Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aisopos. Sieben Berichte aus Hellas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet (2010)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Арнолт Бронен

Заглавие: Езоп

Преводач: Владимир Мусаков

Година на превод: 1960

Език, от който е преведено: немски

Издание: второ

Издател: „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1969

Тип: роман; биография

Националност: немска

Редактор: Цветана Узунова-Калудиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1307

История

  1. — Добавяне

IV

Анаксимен, който преди две години бе заедно с тебе в Египет и донесе оттам един календар, много по-практичен от нашия елински, неотдавна писа: Бог, това е въздухът. Той е казал и в учението си, че живите същества са направени от прост и еднообразен въздух и от въздушен полъх. Какво е в такъв случай човек — Бог или въздух? На този въпрос ме наведе Езоп — по-рано под твое покровителство, сега мой роб.

Само че той съвсем не стана толкова бързо мой роб. Защото митничарите бяха чули глъчката, вдигана от уредника на търга, и дотърчаха да си съберат таксите.

— Кой е продавачът? — викаха те. — Кой е купувачът?

Защото всеки трябваше да си плати таксата.

Досрамя ме да кажа, че съм купил роб за шестдесет драхми. Мълчеше и роботърговецът. И както беше настъпила пълна тишина, Езоп се провикна:

— Аз съм стоката, този тук е купувачът, а онзи там — продавачът. Щом обаче не се обажда никой, ясно е, че съм свободен.

Тогава пристъпих напред и тихо казах:

— Аз го купих за шейсет драхми.

Митничарите прихнаха да се смеят и ми опростиха таксата. В това време Офелион най-сетне беше успял да пробута както рецитатора, така и певеца и беше прибрал в джоба си тридесет мини. Него митничарите оскубаха по-основно.

Сбогувах се с учениците си и потеглих с Езоп към къщи. Беше много горещо, слънцето се бе издигнало почти отвесно над нас, ниските каменни къщи от двете страни на прашната улица правеха почти непоносим пътя ни, който сякаш нямаше край. Освен това бях и развълнуван от публичната продажба. Вълнението се отрази върху пикочния ми мехур. И така попривдигнах хитона и наметалото си, отместих настрани препаската и както си вървях, почнах да се облекчавам. Щом видя това, Езоп се развика:

— Продай ме, господарю, инак ще ти избягам!

— Но какво има? — запитах уплашено аз.

Почти ми пресекнаха и гласът, и водата.

— Продай ме — крещеше той, — не мога да ти служа!

Помислих си, че може да е чул за мен някакви клюки, празни брътвежи за побоища и пиянски оргии или пък кой знае за какви други неблагоприличия.

— Не вярвай на всичко — рекох спокойно, — има неколцина глупци, които ме клеветят.

— Клевети те урината ти! — отвърна момъкът. — Ти, който си високопоставен и имаш власт и няма от какво да се боиш — ти не намираш време дори да спреш, за да се изпикаеш? Какво очаква тогава мене, клетия роб? Как ще намеря време аз за моите естествени нужди?

Запитах:

— А не можеш ли да си обясниш защо правех това вървешком?

Той каза:

— През време на работа робът гледа да отдели за тия неща колкото може повече време.

Тогава му обясних:

— Три причини ме накараха да не спирам: земята е много суха, слънцето — много жарко, мехурът ми — много пълен.

Той ме изгледа и кимна с глава:

— Убеди ме. Продължавай да вървиш и прави каквото си искаш.

Благодарих му:

— Не знаех, че вместо слуга съм си купил господар.

Когато най-сетне стигнахме до дома ми, огледах момъка още веднъж. От дългите си странствувания, от праха и от жегата той беше доста измърсен, а пък жена ми е маниачка по чистотата.

— Остани пред вратата — му рекох, — трябва най-напред да подготвя съпругата си; инак, щом те види, ще избяга.

