Арнолт Бронен
Езоп (45)

III

На песъчинките точният брой е на мене известен, в дълбините подморски познавам най-скритите бездни, глухите чуват гласа ми и разговор водя със неми, ето защо миризмата от твоите кухни големи стига сега и до мен: там над пещите в медни казани ври костенурчо месо, врат и телешки мръвки отбрани — гости лидийския цар е на свойта трапеза поканил!

С тая шега се започна. Крез, който все се мъчеше да тълкува и все се съмняваше в нашия пръв оракул, поиска да провери достоверността му чрез друг оракул. Ето защо на десетия ден на десетия месец той проводи десет пратеници от десет различни оракули. На стотния ден след заминаването си те трябваше да зададат там, дето се намираха, въпроса:

„Какво прави сега Крез?“

Въпросът на Крез ме накара да се усмихна, защото знаех лидийския календар; денят бе един от многобройните лидийски празници. Уредих освен това тъй, че въпросът — над който се усмихна и богът — да бъде зададен едва по обед.

Знаех, че царят ще има гости и знаех какви блюда се поднасяха обикновено на празничната царска трапеза. Тъй единствен оракулът на Делфи можа да каже на Крез точно какво бе правил и той беше смаян, че получи от най-далечния оракул вест, която бе най-близка до истината. Оттогава нататък Крез почна да пита — до втръсване. Но най-много искаше да знае едно: „Докога ще продължи моето господство?“ За нас отговорът бе прост: „Докато те победят“. Но тъй като на един Крез този отговор щеше да се види твърде обикновен, посъветвахме се с персийския си приятел. Той бе сатрапът Орет, който от няколко години пребиваваше като специален пратеник в Лидия и Елада — в действителност, разбира се, той ръководеше персийския шпионски център. Този хладнокръвен, умен и лукав мъж ни разказа: „Мидийците наричат Куруш «Мулето», защото майка му е била благородна мидийка, а пък баща му — най-обикновен персиец“. И така оставихме Пития да говори и разтълкувахме:

Муле когато се качи на трона мидийски, бягай тогава към Хермос ти, царю лидийски! Бягай, назад не поглеждай, защото тогава никаква смелост не ще те спасява!

Тъй на два пъти дадох заплашителни прорицания на Крез; защото богът беше враждебно настроен към човека, който все още продължаваше да държи като свой посланик злодея Езоп. Тъкмо затова той заслепи лидийците. Крез схвана превратно заплахата и изтълкува двете прорицания в подкрепа на своето господство. Силно възрадван, той изпрати дар за оракула, изпрати дори дар за цял Делфи — по два златни статера за всеки жрец и гражданин.

Богът ни заповяда да вземем парите. Защото богът не биваше да мълчи, сега той трябваше да издигне глас по-високо от всякога. Цяла година бяхме живели в палатки и в пещери. Но през всеки от дните за запитвания Пития бе говорила. И така, дори ония, които се съмняваха, нямаха вече възможност да се съмняват; самата светиня беше останала непокътната от пожара.

Чрез пламъците богът бе станал още по-силен. Опожаряването на храма потресе цяла Елада, развълнува целия населен свят. Истински порой от дарове, помощи, жертви се изля над Делфи.

Ако бе смятал, че чрез пожара в храма ще намали значението на Делфи, Езоп се беше излъгал. Огромните помощи ни дадоха възможност да направим Делфи още по-голям. Закупихме най-хубавия материал, наехме най-добрите строители. В звъна на златото за нас звучеше гласът на бога. „Сега идва часът на моето и на вашето величие!“

Гигантски строеж се започна сред свещения парк. В скалите се дълбаеха дупки за новите основи. Високо към небето се извисяваха строителните скели. Всекидневно пристигаха кораби, натоварени с най-отбран мрамор, най-твърдо дърво. Благочестиви архонти от благочестиви градове ни изпращаха своите най-сръчни зидари, най-способните си дърводелци. Заповядах да се работи и денем, а и нощем на факли. Само, два пъти месечно — в деня за задаване на въпроси и при новолуние — работата спираше. Едва сега делото добиваше размери, достойни за бога.

