Арнолт Бронен
Езоп (18)

IV

Преди четири хилядолетия най-древните владетели на Египет издълбали такива думи по каменните стени на своите гробници: „Всеки чиновник беше на поста си, никой не водеше борба, нито стреляше с лък; нямаше деца, убити до майките си, нито граждани, убити до жените си; никой не вършеше зло и не упражняваше насилие в дома си. Когато се спуснеше нощ, онези, които спяха по улиците, ме възхваляваха, защото се чувствуваха като хора в свой собствен дом; страхът от моите войници беше закрила за тях.“ Днешните властници на Египет често напомняха за ония думи и за ония владетели, царували по времето, преди първият фараон Менес да обедини в едно царство червения и белия дом, тоест Горен и Долен Египет. Двадесет и шест династии бяха царували оттогава насам в Египет. Тъкмо това винаги ме затрудняваше да разбера египтяните, непонятно ми бе как бе възможно толкова древни и толкова млади неща да вървят ръка за ръка.

 

 

Живеехме в гръцкия квартал на Мемфис, който се простираше северно от града, покрай пристана на Нил — отделни вили и складове стигаха дори отвъд мястото, дето се разделяше Нил, и продължаваха покрай западния ръкав на устието, през който обикновено се движеха гръцките кораби.

Тук Ксантес, синът на Алкифрон, държеше внушителен увеселителен дом с двадесет хетери. Той държеше и още един такъв дом в Саис, престолния град на фараона, дето не бе разрешено да живеят гърци; казваха, че хетерите в оня дом били от Финикия или от еврейските земи (но не вярвам да е така).

Писах: живеехме. Пиша: живеех, защото не бях умряла. Болна бях, защото исках да бъда болна, но с Ксантес шега не биваше. Той не вярваше в нищо, освен в златния статер^[1], който всеки посетител бе задължен да плати пред вратата на дома. Не повярва и на болестта ми, а египетските лекари подкрепиха неговото неверие. Той разполагаше с достатъчно методи, за да сломи волята и силата на една жена, а при мене не стана нужда дори да прибегне до камшика. За няколко седмици станах хетера като всяка друга.

Плащаха за мен дори по-добре, отколкото за останалите; плащаха за мен по-добре, защото любех по-зле; защото изобщо не любех; защото изобщо не можех да любя. Завинаги остана жив в мен ужасът от оная страхотна нощ. Този ужас ми отнемаше всеки път зрението, силите, съзнанието. Макар и да вършех онова, което искаха от мене мъжете, в тия мигове аз продължавах да бъда изцяло скована от същия оня ужас; винаги, когато ме обладаваше мъж, духът ми напускаше моето тяло. Не зная какво правеше тялото ми тогава, предполагам, че се е бранело, че се е извивало, че е страдало, стенело, крещяло — че е правело всичко, което, сама не зная, може би е правило през оная нощ. Ала мъжете харесваха тъкмо това бездушно тяло и виждаха Ерос там, дето нямаше нищо.

През ония първи, мъчителни дни се надявах на Амазис. Надеждата ме излъга. Но Амазис не беше виновен за това. Фараонът Хафър се беше оженил за някаква гъркиня от Кирена, за някоя си Феретима. Това не се нравеше на египетската аристокрация, а също тъй и на военачалниците — макар че с гърците се водеше много голяма търговия, никой египтянин не ги обичаше. Ето защо Амазис, който беше военен, не можеше да идва в гръцкото предградие, при все че самия той зачиташе гърците и на драго сърце разговаряше с тях. Не беше необходимо дори да е млад, амбициозен и благоразумен, за да избягва тъкмо онова, което можеше да навреди на кариерата му. От време на време получавах извънредно скъпи подаръци, към които винаги имаше покрита с восък плочка; върху нея четях думите: „Бъди търпелива и чакай!“

Чаках, макар и не с търпение. Чаках тъй, както трябва да чака една робиня. Празни залъгалки бяха мислите за бягство. Корабите се охраняваха строго. А по суша Египет разполагаше с един ужасен страж: пустинята.

Успеех ли някога да напусна дома — което беше изключено в присъствието на Ксантес, — след два часа път стигах до дълга редица пирамиди; на юг те изглеждаха дребни, а на север сякаш нарастваха. Тук имаше постове и стражеви отреди; защото в тия пирамиди се намираха царските гробници на древните египтяни, там имаше повече злато и скъпоценни камъни, отколкото бе виждал който и да било човек днес; поради това съществуваха и множество разбойнически шайки, които се бяха усъвършенствували да разбиват тия царски гробници със специални инструменти. Постовете и стражевите отреди не се церемоняха много. Никой нямаше работа тук, по тия места извън града; всеки, който скиташе нататък, беше съмнителен.

