

Дифил вече ме чакаше. Както обикновено той бе в работилницата, дето промиваха рудата, за да следи никой да не му краде от скъпоценното сребро. Там работеха неокованите роби. Окованите във вериги, както и децата — десет — дванадесетгодишни момчета — трябваше да работят под земята. Дифил и надзирателят Арим ми дадоха разпорежданията си. Получих една ечемичена тиганица и мях с вода, окачиха ми и една лампа.

— Лампата гори десет часа — каза Арим. — Толкова трае смяната ти. Ако излезеш с още горяща лампа, ще бъдеш наказан с бой и с двойна смяна. Изобщо бъди работлив и изпълнителен. Който мързелува и се размайва, се наказва сам.

Арим състави смяната; бяхме тридесет рудокопачи, двадесет от тях оковани във вериги, десетима роби — носачи, петнадесет момчета и четирима надзиратели. Всеки имаше по две сечива — длето и чук. По-тежките инструменти като лостовете за ломене оставаха в галериите.

Бавно, потраквайки с веригите, се отправихме към изхода на шахтата. Голямо оживление цареше там. Бързо излизаха един след друг от рудника робите — носачи със своите върбови кошове и изсипваха изнесената руда в един улей, по който тя шумно се свличаше надолу, към работилницата, дето я промиваха. Измериха ме с погледи, никой не биваше да говори. Но разбрах, че бях попаднал сред свестни люде.

Сетне влязохме в рудника; за мен това беше ново. Входът на шахтата бе широк, висок и добре иззидан, само дето наоколо ни свиреше силен вятър и имаше лоша миризма, та човек добиваше неприятен вкус в устата.

Сетне по тясна стълбичка се слизаше все по-надолу и по-надолу. Въздухът стана спарен и душен. Намирах се между двамина роби, оковани във вериги. Спрех ли, този, който вървеше след мен, ще не ще, стъпваше на ръцете ми. Стенех, пъшках, ревях — не мога, не мога повече, — но никой не ме чуваше, а може би бяха свикнали вече с това.

После дойде един равен участък. Оттам водеше галерия с двойни подпори, които изглеждаха добре изградени. Аз съм доста нисък, но трябваше да сведа много главата си, за да не я удрям в тавана. От галерията се отклоняваха няколко съвсем къси ходника, малко по-големи от миши дупки; в тях пропълзяха момчетата — човъркаха там, черни като червеи. Не зная какво копаеха и как го изваждаха от дупките. Струваше ми се, че го поглъщаха през устата си и сетне го изкарваха отзад. Като ги гледаше, човек се чудеше, че изобщо са живи още.

Страшно бучене — едно истинско и второ в ушите ми — се носеше край мен. Движех се пипнешком, надзирателят, безчувствен и безпощаден, ме тласкаше все напред. Така най-сетне стигах до мястото, дето щях да работя. Рудничарят видя, че съм нов, посочи ми сечивата и ми показа от кое място да продължа да ломя камъка. Сетне останах сам.

В Лаврион се копае галенит, който съдържа сребро и е лесно трошлив. Галериите трябваше да се подпират добре, но дървото бе по-скъпо от робите. Робът — носач, който дойде с кожения си чувал, за да отнесе рудата, веднага ми каза: точно там, дето работех аз, преди десет дни бил затрупан един. Разбира се, не може да става дума нито за помощ, нито за закрила; дори и да изровят някого още жив, той положително пуква, докато успеят най-сетне да го изкарат на повърхността. А още по-страшно бушували минните газове. Вентилацията никога не се контролирала. Преградите за минните газове били само летви, уплътнени с глина. Запитах рудничаря:

— Колко време може да издържи човек тук?

Той каза, че никой не оставал в рудника повече от шест години. Ако бил късметлия, продавали го по-рано — случвало се от време на време някой от собствениците да фалира.

Друга възможност за избавление нямало.

През първите седмици и месеци беше също както първия ден: струваше ми се, че никога няма да изляза оттам. Излизах полумъртъв, довличах се с последни сили до каменните работнически подслони, разположени до самата работилница за промиване на рудата, просвах се на дъските — понякога върху тях имаше слама, понякога нямаше, защото някои гладни я изяждаха — и едва легнал, заспивах. Сутрин имах половин час, за да ида по нужда и да се измия, сетне получавах малка чаша козе мляко и след това пълзенето под земята започваше отново. Не зная дали по онова време съм живял, говорил или мислил. Прекалено отчаян бях, за да се отчайвам.

Надзирателите бяха сурови, затворени мъже — пуснати на свобода и достигнали до свободата чрез предателства и мерзавства спрямо своите братя по съдба. Сега от свободата им беше останало само едно: страхът, че може пак да изгубят свободата си. Един-единствен от надзирателите разговаряше понякога с нас. Името му бе Филип, беше тракиец. Казваше, че животът на земята бил кратък, нямало никакво значение дали човек го е изкарал добре или зле; защото и най-големите страдания били незначителни в сравнение с блаженствата, които очаквали човека в истинския живот след тоя мним земен живот. На това бил научил тракийците някой си Орфей, певец, който ходил в подземния свят и се върнал оттам.

