Арнолт Бронен
Езоп (46)

IV

Чуй ми молбата, о, Зевс Олимпийски, върни ми обратно правото мое

след толкова зло, изтърпяно стократно! Аз съм измъчен:

защо да не мога да мъча ония, дето безсрамно се гаврят със мене

наравно със Злия? Долу, при низшите, нашата кръв благородна се лее —

нека веднъж те да леят кръвта си, а ние да пием от нея!

 

 

Преди много години един голям елински поет посвети тия стихове на Делфийския храм. И той беше мразил Езоп. И той беше имал основание да го мрази. Затова Аполон го бе вдъхновил да напише тия стихове, затова накара и мен да се вслушам в тях. Знаел бях, че неизбежно ще удари часът на тия стихове.

По онова време беседвах много с Демонакс. За последен път ни бяха съобщили за Езоп от залива Амбракия в далечна Етолия. Дълъг и труден бе пътят оттам до Делфи.

— Няма да дойде — каза Демонакс. — Него изобщо не го интересуват нито вести от Крез, — нито вести за Крез. Освен това ще го предупредят приятелите му.

Отправихме молитви към бога.

Молехме се и принасяхме жертви по няколко пъти на ден. Ако богът държеше да бъде почитан и славен, ако държеше на своите верующи и на своите жертви, той трябваше да се намеси сега. Положително бе, че в политическо отношение цар Крез беше все едно мъртъв, а пък нашият Еврибат щеше да се погрижи и за това, той да не убегне от палачите на Куруш. Но беше ли също тъй сигурно, че Езоп нямаше да си намери нов цар? Твърде често ни се беше изплъзвал вече тоя престъпник, за да си позволим сега да се колебаем много.

Готвехме се да проводим пратеници във всички посоки. Тия люде трябваше да бъдат снабдени с извънредни пълномощия. Защото невъзможно бе богът да иска да съблюдаваме чак толкова международното право сега, когато се касаеше за божието право.

Тъкмо се бях заел да подбера тия хора, които трябваше да бъдат особено доверени, когато от пристанището Криса ни съобщиха, че пристигнала някаква делегация. Не очаквахме никаква делегация и помислихме, че трябва да са хора от Италия или Сицилия. Заповядах на пратениците да почакат малко, докато подготвя набързо посрещането на гостите; защото пратениците от запад винаги носеха богати дарове.

Но ето че неизвестната делегация вече стоеше пред портите на храма. И когато се отправих бавно натам, за да я приветствувам, нещо ме прониза: това бе Езоп с неговите лидийци. Те — съвсем бях забравил — разполагаха още с кораба на Еврибат и с него бяха извършили много от пътешествията си. Тъй и сега, на път откъм Амбракия, се бяха качили в Никополис на своята триера и бяха доплували с нея до Криса.

Езоп сигурно помисли, че съм се уплашил и нагло се усмихна.

— Не искам — подхвърли подигравателно той — да злоупотребявам дълго с гостоприемството на твоя бог. Дай ми писмата и ще продължим пътя си още днес.

Това не съвпадаше с моите планове. Разбира се, овладях се и също се усмихнах.

— Не са писма, а устни вести чрез пратеници — казах благо аз. — Защото цар Крез е обсаден и не би рискувал да праща през персийските линии нещо написано. Ще повикам пратениците и ще можеш да говориш с тях толкова тайно, колкото искаш. Това обаче не ще бъде възможно по-рано от утре сутринта. Трябва да те помолим за тази нощ да бъдеш гост на Делфи.

Той бе изненадан, огледа ме изпитателно. Никак не му се хареса възможността да нощува в Делфи.

— Ще пренощувам в Криса, на кораба — промърмори недоволно той, след като се съвещава продължително с хората си. — Не искам да спя под един покрив с убийци.

Прозрял бях мозъка на тоя негодник до дъно, разбрах, че това гърбаво куче, тая вонеща фригийска свиня отново цели да предизвика скандал. Ала богът бе близо до мен, въоръжи ме с хитрост и ми помогна да се овладея. Богът ми прошепна: „Трябва да го задържиш тук!“ Ето защо казах учтиво:

— Но, разбира се, че в Делфи ти няма да спиш заедно с убийци.

Той ме погледна с неприятния си, остър поглед, продължавайки предизвикателно:

— В такъв случай трябва да отстраниш Демонакс от храма.

Не бях задължен да говоря истината пред един богохулник. Казах:

— В момента Демонакс не е в Делфи. Той е където е бил винаги: далеч оттук.

— В Криса ме осведомиха друго.

— Ако го видиш в Делфи, можеш да ме наречеш негодяй и лъжец.

Тая възможност — бях разчитал малко на нея — го развесели. Той каза на свитата си:

— Оставаме.

Предоставих на него и на делегацията му най-хубавите приемни стаи в новия дом на жреците. Те бяха предвидени само за царе. Никой не беше спал още в тях.

Предложих на делегацията всичко, което можеше да предложи Делфи. Те отказаха да се хранят заедно с нас — нямах нищо против. Ядоха, пиха и стори ми се, че заспаха.

Ние не спяхме. Цяла нощ се съвещавахме. Знаехме настроението в Делфи, в цяла Елада. Елините не дават пет пари за минали неща. Подпалването на храма се споменаваше още само като анекдот по народните празници. Трябваше да хванем Езоп в ново злодеяние. Но дали тоя тип, извършил до днес толкова злодейства, щеше да ни направи удоволствието тъкмо сега да стори още едно?