Веднъж успях да ги надхитря. Ала когато след това се намерих сред пустинята, сред огромното пясъчно море, което непрестанно се движеше и шумолеше тъй, сякаш край мен в безкрайна верига се нижеха всички хора, живели някога на земята, с цялата си сила ме завладя едно-едничко желание: да побягна обратно при хората. Да избягам отново при унижението и робството, стига сама да се намеря далеч от пустинята.

Ксантес беше мазен и красив, един отвратителен козел, но имаше амбиция. Скоро разбра, че с таксата от един статер няма да може да обзаведе увеселителното си заведение тъй, както си беше намислил: като забележителност, привличаща всички, които плуват по океана. Той ангажира аеди^[2] и китароди, каквито често можеха да се срещнат по корабите на гръцкия свят. Ангажира Тезий, когото по-късно, в Сицилия, нарекоха Стезихор. Ангажира Ибик. А той, Ксантес, ни даваше уроци по танц — преди да го освободят от робство, самият той бил танцьор.

Ксантес добре си беше направил сметката. Тъкмо тлъстите, тежките търговци, които не можеха да различат пеан от ямб, започнаха сега да идват на тълпи. Плащаха по три статера само да им позволят да седят в наша компания. Искаха ли нещо повече, то струваше още три статера. Това увеличаваше шестократно доходите, а певците получаваха само безплатна храна; и в добавка — даровете на Ерос, на които повечето от тях не държаха особено много.

Тъй порасна и нашата цена: дори в собствените ни очи. Свянът ни почна да намалява, докато стана толкова незначителен, че в края на краищата аз изпитвах срам само от един човек, чието име не искам да пиша тук. И за мен беше почти утеха, че и двамата бяхме роби — той в Самос, а аз в Мемфис. Утеха бе и това, че мъжете, които идваха при мен, говореха и разпитваха много, искаха да знаят отде съм и кого познавам.

„Имаш лице на невинно дете“ — казваха ми мнозина. И тъкмо това създаваше за тях удоволствие, по-различно от удоволствието, което бяха очаквали.

Инак стояха нещата с Дориха и Архидика. Те бяха умни, образовани, бяха видели много и ми бяха като истински приятелки. И двете бяха великолепно сложени физически, а при Ерос отиваха като на състезание. Тежко на мъжа, който не проявеше пред тях достатъчно мъжественост; трябваше сетне да се измъква като пребито куче от дома.

От мен те не криеха нищо. Ща не ща, трябваше да узная техния опит. А опит те имаха в онази част от живота, която единствено ги интересуваше. Изучаваха мъжете тъй, като че те бяха някакви непознати животни. И тъкмо защото гледаха на мъжа като на животно, те измъкваха от него наяве животинското. Познаваха мъже, които ревели пред тях като бикове, които кукуригали като петли; други пък се нуждаели от животински маски, от накити с пера. Едни се виели по земята като змии, други искали да ги връзват на кол.

Вълнуващ и пъстър, ала кратък беше животът им. Няколко години по-късно, когато бяхме вече в Навкратида^[3], финикийски моряци удушиха и двете.

Един ден Ксантес ме извика в кабинета си; защото той работеше във всяко отношение като извънредно акуратните, педантични египтяни.

— Погрижи се да се разхубавиш — каза накъсо той. — Ще имаш гост!

Побледнях, едва не паднах на колене.

— Езоп! — откъсна се от устата ми.

— Кой? — запита намръщено Ксантес. — Езоп ли? Кой е пък тоя? Да не би да имаш тук някой любовник?

Колкото разочарована, толкова и облекчена, аз го уверих, че нямам.

— Гостът ти е някой си Харакс, управител на рудници в Самос — уведоми ме той. — Приятел на оня Ядмон, от когото те купих. Дъртото, дебело магаре беше направо смешно, когато заговори за тебе. Аз го оскубах вече. Пооскуби го и ти.