Езоп се усмихна:

— Струва ми се, че наистина не ти беше необходимо да си купуваш господар. Имаш си вече един. Но побързай!

Влязох и намерих жена си в амфиталамоса, сред многобройната й женска прислуга.

— Жено — казах, — отсега нататък не можеш повече да разправяш, че си имала почти само робини. Купих ти един прекрасен млад човек.

Съпругата ми веднага падна на колене и заизлива благодарствени молитви:

— Афродито, господарке моя, ти си велика! Ти осъществи мечтата ми! Защото насън аз съзирах образа на прекрасен мъж, купен, за да разтушава очите ми.

— Да — добавих аз, — като го види човек, просто не знае Аполон ли е това, или Ендимион, или пък Ганимед[1].

А пък ония куклички — прислужничките — ликуваха и ръкопляскаха. И докато жена ми се втурна пред огледалото в таламоса, за да се разкрасява, те вече успяха да се скарат за коя от тях съм купил новия Аполон.

— За мен! — викаше кестенявата.

— За мен! — викаше чернооката.

— За мен! — надвикваше ги русокосата. — За мен, защото аз сънувах как той ме лишава от девственост!

Съпругата ми се върна с блестящи накити и начервени бузи и им заповяда да млъкнат.

— Преди да се карате, доведете най-напред при мен това очарователно момче. Хайде, да ви няма!

Те отидоха в слугинската стая. Но русокосата Каприоза, която бързаше най-много от всички, изтича пред къщата, за да види тъй дълго очаквания жених от своите сънища. Извика високо на улицата:

— Кой е новозакупеният?

Езоп застана пред нея:

— Аз.

Каприоза отскочи назад:

— Ти ли, песоглавецо? Къде ти е опашката?

— Не показвам всичко, което имам — отвърна Езоп.

Каприоза се втурна обратно в къщата, дето дружките й още се дърпаха за косите.

— Какво сте седнали да се биете за оня хубавец! — сджафка ги тя. — Я му поогледайте най-напред красотата!

Сега вече навън се втурна чернооката Адона. Тя не вярваше на лукавата Каприоза. Взря се в окаляния момък и просто не можеше да проумее:

— И аз съм седнала да се бия заради тебе! Да не си посмял да ме доближиш!

Сетне побягна в къщата при другите.

— Момичета, та това е самият черен дявол!

Междувременно на Езоп дошло до гуша да чака на голямата жега вън и влязъл в къщи. Застана право пред жена ми. Тя го погледна, сетне се нахвърли срещу мен:

— Пфу, Ксант, разбирам какво си намислил! Искаш да се отървеш от мене! Искаш да си вземеш друга жена! Купил си ми тоя, за да ме накараш да избягам от погнуса! Но ще си получиш каквото си търсил, драги съпруже! Давай ми зестрата и веднага се махам!

Говорът ми пресекна, не можах да кажа думица; признавам откровено, страшно жалък се чувствувах. Хвърлих поглед към Езоп да ме подкрепи, ала той си стоеше, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал. Сръгах го ядосан:

— По пътя насам изприказва един кош приказки, задето пуснах малко вода; толкова ли не можеш да намериш сега една думица срещу съпругата ми?

Езоп каза:

— Че щом иска, остави я да бяга в нощта.

Защото междувременно беше мръкнало.

Рекох му:

— Чудовище, не разбираш ли, че обичам женичката си повече от всичко?

— Значи, обичаш женичката?

— И то как!

— И искаш да остане?

— Естествено, глупако!

— Хубав философ — да лази в краката на жена си! Бих желал да те представя така пред твоите ученици в аудиторията!

Казах:

— Не на мен трябва да държиш речи, нея увещавай!

Езоп застана пред съпругата ми:

— Значи, ти си изпратила мъжа си да ти купи роб — хубавец — снажен, мускулест, с приятна кожа, с блестящи очи, русокос?

— Защо пък не? — вметна вироглаво жена ми.

