Арнолт Бронен
Езоп (15)

I

Атинският цар Ерехтей имал дъщеря; тя се казвала Орития и била чудно красива. Един ден Ерехтей й заповядал да облече празничните си дрехи, а сетне я изпратил като хоефора^[1] на Акропола, за да участвува в жертвоприношението в чест на Атина Палада. Тогава я видял Борей, богът на ветровете, влюбил се в нея и я откраднал толкова тайно, че не го забелязали нито зрителите на свещената процесия, нито пазачите на момичето. Отнесъл я в Тракия и там я направил своя жена. От нея се родили синовете му Зетос и Калаис. Поради своето геройство те отплували заедно с полубоговете на кораба „Арго“ до Колхида, за да донесат от там златното руно.

Този разказ на Акузилай беше един от първите, които прочетох, и ме развълнува още преди да подозирам дори каква съдба ме очаква.

А аз, която мечтах за царе и богове, почнах живота си с един роб; и, изглежда, ще трябва да го завърша пак с роб, тъй като и самата аз — родена свободна сред един народ, лишен от свобода — станах робиня.

Тъкмо бях навършила дванадесет години, когато Езоп за пръв път се опита да ме целуне. Ако беше направил опит да го стори в Аморион, в имението на баща ми, щяха да го пребият от бой. По големина нашето имение беше колкото целия Самос, може би в Гърция биха наричали баща ми базилевс^[2]. Как можеше да желае да ме целува Езоп, тъкмо той, едничкият, който знаеше, че не бях като него, че не бях робиня по рождение!

Забелязах, че мъжете почват да ме заглеждат. Като робиня не се ползувах с голяма закрила. И все пак случваше се така: всеки, който направеше опит да ме докосне или прегърне тихомълком в тъмното, скоро след това се явяваше със синини на очите или пък със зачервен нос. Някакъв тайнствен отмъстител бдеше над младостта ми.

Тоя отмъстител не пощади дори красивия Алкей. Той отупа здравата и Харакс. А пък Ларих получи боя си предварително; той изобщо не беше успял да си го заслужи.

Казвах на Езоп, когато той се промъкваше при мене и тихичко — о, как обичах тия мигове! — си шепнехме на фригийски; казвах му, че това няма да му донесе полза; че никога не бих избягала с него; че нашите пътища в живота ще бъдат различни и че никога съдбата не би отредила девойка като Родопис за един Езоп.

Той само се усмихваше; когато съм била тригодишна, държал ме в ръцете си; и тогава аз непрекъснато, непрестанно съм повтаряла името му. Викала съм го толкова често, че тоя зов щял да ехти цял живот в ушите му.

Подигравах му се. Той ме оставяше да го подигравам и идваше пак, а понякога действително го призовавах и аз.

Живеех само наполовина. Живеех сред тъпите вонещи слугини. Бях будна, когато Ерос пропълзяваше нощем при тях, под завивките им. Виждах колко е силен животът тъкмо там, дето изглеждаше най-невзрачен. Чувствувах опиянението, обезумяването, безразсъдността и единствено погнусата и страхът ме държаха далеч от тях.

Ако беше дошъл в такива нощи при мен Езоп, и аз нямаше да се различавам много от която и да било слугиня. Ала той не идваше нощем. Никой не идваше нощем при мен. Още не бях посветена. Това бе едничкото, което всеки роб зачиташе, и робите го зачитаха повече от свободните. Никога не ставаше нужда да се страхувам от робите. А инак те се любеха помежду си тъй, сякаш всички роби бяха един мъж и всички робини — една жена.

Така през петнадесетата година от живота ми наближиха големите Дионисии^[3]. На първия ден на месец Антестерион^[4] дойде гинекономът на Самос, за да зададе обичайните въпроси. Като най-високопоставена сред дамите, Сафо му отговорила, че между младите момичета в стопанството няма нито едно, което следва да получи посвещение.

Тъкмо тогава влязох случайно в женското отделение. Гинекономът веднага избухна, защото веднъж вече Сафо укрила една от своите млади слугини и не я изпратила на Дионисиите, в които на Самос са задължени да участвуват и робините; жреците бяха успели да прокарат това въпреки волята на геоморите.

Сафо се защити срещу твърде непочтените нападки на гинеконома, като заяви, че не ми достигали две години за посвещението. За това обаче нямаше други свидетели, освен Езоп, а неговите показания чиновникът не прие. Тъй бях причислена към агелата^[5] на нашето стопанство.

