Арнолт Бронен
Езоп (4)

IV

От всички богове, познати нам, мидийците почитат само слънцето; на него принасят в жертва коне, и то защото на най-бързия бог трябвало да се принася в жертва най-бързото същество.

Талес знаел това. В колата си той имал една черна дървена плоча, на която всеки ден отбелязвал с тебешир съвсем точно пътищата на слънцето и на луната.

Езоп смаяно го гледал. Не знаел още, че ръцете могат да изобразяват онова, което главата вижда, чува, чувствува или мисли. Опипвайки любопитно тебешира, той запитал:

— Господарю, кой прави кръговете — ръката ти или тебеширът?

Талес неволно се усмихнал.

— Ръката ми естествено.

— А защо ти е тогава тебеширът?

— Ръката оформя кръговете, тебеширът ги прави видими. Човекът е нещо много преходно. Затова той винаги си служи с второ нещо, та да направи трайно онова, което е създал.

— Но щом като върши нещо, значи, тебеширът не може да е мъртъв!

— Нищо не е мъртво, всичко е живо.

Това е впрочем една от мъдростите, които Талес обича. При тия думи той извадил от своя сандък тежко, сиво парче метал и обяснил:

— Това тук е магнитен камък. А онова там — моят колар. Каква е разликата между тия две души?

— Никаква — рекъл Езоп. — Нали коларят е роб?

— Той беше роб — рекъл Талес и строго погледнал Езоп.

— Тогава, значи, той има душа — облекчено казал Езоп.

— И ти имаш душа — заявил Талес (макар че аз не мога да го разбера напълно, пък и никой не би ми заплатил повече заради душата).

— А сега внимавай! — продължил Талес, взел второ парче желязо и го сложил на масата.

Сетне започнал да движи магнита пред и над желязото. Желязото трепнало, заподскачало като риба, в края на краищата се стрелнало към магнита и здраво се вкопчило в него.

Езоп гледал със страхопочитание внушителния мъж — защото нашият Талес е такъв и има големи кафяви очи; сетне момъкът коленичил и прошепнал:

— Господарю, край теб трябва да има някой бог.

Талес добродушно се засмял и тук аз записвам онова, което казал, защото звучи набожно, но страхувам се, че не е имал намерение да го каже толкова набожно:

— Не само един бог, моето момче, много богове. Всичко е пълно с богове, както казваше баща ми Хексамис, като споменуваше отечеството си Кария.

Сега естествено никой не разправя, че произхожда от Кария, защото карийците са доста нечистоплътен народ, бедни са и имат чипи носове като силени^[1]. Ето защо Езоп се учудил как така един благосъстоятелен и уважаван човек може да казва, че произхожда от презиран и поробен народ, който на всичко отгоре — също като фригийския — бил ограбван от лидийците. И запитал:

— Тогава защо помагаш на лидийците?

Талес му обяснил:

— За мен не е важно да бъда против лидийците, а да бъда на страната на елините, защото произхождам по майчина линия от тях. Лидийците ще бъдат погълнати от елините. Обаче мидийци и перси, които напредват сега към Халис, са страшен враг за всичко елинско. Те са жестоки, безсърдечни, отмъстителни, мразят хората. Те са варвари.

— А нима твоите кръгове принасят вреда на персите?

— Слушай внимателно. Окръжностите, изписани с по-дебели черти, показват откъде е минало слънцето, а тънките линии сочат лунния път. Мерил съм ги съвсем точно, ден след ден, от три седмици насам. Какво забелязваш?

— Те все повече се приближават.

— Това не е нищо особено, защото става всеки месец. Я погледни по-хубаво, няма ли този път да се срещнат?

Езоп премерил с пръсти и Талес с радост забелязал, че момчето било сръчно и схватливо.

— Ще се срещнат след два дни — рекъл момъкът.

— И какво ще стане тогава?

Изведнъж Езоп прозрял нещо ужасно. Закрил неволно лице с продраната си овча кожа и произнесъл на пресекулки:

— Луната ще погълне слънцето.

Талес го успокоил:

— Когато съм се родил аз, се е случило същото. По онова време бил жив още онзи Архилох^[2], който убивал хора със стиховете си. Той видял онова, което ти ще видиш вдругиден без да се уплашиш така, както се е уплашил той.

Нищо странно, нищо чудно няма в тоя свят за мен!

Таи кой ли би се чудил, след като през светъл ден

и сред знойно, ярко пладне, без поличба или знак

Зевс изсипа над земята непрогледен, черен мрак?

Слънцето изчезна мигом. Ужас всички облада.

Търсят всички оттогава смисълът във глупостта.

Гроб във раждането виждат; кой ли би се удивил,

ако зърне как делфини хрупат горските треви,

или чуе сред вълните мощно да тръби елен,

заменил полята тучни с морския простор солен?

Но какво ще правим, братя, ако тъй върви света? —

Ще се храним със отрова, ще обичаме смъртта.

Езоп зяпнал с уста. Опитал се да изговаря едновременно с Талес думите, които той декламирал. Когато Талес свършил, момъкът можал да произнесе само едно:

— Пак!

