Арнолт Бронен
Езоп (35)

VII

Аз съм малко момиче от бронз и лежа върху гроба на Мидас. И докато морето бучи, и връхлитат вълните пенливи, и докато порои от дъжд се изливат от облаци сиви, и докато реките текат, и дървета издигат върхари, и докато със ярки лъчи над полетата слънцето жари, и докато луната над мен тънка мрежа изплита от свила, все така ще лежа, ще тъжа върху тая надгробна могила, за да шепна на всеки дошъл, спрял безмълвно край мен да ме види: „Той умря, той е мъртъв сега… Той бе славен, добър… Той бе Мидас!“

Неволно си спомням все тая песен — Симонид я пя вчера на голямата прощална вечер, дадена в чест на цар Крез. Прощална песен бе тя и за мен. Виждал бях вече онзи паметник, онази мила девойка, то бе през един от фригийските походи; и сега най-сетне зная защо образът на Родопис ме разтърси така: същото лице, същият поглед, същата неувяхваща хубост, в която силата и красотата са съчетани в едно; и все пак — хубост, вяло отпусната върху гроб.

Седим в просторната дворцова зала, отрупана с блестящи трофеи от цял свят. На другия ден следобед Крез ще потегли обратно за своята страна: Доста зле е настроен към Поликрат, защото Лидия ще понесе лошите последици, ако Амазис отпадне като съюзник. Поликрат се старае да изглежда весел и безгрижен. За Амазис говори само като за „египетски чудак“. Вътрешно се изяжда, задето се е изложил. Познавам го, зная, че онова, което беше принуден да преглътне при Амазис, ще блъвне от него като от вулкан.

Културните дейци за последен път създават настроение. Поликрат доста неочаквано ги е уволнил до един. Те са си точили зъбите за повече и сега са разочаровани, тия просяци. Нямам нищо против музиката и поезията, но нима музикантите и поетите не следва да са щастливи, че изобщо ги слушат? Да те слушат, все пак е по-добре, отколкото да слушаш. А пък те се държат тъй, като че ли трябва отгоре и да ги даряваш. Кой дарява славея? Той трябва да се радва, ако не стане жертва на котарака.

Между гостите е и Харакс; поканих го на собствена отговорност, в края на краищата трябва да оправя отношенията си с него, ако не искам тоя бъбривец да раздрънка навсякъде как се изложих с двамата египтяни.

Харакс настоява непременно да говори с Крез. Опитвам се да уредя това, то е донейде трудно; лидиецът току-що се е оттеглил в покоите си, за да преговаря с някаква тайнствена личност. Чакаме нетърпеливо, за съжаление отникъде не мога да изкопча кой е човекът, с когото Крез разговаря толкова дълго. Най-сетне ни допускат при него.

Делфи е сърдит на Крез. Когато присъединявал към държавата си малките острови, лидиецът е превърнал в пепелища няколко храма на Аполон. Той трябва бързо да ги възстанови и Харакс, който ще се намери доста натясно, ако отношенията с главния му клиент, Египет, пострадат, настоява доставките на желязо и бронз за възстановяването да се възложат нему. Крез по начало е готов да възстановява, иска да се сдобри с Делфи; но желязо и бронз той може да получи много по-евтино от своите рудници в Кария. Как го постига, не знам. Харакс е прочут с това, че принуждава своите работници да ядат собствените си изпражнения; може би Крез е измислил работници, които изобщо не ядат.

Упорита борба се повежда между двамата. Крез, който за празници и за държавнически посещения хвърля десетки таланти, без да му мигне окото, пести всеки обол, щом се касае за надници и цени. Освен това той, разбира се, иска да сложи ръка на всички рудници из по-малките острови. Познава Харакс, знае, че той доставя стока на всекиго, дори на врага — също и на Куруш, — стига да му се заплати добра цена. Ако Крез постави под свой контрол всички рудници, с това не само ще увеличи потенциала на въоръжението си, а и ще бъде сигурен, че Куруш ще се види принуден да намали своето въоръжение.

Харакс заплашва Крез с враждебността на Делфи, ако доставките за храмовете не бъдат възложени нему. Е, вярно, че Крез предпочита да няма врагове; но неприятелят Куруш му е далеч по-важен. Тъй че Харакс не стига до никакъв положителен резултат. Делфи ще получи голямо извънредно дарение от тлъсти лидийски говеда и фригийски свини, Харакс обаче — никаква поръчка.

Харакс мрази с упоритата омраза на старостта; впрочем той винаги си е бил стар. Казва:

— Крез ще се разкайва.

И добавя:

— Тия неща не ги е родила главата на лидиеца. Обзалагам се, че зад тях се крие Езоп. Често са ги виждали вече заедно.