Неколцина се вслушваха в думите му, пъшкаха и охкаха, въргаляха се по дъските и фъфлеха неразбрано насън. Твърдяха, че сега, като повярвали в думите на Филип, им станало по-леко, а разговаряха ли денем за тия неща, очите им диво се втренчваха и те пиеха думите като непримесено вино. Колебаех се дали да вярвам на Филип и може би щях да му повярвам, ако не бе надзирател в рудниците. Вече бях чувал оттук-оттам, че след тоя живот имало друг и че имало някаква земя отвъд тая земя. По-леко спях, когато се мъчех да повярвам в това. Зле спях, когато виждах живота такъв, какъвто бе: денем и нощем трябваше да работя с две вериги на краката и за нас нямаше ден за отдих, нито пък празници и почивка; а онзи, който действително беше виновен за нещастието ни, живееше сред разкош, пък и паричната глоба не плащаше той, а робите му, които по тази причина трябваше да работят повече.

Една вечер, докато се въртяхме още върху дъските, оня Филип отново почна да проповядва. Слушах го, защото ми беше останало парче тиганица и дъвчех. Заредиха се безкрайни приказки за голямото щастие, очакващо всички ни — трябвало само да вярваме и с помощта на тая вяра да се справяме със сегашния си живот. Много хубаво беше всичко това и може би беше добре да го слуша човек преди заспиване, защото усещахме силна горчилка в гърлото особено сега, през лятото, когато веригите разраняваха кожата ни, а отдолу, откъм морския бряг, долиташе кикотът на голите момичета и плясъкът на вълните. И така, мълчах си замислено, когато изведнъж се чу глас. Той отговори на Филип:

— Какво си седнал да проповядваш това на бедните, драги? Проповядвай го на богатите, та да раздадат нещичко от богатствата си, щом като няма да имат нужда от тях през бъдния живот. Ако сторят това, ще ти повярвам.

Неколцина се изсмяха, а аз направих опит да се огледам. Много бе тъмно при нас, а беше и строго забранено да светваме с лампите си. Не можах да различа онзи, който беше говорил.

Надзирателят каза:

— Ти си нов тук и не знаеш какво уважение ми дължиш. Не знаеш какво уважение дължиш и на боговете. Като поработиш една година долу, в шахтата, ще го разбереш, стига да си жив още. Затова те предупреждавам: почитай боговете.

Надзирателят каза това сериозно, заплашително и ние се свихме върху дъските — ние, които познавахме бича му. Новият обаче се засмя и рече:

— Ще ти разкажа нещо за твоите богове:

Един бедняк имал божество, издялано от дърво. Всекидневно падал пред него на колене и го умолявал да го направи богат. Дървеното божество не казвало нито „да“, нито „не“ и беднякът си оставал все така беден, както бил. Един ден беднякът се разгневил. Хванал дървеното божество за краката и пухнал главата му в земята. Тогава главата на божеството се счупила и от нея рукнало злато. Хвърлил се човекът върху съкровището, почнал да го брои и извикал:

— Колко глупав и опак си бил, мили боже! Докато ти отдавах почит, с нищичко не ми помогна. А сега, когато те разбих, ми се отплащаш с голямо богатство.

Всички прихнахме да се смеем, а след това се замислихме: какво ли искаше да каже с приказката си новият?

Изведнъж разбрах всичко, станах и пипнешком се промъкнах до оня, който беше говорил. Казах му:

— Ти си Езоп.

Той мълчеше.

Повторих въпроса си. Надзирателят ни викна заповеднически да не говорим. Стана ми ясно защо мълчеше Езоп. Исках да остана по-близо до него, като нов той може би се нуждаеше от помощ. Мълчаливо се сместихме един до друг и аз спах до него.

Ето как се отнесли с Езоп в Делфи: казали му, че ще го съдят, ала не го изправили пред никакъв съд. Казвали, че ще бъде осъден на смърт, но нямало нито процес, нито съдии, нито присъда. Хвърлили го в най-тъмното подземие, дето по пода се въргаляли скелети и мръсотии. Не можели да го оставят да умре от глад, тъй като техният бог им забранявал да сторят това преди присъдата. Ето защо всеки ден хвърляли в подземието по един черпак ечемик. Зрънце по зрънце събирал Езоп ечемика в тъмното. Вода не му давали. Езоп изследвал пипнешком цялата си килия и намерил едно влажно място, малко встрани от мръсотиите. Издълбал си плитко коритце и успявал да събира по шепа вода дневно в него. В такива мъки минавал денят му.

След няколко месеца положението му се подобрило малко. Тъмничарят почнал вече да му носи храна и вода. Никой не вярвал, че той ще оживее през това време; но тъй като оживял, казали му, че по внушение на Пития го помилвали. Навярно били разбрали, че и да съберат всички празни приказки и клюки, не биха стигнали, за да го обвинят в богохулство. Те искали да го пипнат по друг начин: обявили го за роб, който противозаконно се промъкнал в свещения храмов квартал, дето имали право да влизат само свободните. Но въпреки всички заплахи Езоп не признавал нищо, а от Самос, дето си имали други и по-неотложни грижи, не идвал никакъв отговор. Тогава го пуснали от затвора.

