Арнолт Бронен
Езоп (3)

III

Нека тия, които ме слушат, не ми се сърдят, че описвам живота, а не историята, поради което само накратко се спирам върху прочутите събития, каквито има твърде много; от друга страна обаче аз се вдълбочавам преди всичко в ония характерни човешки черти, от които зависи продажната стойност на човека.

Щом си получила отново момчето — играчка, Родопис мигом разцъфнала. По онова време тя била седемгодишна и всъщност още не било редно да знае нещо за любовта. При все това тя си тананикала вече една песничка:

Сърцето ми люби и все пак не люби

ума си изгубих — ума си не губя… —

Докато майка й набила своето галено котенце, ала без всякаква полза; защото в края на краищата котенцето набило майка си; Диманд ги гледал и се смеел.

Седемнадесетгодишният Асарак стоял наблизо и се държал тъй, като че ли бил от камък. Скоро почнали да го смятат за неразделна част от дома на земевладелеца, а и Диманд го мислел за добър роб, тъй като Асарак никога не бил узнал какво значи свобода. В действителност обаче момчето все пак било поживяло свободно някой и друг ден.

Та всичко това станало само няколко години преди голямото фригийско въстание, което избухна през третата година на четиридесет и осмата Олимпиада. Аз нямах представа защо избухна то и изпитвах само голям яд, дето избухна, защото революциите носят вреда както на боговете, тъй и на търговците. Но колегата Талес, който си тика носа навсякъде, каза, че бунтът не бил предизвикан от боговете, а от мидийци и перси и ми го обясни по следния начин (на мен обаче не ми се вярва да е така):

Киаксар, царят на Мидия, не се чувствувал сигурен на престола си. Трябвало да отклони някак вниманието на своите бунтовно настроени конници, които преди това самият той бил настроил бунтовно. Мидия била — тъй казваше Талес — военна машина. Рожба на войната, която се нуждаела от нея, тази машина пораждала войни, от които се нуждаела самата тя. Ето защо Киаксар чисто и просто обявил с декрет извънредно положение в Мидия и бавно потеглил на запад, за да усмири бунтовния дух в западните провинции с бунтовния дух на своите конници.

Във Фригия запристигали бежанци и разказвали страхотии за врага, който се приближавал — бежанците винаги разправят страхотии. Чули тия разкази и работниците в Хемон. Никакъв враг не ги плашел. Всички врагове — тъй казвали те — сигурно са по-добри от нашите лидийски приятели. Капис например мислел за своята жена, с която бил изживял едва десетина любовни часа. Капис например мислел за своя отвлечен син. Капис например си казал, че в продължение на петдесет години не е живял истински дори и петдесет часа.

И тъй, докато мидийците все повече и повече се приближавали, каменоделците в Хемон се преброили и открили, че са двадесет хиляди невъоръжени срещу две хиляди въоръжени. Направили сметка, че един въоръжен би могъл да убие най-много трима невъоръжени, преди сам да бъде убит от четвъртия невъоръжен. И така каменоделците нападнали лидийската войска и я изклали до крак. След това обаче се пръснали, тъй като всеки от тях искал час по-скоро да намери семейството си.

Та това бил Фригийския бунт; толкова знаеше за него Талес. Аз пък знаех още, че като получил тая вест, цар Алиат прежълтял от яд. Цяла седмица го боляла жлъчката и повръщал зелени лиги. Жреците изследвали тия лиги и предсказали, че настъпват тревожни дни. Тогава Алиат още повече прежълтял от ярост. Скочил начаса от леглото, цяла нощ беснял из двореца си и пребивал от бой всеки, който имал нещастието да му се мерне пред очите. Това му подействувало целебно, той излязъл на стълбището пред градския си палат и извикал на събраните долу жители на Сарди, че сега походът започва и че няма да има шега! Досега се бил отнасял към фригийците като нежен татко. Те обаче му се отплатили с престъпна неблагодарност. И сега щял да смаже Фригия, щял да пощади само воловете и ония мъже, които намери пред ралата; защото дори тогава, когато бил най-жълт от яд, той не забравял, че му трябва пшеница.

Голяма войска била свикана, около десет мириади души. Осем мириади дали лидийците, по една — карийците и държавите от Йонийските острови. С обоза на йонийците отишъл в Сарди и Талес. Бил продал два корабни товара превъзходно дървено масло на снабдителя на лидийската войска. Но в Сарди нямали достатъчно кожени мехове за зехтин, а пък то се знае, че на война не можеш да тръгнеш с вази и с амфори; нямало как да пресипят дървеното масло. Тогава при Талес дошъл синът на Алиат, престолонаследникът Крез, и му обещал да заплати зехтина двойно по-скъпо, ако се съгласи да придружава три месеца царските войски. Талес се съгласил. Още било доста студено и сезонът не бил подходящ за търговия с дървено масло.

А в това време Капис се озовал близо до стопанството на Диманд. Бил заедно с двама свои приятели, останали вече без семейства и натоварени с оръжия, колкото могли да влачат. Приятелите си и оръжията Капис оставил в пиниевата горичка. Сетне се промъкнал до пещерата, гдето Ма от години вече живеела сама — нали синът й постоянно спял в дома на земевладелеца.