Харакс не дойде сам. Късно вечерта двама важни господа прекрачиха прага на салона, който Ксантес ми бе предоставил за тая вечер. Харакс се перчеше съвсем по младежки — боядисал бе косата си светлокестенява и носеше светло, късо наметало; само големият пръстен, върху чийто смарагд бе издълбан грозд, напомняше още за това, че носителят му е жрец на Дионис.

Върху строгото, дълго наметало на другия беше извезан питийският знак на Аполон — пламъкът. Тъй и ми беше представен: Демонакс, син на Ликург от Мантинея, катартистер^[4] на делфийския оракул за областта Кирена, към която спадаше и Египет. Той ме оглеждаше с интерес и веднага разбрах, че едва ли Ерос го беше довел при мене.

Харакс беше възбуден и неуверен. Вече не бях младата девойка с фригийската кожа, която той бе познавал. Много бях научила, хвалеха вкуса ми.

Радвах се, че оказвам над Харакс толкова силно въздействие, макар че това съвсем не намаляваше неприязненото ми чувство към него. А той кудкудякаше около мен като влюбен петел. Започна да ми разправя за Сафо, за това колко много мислела уж тя още за мене; наистина Лезбос бил далече, а пък данъците, които Питак повишил, били много големи.

Изразих учудване, че виждам пред себе си тъй единодушни жреците на двама толкова враждебни богове. Демонакс се усмихна:

— Еднакъв е коренът на любовта и омразата. Към едно и също нещо се стремят те: към обединение. Ето защо Делфи принадлежи и на двете сили — зиме на Дионис, лете на Аполон; а и фасадата на храма е поделена между двата бога. Велик е Делфи и погледът му е устремен в бъдещето!

Неговите очи бяха проницателни, бавно се плъзнаха по мен, сякаш искаха частица по частица да преценят тялото ми. За тоя човек сякаш нямаше тайна извън него, твърде голяма тайна се криеше обаче вътре в него. Необикновен, зловещ човек беше той; хора като него нямаха обичай да идват в увеселителното заведение на Ксантес.

Двояка тревога ме обхвана. Ето тук тоя странен жрец, който искаше от мен нещо все още неизвестно; а ето ме и мен пред единствения човек, който можеше да ми каже нещо за Езоп. Между всичко това имаше някаква връзка. Ненадейно почувствувах Езоп толкова близко, сякаш стоеше сред нас, доловимо, осезаемо, сякаш дишаше над тях двамата. Сега вече знаех: той беше жив.

Но ако той беше жив, тогава беше мой, тогава мислеше за мен, желаеше ме, обичаше ме. Ако той бе жив, аз не бях вече унизената, опетнена робиня, тогава аз бях свободна. Свободна и да обичам. Силна, топла струя обля сърцето ми.

Трябваше да поддържам доброто настроение на Харакс. Затова му показах ръцете си с червените лакирани нокти — по-възрастните господа обичат такива неща; поизгледах го малко късо — те обичат и това — и сетне напарфюмирах гласа си:

— Очаквах те да дойдеш по-рано.

И тогава той се отпусна — почна да разправя за себе си, за своята отговорност, за значението си, за властта си. Само дето пътуването до Египет — за съжаление — било толкова опасно. Онзи Поликрат — буен млад мъж, — който изключително поради незадоволени амбиции се бил отдал на морско разбойничество, не се спирал дори пред свещените делфийски кораби, които разбира се, стояли на разположение нему, на Харакс.

Докато вътрешно се надявах, че Поликрат все някога ще спипа Харакс, аз заговорих за Фригия, за могъществото и влиянието на баща ми, за моите приятелки и приятели… нима беше необходимо да казвам, че Езоп още тогава бе роб? Кой освен мен знаеше това? Не, аз казах, че той е бил мой приятел — свободен, красив, богат, — започнах да съчинявам за него каквото ми хрумне, само името му оставих същото.

— Какво стана с онзи фригиец, когото гърците наричаха Езоп? — запитах накрая аз.

Доста време беше необходимо на Харакс, докато успя да свърже обрисувания от мен идеален образ с дрипавия сакат, както го беше запомнил той; ала все пак накрая научих каквото исках да знам: че сега Езоп бил роб на нашия общ познат, на философа Ксант, син на Дексикрат.

Е, оня Ксант не беше страшен господар. Може би щеше да ми се удаде да откупя свободата на моята любима играчка? Трябваше да поговоря някога с моя Ксантес. Къде ли всъщност отиваха многобройните подаръци, които получавах?