— А защо пък да? — продължи Езоп. — Затова ли, да те придружава тоя красавец винаги, когато излизаш, или за да влиза в банята заедно с теб и да те вижда там разсъблечена; за да ти подава лекото, прозрачно було, когато излизаш от банята, за да се възхищава от сребристата ти кожа, когато му се усмихнеш; за да влиза заедно с теб в спалнята ти и да ти гъделичка петите, докато си лежиш замечтано; за да ти върши там онова, от което се нуждаеш, та да направиш за срам и позор тоя философ тук?

И като застана в подходяща поза сред амфиталамоса, той задекламира високо, за да го чуят и слугините вън:

Ужасен е гневът на морските прибои, на буйния пожар, на речните порои,

беди ужасни има, но няма ни една беда така ужасна като зла жена!

Съпругата ми цяла се изчерви, защото гласът на момъка бе силен и се чуваше надалече. Тя се отдръпна в ъгъла на покоите си, до своята маса за писане. Ала Езоп не я остави на мира и там. Тръгна след нея и каза малко по-тихо:

— Ти си мъдрата жена на един мъдър философ. Но, изглежда, предпочиташ да бъдеш глупавата любовница на един глупав роб, никаквице такава!

Сега вече съпругата ми доби съвсем дребен и жалък вид, жалостиво се обърна към мене:

— С какво право той ми говори такива грозни думи? — Неволно се усмихнах — никога по-рано не я бях виждал такава. Казах й:

— Внимавай само да не те спипа като ходиш по нужда, инак и на теб ще се случи същото, каквото на мен по пътя насам.

— Кълна се в музите! — захълца жена ми. — Тоя човек е ужасен. По-хубаво да се придобря с него.

От това можех да бъда само доволен.

— Езоп — казах аз, — съпругата ми иска да сключи с тебе мир.

Езоп прие със задоволство:

— Не е дребна работа една жена да се смири от срам!

Тъй покупката на Езоп се размина по-леко, отколкото се бях страхувал; можах дори да установя, че от страх съпругата ми често заглеждаше мило Езоп и примигваше с клепачи — а пък това тя обикновено правеше само по отношение на атлети, и то след десетата им победа. Аз обаче реших да привържа тоя човек към мен, исках да стане за мен, философа, истински помощник, който да поеме и от товара на моите всекидневни грижи.

Езоп трябва да беше вече втора седмица у нас, когато една заран отидохме заедно при градинаря. Човекът ни отряза с градинарския си нож зеленчук — зеле, цвекло, зелев разсад, цветно зеле, аспержи и различни меродии и ги нареди в чувалчето, което Езоп разтвори пред него.

— Плати — рекох му аз.

Езоп разтвори кесията с парите и подаде на градинаря един триоболон. Ала той отказа да го приеме.

— Учителю — обърна се той към мен, — ти си голям философ. Вместо да ми даваш пари, дай ми едно обяснение.

Смаях се.

— Кълна се в музите! — рекох аз. — Та мен не ме бива нито да ти окопая земята, нито да ти набера спанак; не съм нито занаятчия, нито ковач; какво ще те ползува моята философия?

— Ще ме ползува много — отвърна той, — защото има един въпрос, който често и нощем не ми дава покой. Ето, аз засявам в земята семена, копая, торя, поливам, грижа се за засятото — и то пак расте по-бавно от онова, което никне от земята от само себе си. Можеш ли да ми обясниш това?

Откровено казано — не можех. За да философствувам, аз имам нужда от школата, от учениците, от книгите си. Тук в градината, при простия градинар, не ми хрумваше никакво обяснение. Ето защо казах:

— Тия неща ръководи божието провидение.

Езоп стоеше до мен и се хилеше.

Извърнах се сърдито към него:

— Без причина ли се смееш, или се смееш на мен?

— Не на теб.

— Тогава на кого?

— На твоите учители.