Трябваше да участвувам в танците, които продължаваха до късен мрак, и като другите девойки всяка нощ се ослушвах страхливо дали не ще прозвучи страховитият вик на бога от планинските гори. А сетне, когато възбудена и трепереща се завръщах от танците на нашата агела, Сафо ме извикваше край леглото си, за да ми диктува дълги, тъжни стихове. Тогава тя ме галеше и се държеше към мене благо и нежно. Казваше, че щяла да ме проводи надалеч още преди да настъпят Дионисиите. Благодарих й; твърде рано. Тя не ме изпрати никъде. Запитах я:

— Защо не ме пратиш?

Тя каза:

— Ядмон не позволява.

Повече не научих.

Когато чу, че ще трябва да взема участие в Дионисиите, Езоп просто обезумя. Скри се. Престана да върши каквато и да било работа. Едва не го пребиха от бой. Затвориха го, така че можех да говоря с него още по-рядко, отколкото дотогава.

Най-после го видях само за няколко секунди. Прошепна ми, че имал някакъв план. Безумен план, който можеше да му струва живота; ала това разбрах твърде късно.

От моите мистерии^[6] през нощта на Дионис се интересуваше също и Харакс. Той беше жрец в Дионисовия храм и поради това участвуваше във всяко тържествено посвещаване. Не беше тайна за мен защо се занимаваше с това той, прекалено заетият управител на рудници; не беше тайна и за самосци. През третата нощ на Дионисиите ставаше всеобщо съвокупление в буковата гора на планината Керкет. Тук на момичетата, навлезли във възраст за женене, за пръв път се разрешаваше да приемат своите годеници. Ала винаги оставаха достатъчно свободни девойки. И тогава жреци като Харакс изпълняваха своите служебни задължения, влизайки в ролята на Дионис.

Дионисиите са единствените тържества, празнувани изключително през тъмни нощи. В онзи миг, когато откъм гората проехтя страховитият и изпълнен с копнение зов на бога, забравиха да блестят дори и звездите. Ние, момичетата, се втурнахме разтреперани към храма на Хера. Никоя не се осмеляваше да проговори. Всяка мислеше, че богът е съвсем наблизо.

Поведе ни едра, мрачна жрица. Глухо, едва доловимо, тя даваше с тимпана си такт за нашите стъпки. Вървяхме под зловещо надвисналите звезди, сред черни сенки, а зад гърбовете ни пъплеше страхът.

Цели три часа не спряхме. На свещения бряг заварихме жрици и жени от селата. Те смъкнаха грубо от нас хитоните и наметалата ни, обсипаха ни с хули и подигравки, погнаха ни с пронизителни викове и силни удари към студеното море. Треперехме и трябваше да пеем разтреперани.

Ела, придружи ни, божествен герой, вълните ни мамят със яростен вой —

с харитите дръзки качи се на кораба свой, Дионисе!

Строго тропа със копита богът — бик достопочтен, богът — бик свещен!

С морни, сънливи вълни се блъскаше морето в брега. Бяхме около шестдесет млади момичета, от петнадесет до седемнадесетгодишни; аз бях най-младата, но една от най-силните между тях; защото гръцките девойки отрастват прекалено затворени по домовете си, не ги обучават като нас, младите фригийски аристократки, в езда, в бягане и в хвърляне на копие. Студът, страхът и възбудата караше всички ни да се притискаме плътно една към друга.

Застанали на брега, жриците продължаваха да пеят следващите строфи от песента. Ние им отговаряхме само с рефрена:

Бримо — божествена и мила — прекрасна рожба е родила!

Заливът, в който се намирахме, беше доста дълбок. Мека светлина бе легнала над морето. Крайбрежието бе мрачно и черно, едва се открояваше от черното небе.

Изведнъж доловихме отдясно някакво странно съскане. Никога не бяхме чували нещо подобно. А от брега жриците вече пискливо викаха — тъй че по гърбовете ни полазиха тръпки от възбуда и отвращение:

— Мъжете — змейове идват!

Няколко по-слаби девойки паднаха от уплаха във водата. Едва успяхме да ги измъкнем; сега обаче нещо ни затласка към брега, тласкаше ни с непреодолима сила. Страхът на останалите раздуха и моя страх. Вече не бях аз, слепешката вършех всичко, каквото вършеха другите. Като влажно, треперещо валмо се стълпихме около жриците — плачехме, стенехме, молехме се и объркано пеехме.