Било нощ. Любовна нощ — тяхната дванадесета или тринадесета любовна нощ — във всеки случай последната. На сутринта Ма и Капис се спогледали ужасени: две старчески, измъчени лица.

— Кой те докара до тоя хал? — викнала Ма, викнал Капис.

И Капис се втурнал обратно към своите приятели, към оръжията.

Ала там нямало вече оръжия; приятелите му представлявали мръсна кървава купчина. Диманд ги нападнал в гората, за да се сдобие с оръжие за себе си и за своите хора. Капис тръгнал по кървавите следи и те го завели до имението. Блъскал зидовете, по които нямало прозорци, хвърлял камъни по тях и над тях. Тогава върху стените се появили слугите и робите на Диманд, почнали да му се хилят, да го подиграват. Капис ги изгледал люто, викнал им:

— Търся сина си!

Ала на тях не се харесало, дето ги гледал люто, уплашили се от злия му поглед. Почнали да го замерят, почнали да плюят отгоре му, да пикаят отгоре му и никой не го слушал.

В този миг на Диманд хрумнало да нареди да засвирят пронизителните бойни флейти. Това е една мелодия от седем тона, при която всеки истински мъж подскача като боднат в ребрата. Бяс обхванал мъжете върху зида. Те почнали да танцуват със своите копия, да си играят със стрелите и раззинали широко уста.

Танцувал долу и Капис, вдигал камъни от полето, хвърлял ги наоколо си; никого не искал да удари, ала все пак ударил едного. Тогава те почнали да стрелят по него, по-скоро на шега, и дълго време не го улучвали. Сетне три стрели наведнъж се забили в Капис, кръвта му пръснала нагоре чак до стената.

Езоп стоял зад останалите — нему не били дали оръжие. Капка кръв паднала на ръката му, той подскочил и в същия миг познал в жалкия труп образа на баща си. Хвърлил се направо от стената, паднал долу, лазил, препъвал се, завлякъл се до мъртвеца. Надвесил се над баща си и го заоплаквал по фригийски с яростни, пронизителни викове. Тогава останалите — за да не гневят боговете — се махнали от стената.

В това време цар Алиат стигнал с лидийската войска до Мидеон, старата столица на Фригия, дето се намира прочутата гробница на Мидас. Зад него не съществувала вече никаква Фригия. Всичко, което не било камък, горяло; всичко, което било кръв, гниело. Още деветстотин стадии оставали до граничната река Халис, дето в Птерия се намирал най-източният лидийски гарнизон. Но Алиат вече тържествувал. Декламирал в базиликата на лидийския губернатор:

— Лидийският Зевс Нинойски ми повели да потегля в поход. Покрих фригийската страна с развалини, преследвах като диви зверове мъжете и жените й, завладях градовете й, разруших олтарите й. Хвърлих фригийските домове в пламъци, опустоших всички селища, разруших ги, превърнах ги в съсипни и пепел, наложих над всички тежкото иго на моето господство, за да мога над труповете им да принеса благодарствена жертва на моя повелител, лидийския Зевс Нинойски.

Одобрително замърморили зависимите князе и военачалниците. Единствен Талес се надигнал — тъй разказваше той — и запитал:

— По-беден ли искаш да станеш от тази война, или по богат?

А Алиат никак не обича да го заговарят, още по-малко да му задават въпроси. Той е такъв един навъсен и брадат човек. Готвел се вече да заповяда да отрежат едното ухо или част от носа на Талес, когато му дошло на ум за елинските помощни части, които не бивало да дразни.

Затова той заповядал на робите си да го погъделичкат, за да се засмее, и с тази усмивка на уста подигравателно казал:

— Как мога, търговецо на зехтин, да обеднея, когато разширявам царството си? Разширяването е най-важното.

Тогава се усмихнал и Талес, който нямал много високо мнение за лидийците, още по-ниско обаче за мидийците и за персите.

— Богатството на всички страни — той твърди, че бил казал тъй, а аз като роботърговец мога да се подпиша с чиста съвест под тия думи — е човекът. Унищожиш ли фригийците, ще обеднееш; зависи дали сега ще ги спечелиш, или ще ги изгубиш. Защото добрият съсед е по-евтин от лошия съсед или пък от никакъв съсед.

Зависимите князе възроптали, а стратезите се разкашляли; само младият престолонаследник Крез насърчително смигнал на Талес.

Алиат неспокойно се въртял насам-натам на трона си; накрая той заповядал на върховния жрец да принесе жертва на бога на войната.

Тозчас на площада пред двореца на наместника била издигната петметрова клада, на която поставили и вързали за коловете десетимата най-силни и най-красиви фригийски пленници. Тъй царят можел да вижда от своя престол лицата им.

След тържествената обща молитва на всички жреци десетимата най-добри стрелци забили горящите си стрели под самите крака на пленниците. Лумнали пламъци. Пленниците, които дотогава се държали мъжествено — почти като нас, елините — изгубили смелостта си и неистово закрещели. Пламналите им тела се гърчели.