Ала само в Делфи жреците на Аполон можеха да изпитват такава радост, такава гордост. Навсякъде другаде безбожието все още кипеше под повърхността, вяра и жертвоготовност показваха само благородниците, горните слоеве. Старото зло се коренеше все още в старите причини. Защото Езоп неуморно пътуваше из цяла Елада със своята делегация, от град в град. Където се появеше той, почваха да подиграват жреците, да се гаврят с храмовете; да изстъргват златото от одеждите на божествените статуи.

Не бях изпращал вече Демонакс в Египет. През тия дни, изпълнени с труд и борби, Делфи се нуждаеше от повече жреци, и то енергични жреци. Предадох в ръцете на Демонакс правните дела, той трябваше да закриля името и достойнството на бога. Тъй преследването на богохулниците и на религиозните престъпници, към което той отдавна проявяваше особена склонност, се превърна сега в негов най-свещен дълг.

Демонакс знаеше грижите ми, и той страдаше като мен. Един ден на публично събрание в града Делфи говориха пратеници от Танагра и Авлида, дето Езоп току-що беше разказвал своите мерзки басни. Тъй като тия селища при различни поводи бяха проявявали незачитане към оракула, наш дълг бе да се явим с Демонакс на събранието. Говори първият, говори и вторият пратеник, и двамата се изказаха с подигравателна усмивка за политическите цели на Делфи. Тогава търпението на Демонакс се изчерпи.

— Тук, на свещена земя, вие се ползувате с гостоприемството на Делфи — извика той, — а на вашите несвещени земи допускате богохулника Езоп да подстрекава срещу Делфи! Езоп подпали Делфийския храм! Нито един истински град на елините не би трябвало да позволява вече на тоя негодник да прекрачва стените му!

Богът очевидно не искаше още мъст. Делфийците недоволно заръмжаха. Мнозина дръзнаха да твърдят, че били видели Езоп вън, сред тълпата, а пък храмът бил пламнал отвътре. Принудих се да сваля Демонакс от трибуната и да го предупредя. Такива са хората: пет пари не дават за божествените внушения по правните въпроси, а търсят земни улики.

Тъй стана това, което учуди мнозина в и около Делфи: а именно, че повече от година след опожаряването на нашия храм Езоп все още можеше да продължава своите странствувания из Елада, че все още имаше възможност да свързва политическата си мисия с лукавата пропаганда на своите опасни басни. Тук-там тия блудкави смехории проникваха дори в обществените библиотеки. Неколцина драскачи ги бяха преписали и продаваха рулата на богати търговци, които искаха да се перчат с образованието си. А пък подведената тълпа, която злорадо, коварно и вече почти заплашително продължаваше да разказва тия басни се позоваваше на библиотеките и търговците, щом някой поискаше да я съди и наказва.

Всичко това беше станало непоносимо. Не можеше да продължава повече тъй. В служебните помещения на Демонакс се трупаха донесения, оплаквания, обвинения против безбожната дейност на Езоп. Два дни Демонакс принася жертви, сетне дойде при мен:

— Преди една година аз изпълних задачата си само наполовина. Сега принесох жертви и се молих, за да ми се яви богът. Той не ми се яви. Това е знак, че богът е разгневен. Гневи се, защото Езоп все още е жив и насъсква людете. Дай ми неколцина яки младежи от школата на жреците, за да потърсим Езоп и да умилостивим бога.

Казах:

— За един толкова сериозен случай трябва да запитаме Пития.

Ала тъкмо през онзи ден за задаване на въпроси се случи така, че прорицателката остана няма; от силно вълнение получи задух и с големи усилия спасихме живота й. Всички останали въпроси към оракула бяха маловажни и ние им отговорихме най-добросъвестно. Но да отговаряме сами на зададения от нас въпрос — не можехме.