Върховната жрица повели тишина. Сетне ни каза:

— Откак се е спуснала нощта, мъжете — змейове ви търсят. Те носят в ръцете си тирсове, дрънчащи бухалки, размахват ги и вдигат с тях шум, за да ви плашат. Един от тях е жрец Дионисиев. Държи къс меч в ръката си и хване ли някоя от вас, има право да я убие.

Смразяваща, ужасяваща тръпка прониза телата ни. Вече не знаех какво да правя, изпитах желание да крещя, колкото сили имам, да побягна безумно или пък да потъна в земята, за да не съществувам повече. Колко ужасен беше животът! Колко отчайващо бе да си жива!

Като убийствена градушка се изсипа върху главата ми всичко, дочуто някога от разговорите на слугините. Жреците от големия храм на Зевса по цяла година жадували за женска плът. А Зоил, жрецът на Посейдоновия храм, убил миналата година една шестнадесетгодишна девойка, която в страха си налетяла право на меча му.

В това време жриците бяха започнали да пеят. Запях и аз заедно с останалите:

О, блажена е оная, що в омая е познала

божието посвещение! Всеотдайно в планините

тя отива със жените на светото очищение.

Съскането на мъжете змейове прозвуча наново — по-силно и по-отблизо. Поривите на вятъра го носеха към нас откъм гората. Колкото и плътно да се притискахме една в друга, мокри и голи, ние зъзнехме.

Внезапно жриците, нашето единствено упование в тая ужасна нощ, изчезнаха, бяха се прислонили навярно в окрайнината на близката гора, зад гъстите стъбла на дърветата. Пищяхме, стенехме, плачехме и крещяхме. Чухме спокойните им, силни гласове:

— Какво искате?

Хленчехме:

— Помощ и избавление!

Долових плътния глас на върховната жрица:

— Никой не може да ви спаси като девици. Богът — рушител Аполон е дал на мъжете — змейове власт да убиват всекиго.

Страшна нощ. Съскането приближаваше сякаш от всички страни, дори и водата носеше тоя пронизителен звук към нас с вълните си. Паднахме на колене. И аз неволно шепнех заедно с останалите:

— Няма спасение за нас!

— Има спасение за вас! — чу се отново гласът на върховната жрица. — Защото има едно животно, на което мъжът — змей нищо не може да стори — то е под закрилата на Хера, богинята с кравешката глава.

— Ах! — закрещяха повечето девойки и, струва ми се, заедно с всички крещях и аз, защото нямах вече ни разум, ни воля. — Мила краво, мило, мило животно, нека останем живи! Живот! Пощади нашия сладък живот!

— Малки дечица, малки женички, елате насам, елате към мен! Която ме докосне, ще стане като мен!

Заедно с останалите се запровирах нататък и аз. Само едно чувство изпитвах: страх. Само едно нещо търсех: закрила. Не, виждах вече посестримите си и внезапно се озовах пред нея, пред главната жрица; ала това не бе вече тя. Пред мене изпъкна с целия си ръст огромна, едра фигура, загърната в кожа; имаше глава на бик.

Не можах да извикам, защото нещо ме удари през гърлото и едва не ме задуши. Докато да си поема дъх, нечии ръце ме повлякоха, увиха ме в някаква животинска кожа; това беше вече почти спасение; мрак и странна глухота заобиколиха сетне лицето ми — някаква огромна маска се схлупи до раменете ми, някой почна да ме тегли нанякъде, аз теглех някого, бързо тръгнахме през гората и по-бавно сетне по склона. Водачът ми крачеше сигурно, трябваше само да вървя накъдето ме дърпаха.

Много ужасни нощи бях преживяла вече. Ала тая бе най-ужасната. Тичахме и почивахме, задъхвахме се и почивахме. А зад нас непрестанно ехтеше все онова ужасяващо съскане на мъжете — змейове, което като рояк от стършели проникваше и под глинените ни маски и караше косите ни да настръхват. Съскането се чуваше ту по-близо, ту по-отдалеч. Убодеше ли някое клонче телата ни, пищяхме от болка като обезумели, сякаш умирахме. Понякога ми се струваше, че чувам съскането до самите си уши. Ала винаги, когато мислех, че чудовищата зад мен са ме хванали вече, някакъв глас извикваше:

Змийо, ти варди зъбите си — Хера пази дъщерите си!

Тогава нашите преследвачи спираха и ние, поели отново дъх и завладени от нов страх, трескаво побягвахме нагоре по склона.