Богът знае, че аз държа на справедливостта. Но какво зная за бога аз? Зная за него и пътищата му толкова малко, колкото зная и за статуите му. Само това знаех: една от тия статуи — малка, нежна, златна, — превъзходна самоска изработка, се намираше в стаята, дето тъкмо сега спеше Езоп.

Запитах Демонакс. Демонакс ме успокои. Никандър сигурно имал точни описи за всичко по стаите.

Пък и нима не беше истинска глупост да крадеш дарове, посветени на делфийския оракул? Върху всеки дар имаше свещен печат с името на Аполон. Само някой глупец би се поддал тук на слабостта си да краде: обаче всички знаеха, че Езоп е поне умен. Демонакс оспорваше това:

— Умните са благочестиви; срещу боговете се бунтуват само глупците.

Неспокойна нощ прекарах. На няколко пъти нещо ме тласкаше към крилото за гости в жреческия дом. Лидийците несъмнено спяха добре. Зърнах веднъж Демонакс да излиза от стаята на Езоп, втори път — да се върти около багажа, оставен пред вратата на стаята.

— Какво правиш там? — прошепнах смаян. — Да не би да проверяваш какво е откраднал досега?

Демонакс дори не вдигна поглед и тихо се отдалечи.

Молих се и пак заспах пред олтара. Като тежко бреме ме притисна сънят. Скова ме чак до късно сутринта.

Откъслечни викове и глъч проникнаха до ушите ми. Не можех да се събудя. Най-сетне морно се надигнах. Демонакс и жреците стояха при входа на светилището, втренчили погледи в мен. Отначало зафъфлих и едва след това успях да произнеса ясно:

— Каква беше тая глъчка?

— Езоп е изчезнал — каза Демонакс.

Очите му зловещо блестяха.

Значи, не беше поискал да говори с нашите пратеници? Всъщност ми олекна. Аз държа повече за почтеността, неохотно се занимавам с измами като тая, която трябваше да устройвам с пратениците.

— Призори той ме видя — обясни Демонакс — и почна да вика: „Кобон е негодяй и лъжец, той сам се нарече така; защото ми даде честна дума, че ти не си тук.“

— Но нали ти знаеше, че не бива да те вижда твърде рано?

— Може и да не е било твърде рано — каза Демонакс.

А останалите жреци се вайкаха:

— Твърде късно е било. Защото той пак ни се изплъзна. Изплъзна ни се завинаги.

Повелих мълчание; тоя вой в храма щеше да разгневи бога. А и сам бях ядосан. Та нали тъкмо аз бях искал да задържа Езоп тук, в Делфи?

— Защо храмовата стража не е изпълнила задълженията си?

— Езоп събра багажа си и своите лидийци и излезе от храмовия парк като господар. Стражите застанаха мирно и му махаха за сбогом.

— Нима ти не съобщи на тия негодници моята заповед?

— Те казаха само: Езоп е добър и ако Кобон иска да му стори нещо, нека дойде сам.

Сега вече се пробудих напълно. Шайката не можеше да бъде много далеч. Пък и една такава делегация се движи бавно. То се дължи не само на достойнството, което трябва да пази, а и на ревматизма в коленете на най-достопочтените й членове. Тръгнах към жреците, запитах оня, който се намираше в средата:

— Какво предлагаш ти, Демонакс?

— Да огледаме стаята, в която е спал Езоп.

Кимнах. Бавно се отправихме към жреческия дом, в крилото за гости. Пред стаята, определена за царски особи, стояха на пост двама млади жреци. Погледнах смаяно Демонакс. Той махна с ръка:

— Продължавай по-нататък!

Влязохме в помещението, дето бе спал Езоп. Още преди да огледам подробностите, изпитах чувството, че всичко е някак голо и лишено от блясък. Сетне погледнах натам, дето се беше намирала статуйката на бога. Мястото й бе празно.

— Там липсва нещо — казах аз.

Гласът ми беше пресипнал.

— Там се намираше една златна статуйка на Аполон, дар от самосците — каза Никандър.

Той помнеше наизуст целия инвентар.

Червени петна заиграха пред очите ми.

— Значи, открадната е — чух се да казвам аз. — Кой е влизал в това помещение, откак го напусна Езоп?

— Никой — отвърна Демонакс. — Аз стоях с тия двама жреци в преддверието, когато Езоп напусна стаята си. Веднага поставих двамата на пост пред вратата, за да не може никой да влезе в помещението. Ние тримата се кълнем в най-святата делфийска клетва, че ти, Кобон, бе първият, който прекрачи тоя праг след Езоп.

— А какво имаше в това помещение, когато Езоп легна да спи в него?

— Златна статуйка на Аполон, дар от Самос — каза Никандър. — Видях я, когато придружавах госта заедно с теб.

В гласа му звучеше огорчение; той единствен сред нас хранеше добри чувства към Езоп.

В първия миг казах само:

— Кражба при оказване гостоприемство!

— По-лошо! — рече Демонакс. — Това помещение за гости е част от храма. Който открадне нещо от него, извършва най-тежкото от всички престъпления: ограбване на храм.

— Обвинението трябва да повдигнеш ти! Обвинение срещу Езоп за ограбване на храм.