Демонакс ме върна отново към действителността. Той сякаш беше прочел мислите ми:

— Ти получаваш много подаръци, гърците говорят за тебе. Възхищават се от красотата и от разума ти. Самият бог привлече вниманието ми върху теб.

Сведох глава. Без съмнение имаше богове и бях свикнала вече да се боя от тях. Невъзможно бе хората да са се научили сами на всички страхотии, които вършеха. Но тук не бива да пиша какво мислех тогава. Затова сведох още по-ниско глава, червената панделка се развърза и — кичур след кичур — гъстата ми тежка коса падаше постепенно надолу, така че засенчи цялото ми лице.

Харакс винаги беше обичал моята светла, буйна коса. Като я видя сега пред себе си — а аз имах причини да се гордея с нея, — той стана, за да я докосне; почувствувах мазната му мъжка похотливост.

Демонакс препречи пътя му. Стигна се до малко спречкване между двамата жреци.

— Ще откупя свободата й! — крещеше Харакс. — Ще я направя моя жена!

Демонакс му напомни за неговото семейство, което толкова се гордееше с аристократичния си произход, припомни му и това, че Сафо едва ли би приела подобна снаха.

В яда си не чух какво друго говориха. Когато се овладях и бях в състояние да вдигна поглед, Демонакс стоеше пред мене сам.

— Не бих желал Харакс да те посещава вече — каза ми жрецът строго. — Той не те заслужава.

Отначало не можех да го разбера. В края на краищата при една робиня не идваше всеки ден някой, който заявява, че ще откупи свободата й. Но Демонакс имаше право; каква свобода можеше да придобие една жена при брак с мъж като Харакс?

Това беше само началото на речта му. Той говори дълго и аз дълго трябваше да размишлявам над думите му.

Делфи — тези думи каза той приблизително — бил съвестта на Елада, нейната мощ, нейното знание и нейната цел. Навсякъде, дето — както днес в Египет — имало търпени и подчинени елини, те скоро щели да бъдат господари. Точно както се заклели атинските ефеби^[5]:

Днеска за граници има Атина ниви със жито, лозя и маслини! — тъй границата на Елада щяло да определя елинското слово. Тази цел трябвало да се преследва и тя щяла да донесе чест и слава на всички, говорещи елински, независимо от това дали са свободни или роби.

Не се съгласи с възражението ми, че аз съм фригийка; още от древни времена фригийци, траки и елини представлявали една общност — че нали тъкмо затова Олимп се намирал точно по средата между тия три народа. Аз трябвало да помагам и съм можела да помагам за постигането на целите, преследвани от Делфи.

Много врагове имал Делфи — явни и прикрити. Явните щял да смаже, пък и техният брой непрестанно намалявал. Прикритите обаче трябвало да се разобличават. Срещу богоугодната, дълговечна мощ на хероите, аристократите, смелите воини и озарените от небесен плам жреци непрекъснато се бунтували разни търговци, шарлатани, лъжефилософи, та дори и роби.

— Самата аз съм робиня — нима трябва да се боря срещу робите? Освободи ме най-напред! — Демонакс се усмихна:

— Обичай съдбата си, защото боговете са ти я отредили. Делфи може да предрича, ала не може да променя съдбите. Но двойно по-голяма чест е, че именно на тебе, една робиня, се позволява да помагаш в голямата борба на делфийския оракул!

Нямах право да се съмнявам, че през устата му наистина говореше богът — толкова мощно звучаха думите му, така властни бяха движенията му. Но как можех да помагам на един тъй велик бог аз, която бях толкова незначителна?

Демонакс ми обясни в какво се състои моята задача:

— Дионис развързва езиците на ония, които рушителят Аполон иска да унищожи. Ние ще ти даваме имената на враговете, на заподозрените, на осъдените от бога. Имаме достатъчно помощници. Хитроумни мъже или упоителни напитки ще докарват в ръцете ти ония, които изглеждат опасни за Делфи. Ти не е необходимо да вършиш нищо. Трябва само да ми разказваш, когато те питам. А всички други можеш да лъжеш. Казваш ли истината на мен, все едно е, че казваш истината на всички.

Необикновена сила се излъчваше от гласа му и с всяка дума се разрастваше. Колкото по-спокойно седеше и говореше той, толкова по-разколебана се чувствувах аз. Зави ми се свят. Изгубих воля. Той беше истинско олицетворение на силата, въртеше ме около себе си като вълшебен магьоснически обръч. Съгласих се на всичко, което поиска от мен.