Демонакс бе чужд на подобни скрупули у вярващите жреци. Той несъмнено бе вярващ, а също така строг и честен; само че според мен честността му бе прекалена. Като погледнех лицето му при тълкуването на звуците, произнесени от Пития в момент на екстаз, неволно се боях, че той смята всичко това за измама и че би предпочел да го смятахме за измама и ние.

Жрецът на Аполон трябва да бъде по-прозорлив от жреците на други богове, други богини. Ето защо той се научава да разбира и това, че всяка външна форма на религията е символ. Това обаче важи само за нас. Да го прозре народът, би било опасно. Ние знаем, че религията не е нещо само по себе си, а е един вид притча. Но народът, когото трябва да възпитаваме, когото преди всичко трябва да държим далеч от хаоса, не бива да го знае. Ние, жреците, имаме разума и силата да вярваме в истинския образ на религията, в нейния по-възвишен смисъл. Народът, лишен от разум и духовна сила, може да вярва само в конкретното, в осезаемото изображение. И ние сме длъжни силом да го държим в границите на онова, което може и което бива да може.

Животът — всичко това казах аз на Демонакс — е суров и строг. Необходимо е пълно страхопочитание към боговете, за да се живее сред тая суровост и строгост. Към това народът може да бъде приучен само с бой, а не с галене. Възпитаването на народа става със строги закони от желязо и камък, но не и с благите притчи на Езоп.

Демонакс въодушевено се съгласи с мен за всичко, казано във връзка с народа. Поучих го и що се отнасяше до Пития: божията воля може да намери израз чрез някоя муха, чрез някой паяк, чрез някой неясно изфъфлен звук. Грядущето винаги е налице; само че е забулено. За онзи, който търси, тъкмо най-дребните неща са в състояние да набележат най-едрите очертания: точно тъй, както мушиците танцуват сред бурните въртопи на въздуха и както най-мъничките тревички сочат за големите водоизточници дълбоко под земята. Трудна е задачата на Пития и на нейните тълкуватели; защото в момента, когато го произнесат, всяко човешко слово сочи истината, скрита в него. Така тълкуването на оракула е тъкмо противното на измама, то е най-дълбоката истина. Ето защо и мълчанието на Пития за мен значи много. Ние не можем да смажем Езоп, като насочим удара си срещу самия Езоп, трябва да унищожим най-напред онзи, който го поддържа.

След като убедих в това Демонакс, натоварих го да намери Еврибат. От страх пред Езоп той все още се укриваше, а не смееше да се върне и в Сарди, дето можеха да докажат злоупотребите и измамничествата му. Е, нямаше спор, че Еврибат беше дребен мошеник; ала преди той се беше ползувал с доверието на Крез и ми се струваше важно да спечели отново това доверие.

Ловък както винаги, Демонакс успя в края на краищата да измъкне този човек от едно затънтено тесалийско село. Дадох на Еврибат средства, за да оправи прегрешенията си спрямо Крез. Въпреки това той се страхуваше да се яви пред очите на своя цар, защото, щом се отнасяше за пари, Крез не разбираше от шега. Казах му:

— Ще занесеш на твоя цар важна вест и Крез ще добие в теб повече доверие, отколкото когато и да било по-рано.

След това показах на Еврибат едно писмо от Орет, в което пишеше, че през пролетта на следната година цар Куруш привършва въоръжаването си и ще тръгне на поход срещу Лидия, за да я покори или унищожи. Писмото, разбира се, беше истинско. Но работата беше там, че Орет от години насам пишеше подобни писма, за да лови с тях на въдицата си чужди шпиони, което аз не бях длъжен да знам. Та това писмо, чиято достоверност ние потвърдихме с нашите печати, предадох на Еврибат за Крез.