А Талес се усмихнал; той обичал деца. Принудил се да каже стихотворението пет пъти, след това Езоп го издекламирал тъй, сякаш било негово собствено. Сетне плахо запитал:

— Този Архилох… бог ли е бил? Или пък полубог? Или цар?

Талес обича да обяснява, та обяснил и за Архилох:

— Той е бил злобен и умеел да съчинява стихове; никой в Милет не го обичал. По онова време дошъл при нас, защото трябвало да напусне родината си Парос. Там някакъв собственик на каменоломна на име Ликамб бил обещал на Архилох дъщеря си. Ала тя, Необула, не искала за съпруг поет. И тъй, Ликамб се отрекъл от обещанието си и цял Парос злорадствувал над позора на Архилох. Той обаче измислил ново стихосложение, което накуцвало като някой сакат с дървен крак. Излязъл с новите си стихове на агората^[3] и ден след ден пеел против бащата и дъщерята. Цял Парос слушал песните му. Стиховете звучали толкова ново, толкова хубаво; страшно било, каквото се казвало в тях. Ликамб не издържал. Отишъл, обесил дъщеря си, обесил и себе си.

Езоп се взирал в устните му; имал само едно желание — да чуе още и същевременно се страхувал да слуша повече.

— Ужасни са твоите поети — промълвил той. — Боговете не е бивало да отдават на хората изкуството да пишат стихове. И защо ни са изобщо стиховете? Стиховете, струва ми се, са твърде трудни за нас.

Сега вече и двамата били удивени: Езоп — от поезията, а Талес — от Езоп. И тогава моят колега, търговецът на дървено масло, успокоил момъка, погалил го. Та нали буйните варварски пориви, с които се отличавал той, били опасни в чужда, враждебна страна.

Никой дотогава не бил галил Езоп. Думите го наранили до дъното на душата, а ръката го изцерила до дъното на душата. Тъй си обяснил Талес въпроса на момъка, докато той, облян в сълзи, започнал да му целува десницата:

— Но защо не могат и поетите да помагат?

— Помагат, разбира се — ту на един, ту на друг.

Талес трябвало да се заеме пак със своите пресмятания. Ала момъкът бил прекалено възбуден, не можел да мълчи.

— Твоите стихове не помагат! Поетите би трябвало да носят радост!

Талес вдигнал глава само за миг и без да престава да пише цифрите си, казал:

— Имаше един поет, казваше се Терпандър, а то ще рече „този, който носи радост на хората“; от него остана само името му и нито един стих.

Езоп тежко въздъхнал, а Талес продължил да го утешава:

— По-късно ще разбереш Архилох. Засега е достатъчно да запомниш само едно негово стихотворение. То е най-краткото и затова най-умното, което е написал; ето го:

Много знае лисицата, таралежът — само едно: най-важното.

Сега Езоп най-сетне разбрал, че за Талес е по-важно слънчевото затъмнение, отколкото поетите, и млъкнал.

Извил се по-студен вятър. На следния ден — а той бил седмият през последната третина на месец Таргелион^[4] — съзрели на север заснежени планински вериги. Сиво-синкавият цвят на ниските хълмове, разположени на североизток, свидетелствувал за изпаренията на някаква река.

Колата на Талес се движела по-бавно. Вляво, съвсем далечни и дребни, зърнали кулите на Птерия. Вдясно към небето се издигали стълбове дим — дебели, тлъсти, лакоми: там станували войските на мидийци и перси. Може би отсам реката имало прехвърлени вражески разузнавателни отреди? Във всеки случай по-благоразумно било да потърсят отново връзка с лидийската войска, която от непредпазливост били изгубили. И така, пред самата Птерия те се приближили отново към предните отреди.

Начело, както винаги вървели йонийците. Това били нашите момци, бодри, с лица, грейнали от мъжество и от жажда за смели подвизи. Очите им блестели като бронз, шлемовете им лъщели като хиляди слънца. Обучени били от спартански стратези; от тях знаели и маршовите песни, с които петдесет години преди това куцият учител Тиртей^[5] приучил спартанците към правилата на военното обучение. Напред вървял запевач, който продължително и силно извиквал първия тон на строфата; останалите подхващали с поривиста радост песента:

Напред, синове на града край Еврота, напред, синове на геройска страна!

Със щит във левицата браним гърдите, със меч във десницата бием вразите,

пламти в нас животът — победи и слава печелим за нашта държава!

Наистина те не били спартанци и едва ли обичали навъсения, строг град в далечния запад. Ала тия песни се пеели леко; че нали все пак ги бил писал йониец. Тъй марширували те, бързо и бодро — цветуща младеж, няма друга такава в Азия. И толкова умели били в маршировката и в маневрирането, че докато да ги видят, вече изчезнали сред покритата с храсталаци вълниста местност, макар Талес все още да чувал тихия отзвук на песните им.