Може би омразата превръща хората в ясновидци. Но къде се е дянал пак Езоп? Няма го между гостите. При това Поликрат изрично го покани. Обещал съм на Харакс, че ще получи фригиеца. Тъкмо сега е подходящият момент. Отиваме при шефа. Като съзира братчето на Сафо, неговото навъсено чело се смръщва; естествено много добре знае, че не го е канил. Виждам, че мълнията може да изтрещи всеки миг; облакът вече е натежал. Ето защо подхващам съвсем бодро:

— Големи новини, шефе. Знаеш ли защо Амазис си отиде така внезапно?

Шефът ме поглежда тъй, сякаш иска начаса да ме смаже. Точно такъв го искам.

— Ти си мислиш, че заради пръстена. Но не е така. Езоп се е опитал да отвлече най-любимата наложница на фараона Родопис. Ето каква е работата.

До този миг Поликрат не е носил скъпоценния пръстен. Повиква главния си роб, нарежда да му донесат пръстена, слага го на пръста си, оглежда с благоговение него, пръста, ръката си. Бурята още бушува в гърдите му, но сега вече той знае къде ще падне гърмът; зная го и аз.

Заповядва ми да докладвам. Разказвам историята, разбира се, без мен и Харакс, но иначе, общо взето, се придържам към истината. Впрочем с истината винаги се стига най-далеч, само трябва да знаеш кому и кога да я кажеш; по тоя начин се печели доверието дори на боговете. Поликрат ме изслушва до край. Изревава:

— Езоп!

Залата се вцепенява. Всички се оглеждат за Езоп. Напразно. Езоп го няма. Изпращат скитите. Никому не се разрешава да напусне двореца. Толкова тихо е, щото ми се струва, че долавям изтичането на пясъка в часовниците.

Най-сетне той идва. Съвсем безгрижен, надвисналата буря не го безпокои ни най-малко.

— Къде беше?

— Бях, както си ми заповядал, на агората, разправях на хората приказки.

— Аз те бях поканил тук, защо не дойде?

— Поканата е учтивост от твоя страна; да разказвам приказки, беше твоята заповед. Аз се покорявам най-напред на заповедта ти, преди да се осмеля да се отзова на учтивостта ти.

Колко гъвкав е тоя мръсен роб! Вече има на своя страна цял куп хора. Поликрат трябва да го изложи пред всички! Инак ще се измъкне пак.

— Значи, ти признаваш, че се съмняваш в мен?

Оня тип само кимва дръзко.

— Човек се съмнява само във враговете си — кипи Поликрат.

— Аз мразя градушката.

— Какво общо има градушката с един владетел?

— Градушката е добра, докато избива гадините. Тиранията е добра, докато унищожава аристократите. След това не бива да продължава.

— Тиранията ли?

— Градушката.

(Ето на, той отново е прекалено гъвкав, а Поликрат — прекалено тромав. Докато шефът да си поеме дъх, за да го порази, тая пъргава фригийска свиня вече е на сигурно място в храстите. Харакс страхопочтително прошепва нещо на Поликрат. Тиранията не се радва на голяма популярност в Делфи. Всички благородници са против тиранията. Една смъртна присъда, издадена заради враждебност спрямо тиранията, би могла да превърне някакъв си мръсен роб в съмишленик на евпатридите. „Питай го за боговете“ — шепне Харакс.)

— Какво да го питам? — недоумява Поликрат.

Харакс страхопочтително се привежда напред и с мазния глас на опитен жрец казва:

— Във всички самоски храмове има доказателства за това, че тоя освободен роб богохулствува.

Поликрат:

— Вярваш ли в бога, който е създал човека?

Езоп:

— Вярвам в човека, който е създал бога.

Харакс само прошепва:

— Удряй!

И Поликрат удря. Реве, крещи, вилнее. Цялата му ярост, набрана през последните години, през последните дни, руква. Той сипе върху фригиеца най-отвратителните ругатни, най-непристойните хули. Безпощадно го обвинява във всякакви престъпления. С разпенена уста, с разтреперани устни извиква четиримата скитски началници. Те застават пред него, и четиримата истинско олицетворение на жестокостта — хладнокръвни, коварни, палачи, които започват да живеят едва тогава, когато жертвите им издъхват. Поликрат почти е изгубил способността да говори, само изграква още:

— На кръста тоя подлец, на кръста!

Никой — с изключение на мен, разбира се — не е забелязал, че почти едновременно с Езоп в залата беше влязъл и цар Крез. Внезапно той застава пред Езоп и препречва пътя на скитските палачи.

— Ти не можеш — казва той с непоколебимост, която напомня за по-славните му дни — да осъждаш на смърт един лидийски поданик.

Поликрат изтрива пяната от своята муцуна, преди да смогне да отговори:

— Езоп е самоски поданик!

— Беше — казва доста меко цар Крез — до преди един час. Тогава именно аз го направих посланик на царство Лидия при елините.