Сега вече Еврибат замина успокоен и успя да спечели отново доверието на Крез. Крез изгуби и последния остатък от разсъдъка си. Овладя го истинска треска да почне предохранителна война. Но дали спартанците и останалите му съюзници от Елада щяха да го подкрепят, ако сам предизвикаше войната? Това го безпокоеше много и чрез пратеници и писма той заклинаше Езоп да обясни на съюзниците му и преди всичко на спартанците, че неговата предохранителна война всъщност щяла да се води поради крайна необходимост; действителният нападател бил Куруш; и затова условията на съюзния договор били налице.

Езоп предупреждаваше — чрез куриери и чрез писма; предупреждаваше да не се предприема каквато и да било война, и най-малко предохранителна; но и предупреждаваше също така да не се разчита на верността на спартанците като съюзници. Ние залавяхме куриерите, залавяхме писмата, оставяхме Крез да вярва до последния миг, че работите с неговите елински съюзници са в най-добър ред.

В същото време Еврибат, както му бяхме наредили, бе влязъл във военната партия на Сарди и нейното влияние бързо се разрасна. А и Харакс, отчасти по мое нареждане, отчасти понеже се надяваше, че сега най-сетне ще получи поръчките за доставка на оръжие, работеше в същата насока. Всички предупреждаваха царя да не забравя двете прорицания на делфийския оракул. „Делфи не лъже“ стана в Сарди нещо като „Добър ден“. И така, Крез свика войските си още в края на зимата и снегът в Кападокия едва бе почнал да се топи, когато той потегли с цялата си войска на изток. Нека спартанците го последват — заповяда лукаво той; смяташе да ги изиграе с плячката.

Куруш беше по-бърз от Крез. Куруш разполагаше с извънредно бързи четворни впрягове и гладки, прави пътища. Той можа да си позволи да тръгне цял месец след Крез, но измина огромното разстояние от Пасаргада до границата толкова бързо, че двете войски се озоваха едновременно до Халис — персийската войска северно, лидийската южно от Птерия. Никой не знаеше точните сили и позиции на противника. През средата на месец Гамелион^[1] Крез нареди да се прочете на войските му вместо заповед за настъпление прорицанието на делфийския оракул и повели да бъде премината по широк фронт реката Халис.

Куруш изчака няколко дни, сетне нападна във фланг и в гърба на противника си крепостта Птерия. Птерия имаше здрави стени и се съпротивяваше. Куруш хвърли още по-големи сили. Междувременно Крез научи за боевете, водени зад гърба му. Той заповяда на лявата група от войските си да направят завой и да подкрепят гарнизона на Птерия. Стигна се до страхотни битки, които взеха много жертви и от двете страни.

Крез бе разположил войските си само с оглед на нападателни действия. Тъй като се водеше борбата, сега позициите му станаха неизгодни. Ето защо той заповяда и на другите две армии да свият на север, за да се обърнат с фронт към Куруш. Ала Куруш заобиколи Птерия и се появи откъм юг. Така той се намери отново във фланг и в гръб на Крез.

При това положение всеки заплашваше снабдителните линии на противника си. Куруш не се страхуваше от тая заплаха, Крез обаче се страхуваше много. Куруш беше в състояние да се бие с войски, които цяла седмица не са яли и пили; Крез знаеше, че неговите лидийци се изморяват, щом като някога не успееше да им осигури прекъсване на боя, за да се нахранят. Поради това, за да не изгуби връзка с обоза си, Крез опразни крепостта Птерия и свивайки откъм левия фланг, изтегли целия си фронт на запад.

Куруш се поколеба да го последва. Не можеше да повярва, че един враг започва оттеглянето си, без да е бил победен. А и по-късно, след като установи, че лидийското отстъпление не е маневра, той следваше Крез бавно и спокойно. Това се дължеше на неговия обоз, който наистина не бе голям, но доста странен. Куруш водеше със себе си камили. Искаше да изненада с тях противника си в решителната битка.