След тях вървели царските отреди на сардийците, нали си ги знаем — ниски, набити мъже, шумни и недодялани, истински отломъци от просто желязо, накачулени с чудовищни, жестоки, но не много ефикасни оръжия. Талес разправяше, че не видял нито очите, нито лицата им; между пролуките в железните шлемове на някои от тях се подавали краищата на черни бради. Те вдигали шум там, дето трябвало да кротуват, пъчели се там, дето трябвало да остават незабелязани, и дори когато спели, унищожавали всичко, което попадало под задниците им.

Сега стратегът Атис, който заедно с престолонаследника Крез предвождал Алиатовите войски, видял на каква беля налетели. Пред тях, на цели двадесет стадии покрай източния бряг на реката, се виждали неприятелските станове. Знамената потвърждавали донесенията на бегълците от кападокийската войска; към Киаксар се били присъединили вече върховният персийски пълководец Камбуджия и още малолетният му син Куруш; зависимият цар Мурсилис Кападокийски; владетелят на Киликия; Сиенезис; едно вавилонско поделение, водено от военачалника Лабинет. Срещу Алиат стояла силна, мощна, модерно въоръжена войска. Наистина той бил принесъл щедри жертви на боговете и предзнаменованията — тъй поне твърдели жреците — били благоприятни; при все това, когато обсъждал със сина си положението старият цар напълнил гащите.

Талес също бил там; целият съвет на пълководците се бил изкачил на хълма Агара, южно от Птерия, отдето можели да наблюдават добре всички неприятелски станове. Реката, широка около един стадий и по друго време плитка в по-голямата си част и прорязана от пясъчни наноси, бучала стихийно под тях; пролетта настъпила много късно и сега водата от разтопените снегове бушувала и клокочела.

Крез държал нашата, елинската страна, пък и нали е възпитаван на нашия език, осмелил се да повъзрази малко на стареца.

— Трябваше, височайши татко — чул го да казва Талес, — най-напред да запиташ Делфийския оракул, а след това да принасяш с нашите жреци скъпи жертви. Делфи е добре осведомен, разполага с най-умни жреци, с най-бързи кораби и с най-много пари.

Царят изръмжал недоволно:

— Какво да правя? Тук не е Делфи.

— Използувай тогава втората, не по-лоша възможност: питай Талес.

Алиат дълго се противил. Стратези, жреци, сановници говорели безредно един през друг. Ала всички стигали само до две възможности: да се бият или да отстъпят. Никой не проявявал голяма склонност към преговори. Често се случвало мидийците да се държат неизискано към парламентьорите. Изпратиш цял парламентьор, а пък получиш обратно само главата му; останалото изяждали на закуска.

Най-сетне вечерта — бил двадесет и седмият ден на Таргелион — Алиат наредил да извикат Талес.

Талес казал:

— Царю, ти ще се биеш малко, но ще спечелиш голяма победа. Изпрати вестоносец при Киаксар и му кажи: „Твоят господар е слънцето. Но моят господар е по-голям от твоя. Утре, точно по пладне, той ще изяде твоето слънце. По пладне ще настъпи пълен мрак и войската ти ще побегне. Но ако ти сключиш мир с лидийците и признаеш реката Халие за вечна граница между нашите царства, мракът ще се разсее отново.“

В първия миг Алиат погледнал своя съветник тъй, както се гледа побъркан човек. Защото той знаел наистина, че от време на време някакъв небесен бог сграбчва в ръцете си слънцето и го пуска отново само след много молитви и след страшни часове, изпълнени с ужас; но че някой смъртен, и при това дори не жрец, а търговец на дървено масло, е в състояние да предскаже такова нещо, било и си останало за него необяснимо, макар че Талес се опитал да му го разясни с белия си тебешир на черната дъска. На един цар обаче не подобава да признае, че не разбира нещо; и тъй, Алиат решил да покаже, че разбира и да се довери. Той заповядал да се напишат на елински, лидийски и персийски словата на Талес и да се предадат на Киаксар от един помилван пленник сутринта на двадесет и осмия ден на Таргелион.

А дотогава Киаксар не бързал. Той знаел своята сила и знаел безсилието на Алиат. Времето — мислел си навярно той — може само да направи персите по-силни, а лидийците — по-слаби. И сега, като получил посланието на Талес, сто и петнадесетте пълководци отвъд реката прихнали до един да се смеят — смехът им ехтял до другия бряг. И те продължавали да се смеят още, когато първите мъже и коне от лидийска страна преплували Халис. И продължавали да се пулят още, когато първите оръжия звънко се ударили едно в друго и когато стрелите засъскали и ранените закрещели от болка.

С настъпването на единадесетия час слънцето изведнъж почнало да избледнява. Заглъхнала песента на птиците. Петлите уплашено викали кокошките да се приберат в кокошарниците. Вълци, елени, рисове, черни пантери наизскачали от горите и се гледали с разширени очи.

След това всичко се развило с главоломна бързина. Някаква огромна сянка се задала от изток. Разтреперили се дори и нашите, елините, макар да били предупредени какво ще стане. Никой никога в живота си не бил виждал такъв мрак. А мидийци, перси, кападокийци, киликийци и вавилонци надали рев, захвърлили оръжията и побягнали като обезумели сред тая полунощ, настъпила по пладне.