— Глупако, значи, ти се присмиваш над най-големите умове в Елада? В Крит аз учих при Епименид, в Ефес — при Ферекид, в Атина — при Музай, в Милет — при великите философи Талес и Анаксимандър.

— Но в Самос не знаеш нищо и затова в Самос ти се смеят!

От негова страна това беше голяма безочливост. Срещу нея имаше само едно средство: да го оставя сам да си счупи зъбите с тоя костелив градинарски въпрос.

И така, застанах в подходяща поза и пренебрежително казах:

— Любезни мой, аз съм свикнал да чета лекции в аудитории, а не сред зеленчукови лехи. Но това хлапе тук се перчи, че мозъчето му сечело. Затова нека то да отговори веднага вместо мен на въпроса ти.

Градинарят недоверчиво погледна към моя роб; и аз споделях съмнението му. Ала Езоп се разсмя и пристъпи към градинаря.

— Значи, пациентът си ти?

— Аз.

— Аз пък те мислех за градинар.

— И градинар съм.

— Значи, градинар, когото го сърби да играе ролята на пациент?

— Точно както теб, който си роб, а те сърби да играеш ролята на философ.

Езоп се отпусна на едно коляно, опипа с ръка мазните буци на черната, още влажна, хладна от утрото земя:

— Тази земя тук е майката, а рожбите й, това са всички неща, които израстват на нея от само себе си. Този градинар там е бащата и всички семена и разсад, които донася той, са неговите деца.

Градинарят развълнувано беше слушал думите му, но сега вече не бе в състояние да обуздае вълнението си. Той просна ръце напред, за да го спре, произнесе на пресекулки:

— Говориш като китарод[2], а не пееш, казваш стихове, а не ги римуваш; избираш обикновени думи, а мислиш с тях необикновени мисли и все пак аз те разбирам напълно.

— Тъкмо това исках аз.

— Значи, ти не искаше само да говориш красиво, не искаше да блеснеш, да ме омаеш.

— Исках само да бъда разбран.

— Никога досега не съм слушал друг като тебе!

Езоп продължи:

— И така, градинарят се нахвърля върху земята, копае я и я обработва: мъжът се оженва за жената. В този брак обаче има два вида деца. Земята е майка за рожбите, които е родила самата тя. Земята е мащеха за децата, които мъжът й е довел със себе си в брака. Тя отглежда с обич онова, което е излязло от скута й; тя търпи, ала същевременно мрази роденото с чужди родилни болки.

Градинарят си пое облекчено дъх.

— Значи, ако земята ми не дава толкова, колкото трудът ми е посял в нея, вината не е в мен?

— В теб е. Това е вината на всички нас дотогава, докато не спечелим цялата обич на майката — земя.

Градинарят разбра какво се криеше зад тая алегория и презираният отначало Езоп мигновено се издигна в очите му високо над мен.

— Идвай в градината ми, когато пожелаеш, все едно че е твоя.

Колкото приятно ми бе, че имам за слуга един събуден момък, толкова неприятно чувствувах наглото държане на тоя Езоп. Всяко нещо значеше все, по-добре от другите. Затова му заповядах изрично да върши дума по дума, каквото му заръчвам — ни повече, ни по-малко. Защото, както той бе задължен да се подчинява, тъй аз пък бях задължен да възпитавам.

През един горещ ден ми се дощя да ида в хубавата нова градска баня.

— Вземи кожената съдинка и хавлията и тръгвай след мен — извиках аз на Езоп.

Влязох в хладната вода, освежих се и рекох да се намажа с благовонно масло:

— Подай ми съдинката!

Момъкът ми я дава. Навеждам я бавно — оттам не изтича нито капчица масло. Поглеждам: съдинката празна. Викам му гръмогласно:

— Езоп, къде е маслото?

В отговор той изревава:

— В къщи!

Крещя:

— Защо не донесе маслото?

Крещи и той:

— Защото ти каза: донеси съдинката и хавлията.

Викам насреща му:

— Ами маслото?