Никоя нощ не ми се е струвала по-дълга. Единствено страхът от смъртта ни караше да тичаме толкова продължително, да се катерим толкова нависоко. Колебливо почна да се надига плахият утринен сумрак. И тогава мъжете — змейове изостанаха назад. Заваляхме се, но продължихме да бягаме.

Сред огромните скали мракът отново се схлупи над нас. Ала дневната светлина се усилваше. Видях се заобиколена от някакви огромни фигури. Покрай мен тежко пристъпваха човешки тела с животински глави. Не можех да позная никоя от моите спътнички.

Намерихме убежище на една поляна, в някаква тясна котловина сред страхотните бездни. Танцувахме с маските на главите си, глухи звуци, прилични на мучене, се откъсваха от устата ни. Просто не проумявах как бях в състояние да се движа още. В края на поляната бяха струпани високи купища от клони и шума. Дотътрихме се до тях, падахме една връз друга и заспивахме, струва ми се, още докато падахме.

Целия ден непробудно сме спали; когато отворихме очи, беше вечер. Жриците дойдоха при нас и ни дадоха вино. Казаха ни:

— Три дни нямате право да ядете.

Всички бяхме все още с кравешките маски. Отначало смаяни се взирахме едни в други, сетне хладната вечер прошумоля под краката ни, виното се завъртя в очите ни: смеехме се и танцувахте. Падахме една връз друга. Чувствувах телата на девойките, без да виждам лицата им. А може би лицата ни не бяха вече същите и изобщо не подхождаха към телата ни? Бях съвсем подивяла. А и другите подивяха.

Нощта се спусна внезапно. Почнах да чувствувам страх от самата себе си. Задърпах маската, ала не можах да я смъкна. Като жилване от оса долетя откъм близката гора първото съскане на мъжете — змейове. То бързо прерасна в същински ураган от призраци, който сякаш носеше със свистене хиляди стрели от всички гори наоколо ни. Вкопчих се в една от девойките и произнесох на пресекулки:

— Не издържам повече. Предпочитам да ида отвъд, при мъжете — змейове.

Момичето стисна ръката ми.

— Аз също.

Запромъквахме се, тихо, за да се отдалечим от наплашената група. Препречи ни пътя една от жриците:

— Предупреждавам ви: отклони ли се някоя преждевременно от посвещението, убиват я „дебнещите“, скрити в храстите между вас и хората — змейове.

Побягнахме назад.

Чувала бях вече за „дебнещите“. Те бяха най-вече любопитни от околните градове и от Самос, които се промъкваха тайно на планината Керкет, за да слухтят, да гледат или дори да се доберат до нещо повече. Усетих приятен гъдел в гърдите си, тръпка пролази от горе на долу по гърба ми при спомена за всичко, което ми бяха разказвали: уловеше ли някой вакханка, тя беше длъжна да му се подчинява; тогава той имаше право да изпита от нея най-голямата наслада, съществуваща на земята.

Наслада за него? А може би и за мен? Виното, страхът, маската, стегнала лицето ми, ме бяха подлудили. Предпазливо, сама, се запромъквах на зигзаг към гората и към шубраците. Сега вече никоя от нашите жрици не можеше да ме види, сега вече се изправих. Опияняваше ме чувството, че навсякъде дебне опасност, желание, похот.

И ето че „дебнещите“ и мъжете — змейове ме съзряха. Чувствувах че бяха готови да скочат, ала си пречеха един другиму. Викаха, крещяха неистово, виеха. Постепенно воят им се превърна в думи:

— Кучко разгонена! — крещяха те. — Побесняла кобило!

Викаха най-непристойните, най-отвратителните думи, които бях чувала някога. Не можех да понеса това, не можех да мълча. Отвърнах им, закрещях неща, каквито никога дотогава не бях изговаряла, каквито изобщо не бях знаела дотогава — нашепваше ми ги някакъв гнусен, мръсен демон. Ужасно бе. Сетне те наскачаха. Побягнах назад. Бях по-бърза от тях. Те се оплетоха в бодливите шубраци.