На следния ден се отвращавах от себе си. Отидох при Ксантес и поисках да ми каже какво е станало с моите подаръци.

Ксантес се пукна от смях. Да не би да съм си въобразявала, че ям въздух или пък че съм облечена с домоткани платове?

Той ми показа моите сметки и ми доказа, че би трябвало да получавам тройно повече подаръци, за да не му бъда длъжница. Тогава разбрах, че ще му бъда длъжница цял живот. Тогава разбрах, че връщане назад нямаше.

Демонакс идваше от време на време, носеше ми списъци и ми отбелязваше имената на ония, за които имаше основания да предполага, че скоро щели да пътуват за Египет. Много от тия мъже идваха при мен пияни, фъфлеха безсмислици, спяха и си отиваха.

Докладвах, каквото бяха казали и каквото бяха премълчали. Не подозирах, че съм навредила с нещо на някого от тях. Едва много по-късно научих, че Демонакс бил в състояние да скалъпи процес на богохулство дори и въз основа на мълчание. Никой от враговете на Демонакс — тъй чух — не убягнал от участта, която му подготвял Демонакс. Ала за това Демонакс не ми казваше нищо.

Дойде още веднъж и Харакс. За да събуди апетита ми, той ме предизвести за своето посещение чрез някакъв свой приятел — едно обиграно, дръзко младо конте, някой си Меандрий, който се осмели да ме докосне с похотливите си пръсти. Моят храбър евнух знаеше вече колко обичам такива неща и полудялото от възбуда конте се намери вън по-бързо отколкото бе предполагало.

Това съвсем не обезкуражи Харакс, напротив. Той се втурна при Ксантес, за да ме откупел, напук на всички Демонакси.

Ксантес му каза:

— На драго сърце!

И сетне му каза:

— Тя струва само седем таланта.

Харакс никога през живота си не бе разполагал с толкова пари. Втурна се озлобен при мене, смяташе (магарето!), че съм имала връзка с Ксантес и че на това се дължала безумно високата цена.

Бях го допуснала при себе си само защото се бях поболяла вече за новини от Езоп. И докато моят гаден обожател ми сервираше самоските клюки, гарнирани с малко, съвсем малко вести за Езоп, позволих му да хване дори отмалялата ми ръка. Разтреперан от страст, той галеше пръстите ми и аз мечтаех, че ги гали Езоп.

Ала Харакс не се задоволи само с пръстите, той поиска и правото си на клиент. И тогава го унизих, първо, като го накарах да плати като клиент, а сетне още веднъж, както само една леденостудена жена може да унизи един разпален от похот мъж.

Тогава той вдигна скандал и ние, всички момичета, го изхвърлихме на улицата, едва-едва загърнат в дрехите му.

Демонакс ме укори за незачитането, което бях проявила спрямо един жрец, но порицанието му не бе много строго. Разбрах от това, че аз съм определена за нещо по-голямо и по-важно.

Ала преди да пиша за тия работи, не мога да не си спомня последното стихотворение на моята бивша господарка Сафо. Тя беше корила Харакс, задето постоянно идвал при мен, в Египет, и той навярно ме беше описал като някоя Цирцея, която злонамерено го прелъстявала.

Ето как виждаше тя египетското увлечение на своя брат:

О, Кипридо, и вий, нереиди, пак скръб ме обзимат, а към вас се обръщам —

при мене вий брат ми върнете. Всичко друго, каквото желае, му дайте да има,

но едно — откажете!

Помогнете му своите грешки докрай да поправи, на приятели мили да бъде за

радост голяма; и безпомощна скръб враговете му нека задави, а у нас скръб да няма.

Ах, дано си припомни най-сетне и малко за мене! За утеха ръката си той да протегне тогава, да премахне скръбта, във която преди заслепено мене той изостави!

Често злобни слова ме засягаха право в сърцето, и обиди търпях, и награда за мен

бе позора… Бе едва позарасла жестоката рана — и ето днес, сред празника, пак се разтвори.

Ако някога радост били са за тебе, богиньо, мойте песни и думи, то чуй ми тогава молбите: в най-дълбоката пропаст хвърли мойта мъка да гине; от позор спаси брат ми в Египет!

Когато прочетох тия стихове, ме засърбяха пръстите на крака. Ако в тоя миг скъпият брат на Сафо беше при мен щях да знам как да го спася от себе си.