И той вика насреща ми:

— За масло не си казал нищо!

Не бях казал. Нямах основание дори да го набия.

През ония дни беше много горещо и аз често ходех в банята, дето се срещах с моите приятели. Прекарвахме в приятни разговори, докато огладнеехме. Но нима трябваше само заради това да се разделяме? Реших да поканя цялата компания да похапнем у нас. Тъй като съпругата ми винаги правеше големи истории, когато пристигнех с гости, реших да играя сам ролята на домакин. Пък и какво толкова да готви човек в тая жега? Месото и рибата бързо се вмирисваха, затова пък лещата бе извънредно полезна за мозъка и за неговата дейност.

И тъй, повиках Езоп и му дадох съвсем точни разпореждания, та да не ми забърка пак някоя каша:

— Вземи няколко зърна леща, сложи ги в едно гърне, сипи отгоре вода, сложи гърнето на огнището в кухнята, постави под него дърва и ги запали; ако огънят рече да загасне, раздухай го с духалото; нека ври, додето се свари лещата.

— Дадено — изръмжа Езоп и тръгна към къщи.

И тъй, след известно време казах на моите приятели:

— Приятели — рекох им, — можете да получите при мен превъзходна закуска. Тоест у нас има само леща, но между другари не е толкова важно ястията да бъдат пищни, а гостоприемството да бъде сърдечно.

— Идваме — казаха всички.

Разположихме се в трапезарията и зачакахме яденето. Но вече почти не можехме да говорим, толкова бяха пресъхнали гърлата ни.

Извиках на Езоп:

— Най-напред трябва да си поосвежим гърлата; донеси вода да изкъпем вътрешностите си!

Той усмихнато ми донесе стомната; пийнах, а до носа и до глътката ми достигна някаква застояла, неприятна течност, така че едва не повърнах.

— Какво е това? — викнах аз.

— Ти каза: „Донеси вода да се изкъпем“, затова ти донесох вода от ваната — отвърна невъзмутимо оня тип.

Приятелите ми се разсмяха; лесно им беше да се смеят, нали не бяха пили. Засмях се и аз, но още дълго лошият вкус си остана в устата ми.

— Хайде, донасяй най-сетне лещата! — настоях тогава нетърпеливо.

Езоп пристигна със супника, над който се издигаше пара. Вече бях станал недоверчив, затова казах:

— Дай ми няколко зърна леща, да я опитам.

Той порови с лъжицата в супника, улови няколко лещени зърна и ми ги подаде. Изядох ги, бяха чудесни и добре сварени.

— Хубаво, сипвай сега лещата — рекох аз.

Езоп слисано ме погледна.

— Че ти я изяде вече!

— Слушай — рекох му, — аз изядох само няколко зърна!

— Ти ми каза: вземи няколко зърна леща и ги свари! Взех няколко зърна леща и ги сварих. Ти взе няколко зърна леща и ги изяде. Казал ли си ми да сваря много леща?

Макар да бяха гладни, приятелите ми злорадо се ухилиха. Но нима можех да допусна да разправят после за мен, че съм оставил гостите си да си отидат гладни?

Тъй като след няколко дни съпругата ми имаше рожден ден, освен тлъстата свиня, която тичаше и грухтеше из двора, бях купил за празника и четири свински крака. Наредих на Езоп да маринова час по-скоро тия четири апетитни порции и после да ги свари в маринатата. Той така и направи — този път пред очите ми.

Моите приятели се смееха и се шегуваха. Апетитът изостряше остроумието им. Смеех се и аз, макар да беше за моя сметка. Ето защо реших да дам един хубав урок на Езоп. Че нали трябваше да покажа на приятелите си кой е господарят в тоя дом. Извиках го.

— Езоп — рекох, — сосът не е достатъчно кисел. Донеси от килера още малко оцет!

Той излезе от кухнята. В това време аз взех единия от четирите свински крака и го скрих. Сега вече можех да го изложа пред другарите си като крадец и лакомник.