И отново танцувахме цяла нощ. Диво и сладостно, постепенно заглъхвайки в бавни и тихи ритми, звучаха фригийските флейти на жриците. Други пък придружаваха музиката с тимпаните тъй, че глухите удари ехтяха в ушите ни като ромолене на ручей. Докато, изгубила всякаква власт над себе си, танцувах сред множеството девойки, също изгубили власт над себе си, египетските бумеранги непрестанно свистяха над главите ни и с пронизително съскане се завръщаха в ръцете на ония, които ги хвърляха. Чувствувах, сякаш нейде безкрайно отдалече, как моите собствени крака потръпваха и тъпчеха тежко земята, чувствувах как дърпаха безволните ми ръце, как ги опъваха, разтърсваха и стискаха други, също тъй чувствителни, влажни и разтреперани ръце.

В навечерието на третата нощ се събудих разплакана. Бях сънувала нещо ужасно. Бях изморена, отслабнала и при все това не усещах тежест; някаква лекота бе изпълнила тялото ми. Чувствувах се като зрял плод, паднал от клона. Като тичинка. Като перце, носено от вятъра.

Синкав здрач се бе спуснал, когато жриците ни събраха. Предстоеше последният танц, с който щяхме да минем покрай високата гора, за да се озовем на свещената поляна. Там се намираше едно светилище на Дионис, посветено му заради победата над цар Пентей^[7], когото жените разкъсали на парчета. Там ние, младите девойки, трябваше да изпълним древните обичаи.

Градът изпращаше обикновено в планината някой млад престъпник и го предаваше във властта на жриците. Виждах го вече, застанал гол, обкичен само с бръшлян. Зловещо блестяха очите му — единственото, което се виждаше от него. Осмелих се да хвърля бегъл поглед нататък. Естествено бях виждала вече много голи мъже. Ала сега за пръв път това ме плашеше.

Върховната жрица започна да ни настървява:

Кой дебне? Кой дебне потайно и скрито? Кой вашите вихрени танци в горите дошъл е да гледа, вакханки?

Отвърнахме й с песен, както ни бяха учили:

Тук, вакханки! Тук, вакханки! В хора буен застанете! И сред грохота тимпанен жертва принесете!

Всяка от жриците почна да удря своя тимпан и шумът се усилваше постепенно, докато накрая стана почти непоносим. Треперехме и стенехме. Зъл враг за нас бе това мъжко същество там, отвъд — едва го забелязвахме, но затова пък толкова по-силно го чувствувахме, толкова по-силно долавяхме миризмата му. Лесно бе да го мразиш, защото беше престъпник. Лесно бе да добиеш желание да убиваш, защото цялата тая нощ беше изпълнена със заплахата от мъжа.

Винаги съм тичала бързо и съм била издръжлива на бягане. Колкото и изнемощяла да бях сега, самата мисъл, че ще преследвам оня тип и че ще излея върху него мъстта на целия си пол, ме накара да се почувствувам силна като никога.

За последен път ни насъска върховната жрица:

Кучета бесни! Горе вървете! Чакат ви с песни по върховете буйните, весели щерки на Вакх. Шеметно вие сред тях връхлетете, страшна омраза сред тях събудете към богохулния, подло разгулния дебнещ човек!

И докато ние припявахме още веднъж рефрена си, жриците пуснаха мъжа. Само един път за бягство имаше той. Не искаше ли да попадне в ръцете на „дебнещите“, на мъжете — змейове или на стражите, трябваше да тича към поляната на боговете. Ако сбъркаше пътя, ако паднеше, ако силите му не достигнеха или пък се забавеше, щеше да бъде наша жертва. Какво ли щеше да стане тогава?

Силно тупти сърцето ми. Нещастие преследва всекиго, който издаде макар и само думичка от тайните на оная нощ. И понеже пиша сега за това, чувствувам надвисналото нещастие. Как мога все пак да пиша, щом като писането носи нещастие? Или е по-добре да вярвам на думите, които ми бе казал на времето Езоп: че писането е по-силно от нещастието?

В ушите ми звучат страшните проклятия на жриците. Звучи и благославящият глас на Езоп. И докато над главата ми витаят благословията и проклятието, аз пиша.

Мъжът едва бе потънал сред мрака на гората, когато жриците, застанали между него и нас, отстъпиха встрани. Втурнахме се. Тичахме като хрътки, подгонили дивеч. Сега вече бяхме без маски, само кожите обвиваха още телата ни. Тъй тичахме по-бързо. Вечерният въздух беше като леко вино. Опиваше ни, окриляше ни. Тичахме сякаш под самото небе и само смътно долавяхме, че нейде там, в бездната под нас, трябва да се намира земята, островът сред морето, което трябва да бе там, дето свършваха звездите.