Алиат замислено се взирал в лицата им. Защото лица те имали още. Ала къдриците им, намазани с балсам, вече пламвали и миризмата от изгорели коси се смесвала с уханието на свещените главни, които жреците бясно въртели във въздуха.

Всички в залата гледали с напрежение към Алиат. Той станал и обръщайки нагоре дясното си ухо, заявил, сякаш дочувал от небето онова, което произнасял:

— Отсега нататък ще щадя покорните фригийци.

Лидийските войски вече били достигнали източно от Аморион, за да продължат своите наказателни действия и в областта, дето било стопанството на Диманд. Сега те внезапно получили заповед да се върнат и се прегрупирали в походни отреди. Талес наблюдавал със задоволство това, защото — както ми каза — се нуждаел от фригийския пазар, който му се струвал по-сигурен от египетския.

И така, следвайки войската, той бавно се движел със своята кола по пътя за Птерия. Ала когато минавал край стопанството на Диманд, белята там вече била станала.

При тоя Диманд били минали и вестоносците от брега на Халис. Затова той знаел вече за похода на мидийци и перси. След като заели Понт и Пафлагония, те бавно напредвали към Халис. Царят на мидийците Киаксар и неговият персийски пълководец Камбуджия искали навярно само да запазят от нападения откъм юг важното пристанище Синопа. Диманд обаче бил убеден, че те възнамеряват да освободят Фригия и да я възстановят като самостоятелна държава.

Тъкмо тогава лидийските войски се отдръпнали с няколко стадии. И Диманд и хората му веднага закрещели:

— Големият обрат настъпи!

Те били може би стотина души с петдесет копия и двадесетина лъка — тъй ми ги описа Талес. При все това нападнали един отред лидийци и ги изклали почти пред очите на царя.

Естествено Алиат начаса отменил своята заповед за пощада; шепата хора около Диманд смазал лично той. Там, дето се намирало Димандовото стопанство, наредил да издълбаят на каменна плоча следното:

„ТУК, НА ВЪРХА НА ВЕЛИЧИЕТО СИ, ИЗБИХ ДВЕСТА ШЕСТДЕСЕТ И СЕДЕМ ДИВИ ФРИГИЙСКИ СВИНИ. ОБАГРИХ С КРЪВ ШОСЕТО МЕЖДУ ГАЛМА И СИНАДА“

Разбира се, те съвсем не били двеста шестдесет и седем, освен ако е броил и жените и децата.

От това клане в стопанството на Диманд се отървали само малцина.

В окрайнината на близката гора Езоп бил натрупал заедно с майка си клада дърва, за да изгори върху нея по фригийски обичай трупа на баща си; малката Родопис любопитно го проследила, защото нейните дойки й били казали, че мъртъвците възкръсват сред пламъците на огъня.

Талес наблюдавал безпомощно подновяването на кръвопролитията. И ето сега той забелязал момъка, който след няколко минути щял да стане жертва на лидийците, претърсващи околността.

— Тръгвай след ралото! — викнал му той. — Те избиват всеки, който не върви подир рало!

Ала пред ралото нямало волове. Те били побягнали с рев през полята. Тогава малката Родопис изскочила от скривалището си. Нали досега добичетата винаги й се били подчинявали, на нея, дъщерята на Диманд. Спуснала се след воловете, воловете търтили да бягат пред нея. Тя викала, ругаела, смеела се — и скоро изчезнала.

А лидийците вече дошли. Трима от техните хоплити^[1] се приближили към Езоп с големи, лъскави копия пред себе си. Той се опрял на ралото и дръзко казал:

— Нямате право да ми сторите нищо. Аз съм зад ралото. Това е царска дума!

Лидийците вдигнали копията си нагоре и почнали да се съвещават. Сетне единият от тях — чипонос, брадат и дебелобузест като фавн — рекъл:

— Царят каза „който върви след ралото“. Ти не вървиш, а стоиш. Следователно можем да те убием.

И запристъпвали към него, озъбени и с олюляващи се задници, докато почнало да се чува нещо като бойна песен, не знам обаче откъде:

Чужденецо, умри! Без душа остани!

Земьо, паст разтвори! Тоя труп погълни!

Талес наблюдавал всичко това от колата си и — както ми каза — допаднала му смелостта на младия, невъоръжен момък, който не бягал, не се молел, не треперел, а просто стоял така, както природата го била създала на земята. Сега вече не можела да го спаси никаква царска дума. Ето защо Талес сграбчил Езоп за жилавата му къса, къдрава коса и го изтеглил в колата при себе си. Момъкът се опъвал, сочел към гората, дето била майка му, викал към нея, ала пращенето на пламъците пречело на старицата да го чуе.

Лидийците размахали копията си около колата. Талес се изсмял:

— Исках само да видя колко ви стига умът. Та това е моето момче, което си водя от Милет!

Тогава тримата мъже се втурнали със своите копия към горската клада, за да убият старата Ма. А Талес заповядал на коларя да шибне конете и се понесъл с Езоп към реката Халис.