Но омразата на делфийските жреци се простирала и извън затвора. В мрачна нощ си тръгнал Езоп, едва се крепял на краката си, завалял се през храмовия квартал, твърде слаб бил, за да може да понесе силния въздух на свободата. Само закрилата на боговете била над него.

И ето, чул се грохот, тътен и съскане. Пития, полупобърканата, остаряла прорицателка, която се хранела само с отровни ферментирали билки, почнала да пелтечи нещо, а ясновидците го разгадали тъй, както било угодно на тях. Така нейните най-нови думи гласели: „Робът си остава роб“. Езоп чул, че отново го търсят. Дали наистина го грозяла заплаха, или пък само искали да го прогонят от Делфи? Във всеки случай той избягал, напуснал този зловещ, глух котел и налетял право в ръцете на атинските търговци на роби, които дебнели него и подобните му.

Той беше в по-добро положение от мен, не беше углавен престъпник; до първия опит за бягство — който обикновено не закъсняваше много — той не носеше вериги. Надзирателите не го обичаха. Виждаше им се прекалено свободен, прекалено дързък, изобщо те се оправяха по-лесно с нас, окованите. Какви ли мъчнотии не му създаваха, наказваха го с допълнителни смени, изпращаха го в най-опасните шахти. Човекът естествено бе много изнемощял от дългия тъмничен затвор. Не можеше да изкарва толкова руда, колкото нас. Това даваше повод постоянно да го наказват с допълнителни смени и да намаляват храната, която му се полагаше. Имаха си те превъзходни методи, за да докарат човека до отчаяние. С точност можеха да определят деня, когато той ще стигне до края на силите си. И тогава с помощта на своите соматофилаки го хващаха, неизминал още няколко стадии, бичуваха го, докато, окървавен, изгубеше съзнание, и накрая, ако останеше жив след всичко това, оковаваха го във вериги. Тогава вече той беше сломен, превръщаше се в сечиво като чук или свредел, ставаше само покорната дръжка на твърдия каменен пробой, който прорязваше рудата.

Никога не се бяхме замисляли за тия неща. Езоп ми ги каза само след няколко дни. Бях се опитал да отделя от многото руда, която бях изкопал, малко и за Езоп, та да не може надзирателят да го ругае пак. Робът — носач се възпротиви. Предпочиташе да носи повече от мен и по-малко от Езоп, отколкото все едно и също количество.

— Носачите са маши на надзирателите — каза Езоп. — Властта на надзирателите се опира на тях. По-силни ще бъдем, ако привлечем носачите на наша страна.

Естествено строго бе забранено да разговаряме помежду си. Но ставаха задръствания, престои, нещастни случаи. Тогава надзирателите се разтичваха, прекъсваше се строгият, суров ритъм на робите — носачи.

В края на нашата галерия носачите стояха един над друг върху издадени греди и си подхвърляха нагоре тежките кожени чували с рудата. Работата им бе убийствена, но така те имаха поне въздух и малко светлина, която се процеждаше отгоре; затова и я вършеха. Сега на едного от тях бяха подхвърлили прекалено тежък товар и той беше паднал в дупката; такива неща се случваха всяка седмица. Надзирателите бяха при трупа, изнасянето на рудата спря, свряхме се в едно малко уширение и заговорихме за мъртвеца, когото един от нас познаваше — бил от съседно на неговото село.

Езоп стоеше до мен и остави най-напред да говорят другите. Сетне, когато забеляза, че всички чакат неговата дума, подхвана:

— Мъртвец там, отпред — това съвсем не е весела история. Но не бива да я смятаме и за тъжна, стига да разберем правилно смъртта на тоя Кибдол. Днес аз виждам при нас и робите — носачи и ми идва на ум нещо, на което неотдавна станах свидетел при един селянин, също такъв селянин като бащата на онзи, който сега лежи мъртъв на дъното на шахтата. Искате ли да чуете историята?

Искахме.

Синовете на един селянин не се погаждали; клеветели се взаимно, биели се и се ругаели; при това всички живеели от един и същ труд, в едно и също стопанство и били от една и съща кръв. Напразно ги увещавал баща им. Братята се държали помежду си като врагове.

„Щом като думите не помагат — си казал баща им, — ще опитам тогава с пример.“

Накарал синовете си да му донесат снопче тънки клони. Донесли му. Разделил ги старецът на две половини, едната оставил на снопче, а клоните от втората сложил един до друг. Сетне дал отделните клони на синовете си и им казал:

— Счупете ги!

Те ги счупили с лекота. След това дал снопчето и казал:

— Счупете го!

Яки като мечки били братята и здравата се напрягали, но никой не сполучил. Тогава баща им казал:

— Вие сте като клоните, поотделно всеки от вас ще бъде пречупен. Но останете ли вкупом, ще бъдете непобедими.