Вече не чувах дали и останалите девойки тичаха. Бях ги изпреварила много. Мъжът пред мен стъпваше леко. Изглежда, че от доста време бях съвсем близо до него, защото подушвах с ноздри дирята. Сетне, прекосявайки една поляна, зърнах сянката му. Начинът, по който той тичаше, движенията, с които прескачаше камъни и шубраци — всичко това бях виждала вече някога.

Тичах леко, слаб ветрец лъхаше насреща ми. Мъжът пред мен още не беше чул стъпките на никоя от нас — това личеше по бягането му. Тичаше уверено, безгрижно, сякаш не го гонеха. Отправи се към някакъв ручей. Почвата стана по-трудно проходима, поддаваше, пропадаше под тежестта му. Аз бях по-леката. Той бе принуден с усилие да извлича крак след крак.

Затаила дъх, аз се носех безшумно по влажната трева. Още няколко скока и той беше в ръцете ми. В гърлото ми вече напираше страхотният вик, с който щях да призова другарките си. Шеметно ме прониза някакво чувство на ужас, което ме тласкаше към убийство и беше по-силно от всяка жажда за убийство. Хвърлих се, стисках, душих…

Той бе Езоп.

Свряхме се до една скала, полуприкрити зад храстите. Запитах го да не би да е бил затворен, да не би да са го осъдили на смърт? Не, той се явил доброволно; това се допускаше, стига да предложиш откуп. Беше рискувал живота си, защото всяка друга, освен мен би го раздрала и разкъсала на парчета. Но рискувал съзнателно. Каза ми: ако тази нощ ме вземел някой друг, това щяло да означава край на живота му.

Хубаво бе да зная, че е близо до мен; та нали той беше мой роб, мое пособие, моя собственост?

Към полунощ се озовахме на свещената поляна. Там бяха приготвени високи легла от струпана шума и бръшлянови клонки. На една скала над тях се намираше малкият храм на Дионис. Нисък, мъждив огън блещукаше там — огън, който не осветяваше нищо, а само правеше сенките още по-големи, още по-призрачни, още по-страшни. Долу, откъм гората, през цялата нощ не секна глухото, вълнуващо и само по себе си развълнувано думкане на тимпаните.

Промъквайки се между многобройните стражи, мъжете вече се приближаваха към нас, на поляната. Скоро оттук и там почнаха да се чуват нежни възклицания. Девойки приветствуваха своите избраници. Тихият, радостен шепот прерастваше във възбудени звуци. Вопли се носеха като лъх над потните тела, които едва се открояваха в мрака.

Изведнъж — надвиснали над самата мен — зърнах жреческите одежди. Изнурена до крайност, бях се унесла за малко. Чувството, че Езоп е наблизо, ми бе вдъхнало спокойствие и сигурност. Сега отново ме овладя страх, отпадналост. Кожената маска на силен, върху чиито сковани черти беше изписана похотливост, парализира крайниците ми.

Човекът приклекна до мен, притегли ме грубо нагоре, към себе си. Не можех да се браня и все пак се бранех. Паднах силно назад, потънах почти цяла сред листата и клонките. Ала при падането си бях повлякла надолу и него; болезнено прозвуча гласът му до самото ми ухо:

— Богът те иска! Богът те иска чрез мен!

Изкрещях:

— Ти не си бог!

Мъжът стисна гърлото ми.

— Аз съм негов жрец!

Задъхвах се:

— Не си жрец! Ти си Харакс!

Изкрещях го — не знаех и все пак знаех, че е така. По тръпката, която го прониза, по яростта му почувствувах, че беше той. Бе тежък, лежеше отгоре ми с цялата си тежест. Клонки и листа бяха напълнили устата ми, някакъв ужасен страх ме зашеметяваше. Тежки вълни ме обливаха — струваше ми се ту че съществувам, ту че не съществувам.

Сетне чух силни юмручни удари върху маската — удари, които проникваха чак до черепните кости. Натискът върху мен отслабна. Завладяна от слабост, която ме караше да изпитвам шеметното чувство на някакво падане в безкрайността, аз чувах пъшкането, борбата, водена до самата мен. Не виждах нищо, но чувах, сякаш цялото ми тяло се беше превърнало в слух: някой отдръпна от мен жреческите одежди, завлече ги до окрайнината на гората. Откъм маската долетя стенание на човек, който вече бе изгубил сетни сили.

Имаше звезди и те изтегляха дълги, светли ивици пред очите ми.