Крез пък от своя страна, подлъган от неверни съобщения, бе приспиван от увереността, че Куруш не го следва. Крез разсъждаваше: Лидия има съюзни договори с Египет, с Вавилония, със Спарта и със Самос. Техните помощни части или са вече в Сарди, или поне са на път за там. Ако врагът наистина излезе толкова глупав да нахлуе в Лидия, тогава вече никой не може да извърта: съюзниците ще трябва да помогнат на Лидия. А това означава сигурна победа, тъй като персите неохотно воюват срещу елини.

Така Крез се оттегли чак до Сарди. Искаше да попълни там войската си и въоръжението й. Възнамеряваше да изработи със своите съюзници нов план за действие. И през следната пролет, подсилен и отпочинал, да потегли наново и да разбие окончателно Куруш.

Докато Крез, уверен в победата си и напълно спокоен, подготвяше всичко това, Куруш му нанесе светкавичен удар. С бързи преходи той се насочи към Сарди. Вълна от ревящи, разтреперани бежанци заля лидийските шатри. Леден ужас обхвана Крез: всичко ставаше в пълен разрез с очакванията му. Пълководците му го утешаваха: войската все още бе многобройна, достатъчно въоръжена, добре обучена. Персите не можеха да противопоставят на лидийската конница нищо равностойно.

Крез нямаше много време, за да почива. Твърде скоро му беше нанесен втори удар; Предните отреди на персите нападнаха лидийските постове. Крез даде заповед на своите конници. Въоръжени с дългите си копия, покрити от глава до пети с тежко желязо, те пришпориха конете си срещу персийската пехота.

Ала внезапно лидийските конници се озоваха срещу персийски ездачи, възседнали камили. Жребците се уплашиха, копията станаха неуверени. Трудноподвижни в своите брони, мъжете изпопадаха в калта и прахта. Камилите победиха кавалерията. Конниците все още не искаха да се откажат от битката. Известно време те продължиха да се съпротивяват пешком. Ала пешком персите имаха надмощие дори и само със своята многочисленост. След страхотни загуби от двете страни лидийците се видяха принудени да се оттеглят зад стените на градската крепост Сарди.

Куруш обкръжи Крез изцяло. За да обърка и изплаши неговите съюзници, той блокира движението на вестоносци в цяла Мала Азия и държаните досега от Лидия острови. Делфи също нямаше интерес да се всява смут и тревога у елините. Поведох преговори с Орет, а на Харакс дадох указания в какъв дух да преговаря с Харпаг, главния стратег на Куруш. След едно пълно споразумение, много изгодно за Делфи, ние, които държахме в ръцете си привилегията за вестите в цяла Елада, разширихме блокадата още по на запад.

Като посланик Езоп беше много оскъдно осведомен. Разполагаше с неточни данни за войната и с непроверени сведения за продължителни, ожесточени битки. Не подозираше дори, че положението на неговия Крез е станало безнадеждно. Продължаваше да изпраща доклади за Сарди; ние продължавахме да залавяме писмата. Отдавна би трябвало да се позамисли той как така се беше прекъснала връзката между него и Крез. Но Езоп очевидно твърде малко държеше на официалната си мисия, за която му плащаха и заради която го тачеха. Най-важното за него бе да продължава да се бори за своята безбожна цел: да дава на робите свобода, а на мръсните занаятчии — същите права като на аристократите, които имаха божествен произход.

Естестествено ние бяхме продължили да държим връзка с Еврибат. След като Сарди бе обсаден в продължение на три месеца, той ни изпрати вест, на която можехме да разчитаме напълно: Крез ще издържи най-много още месец. През този ден всички лица в Делфи просияха.

Самият бог ръководеше съдбата. Тъкмо когато обсъждахме следващите си ходове, пристигна писмо от Езоп — оплакваше се, че пречели на дипломатическите му куриери. Никандър, който ръководеше службата за вестоносците, искаше да отговори. Казах му:

— Отговора ще напиша аз.

Съобщих на Езоп, че войната, както е понятно, забавя всички вести. Но че ни е било съобщено за скорошното пристигане на някакъв пратеник, който може би носи вести, предназначени за Езоп. Най-простото би било Езоп да дойде тук и да се осведоми на място.