Приятелите ми подушиха, че се готви нещо. Очакваха обеда не само с глад, но и с напрежение. В това време ми хрумна: ако Езоп забележи, че в тенджерата се варят само три свински крака, може и да побегне от страх. А пък това не исках. Исках само да му дам урок и да му наложа едно леко наказание. Така че го изчаках да излезе от кухнята; щом отиде за дърва, бързо извадих четвъртия крак от скривалището и го хвърлих обратно в тенджерата.

Най-сетне часът на угощението настъпи. Из цялата къща се носеше миризма на подправки. Бодро се зададе Езоп откъм кухнята. Големият супник очакваше неговото произведение. Той вдигна капака на бакърената тенджера и изсипа сготвеното в супника.

Приятелите ми се опулиха, аз обаче побледнях: в маринования сос имаше пет свински крака. Станах и рязко запитах:

— Езоп, колко крака има една свиня?

Той само ме погледна, ала погледът му бе много по-пронизителен от моя глас:

— Сметката излиза. Тая свиня тук има пет крака затова пък оная на двора има три.

Всичко ми стана ясно. Езоп бе открил какво бях сторил и защо го бях сторил. Бърз и решителен, той бе запушил зурлата на свинята, предназначена за рождения ден на жена ми и беше отрязал единия й крак. Поуката, която ми даде по тоя начин, бе: „Който копае гроб другиму, сам пада в него!“ Тъй че, ща не ща, трябваше да се примиря и с това поражение.

След известно време един от учениците ми уреди тържествена вечеря и покани мен и някои други мои ученици. Наредих на Езоп да отнесе в дома му всичко необходимо — масичката, фенера, сандалите ми и накрая и една кошница; защото знаех, че там стават пищни угощения и че ще мога да си взема за вкъщи няколко вкусни парченца печено или торта. Нищо не радва съпругата повече от това, да се сетиш да й донесеш такива лакомства.

И тъй, пихме и се смяхме, и философствувахме, и се гощавахме. Взех от масата най-хубавите парчета и ги подадох на Езоп да ги сложи в кошницата.

— Занеси това на моята най-добра приятелка — му казах.

Езоп отвърна:

— Добре.

Отиде: Върна се. Изглеждаше доволен.

Запитах го:

— Е, какво, Езоп? Даде ли й ги?

— Дадох й ги.

— А изяде ли ги тя?

— Изяде ги всичките.

— Услади ли й се?

— Много й се услади.

— И какво каза?

— Нищо не каза, но ти беше много благодарна.

— Е, това е добре! Сега вече тя най-сетне ще почне пак да ми се умилква.

Бях в отлично настроение. Всички бяхме в отлично настроение. Вечерното угощение бе прекрасно и преди всичко продължително. Надпреварвахме се да философствуваме. Езоп мълчаливо стоеше зад моето ложе. На един от учениците му се дощя да го закачи:

— Как мислиш, кога ще настане най-големия смут на земята?

Без да се колебае, Езоп отговори:

— Когато възкръснат мъртвите и поискат собствеността си.

Учениците ми занемяха от почуда. Казаха:

— Твоят роб не пие. Заповядай му да пие. Да видим дали и тогава ще остане така умен.

Наредих на Езоп да пие с нас. Той пи. Тогава един от моите ученици зададе шеговития въпрос:

— Защо говедата и овците отиват на касапския дръвник кротко, а пък свинете толкова квичат пред колачите?

Никой от учениците ми не знаеше какво да отговори. Казах на Езоп:

— И ти не знаеш!

Ала той се усмихна едва забележимо и подхвана:

Всички животни, предназначени за клане, виждат пред себе си колача. Кравите си мислят, че иска да ги дои, воловете смятат, че ще им слага ярема, овците предполагат, че се готви да остриже с лъскавия си нож вълната им. Ето защо те се доверяват на човека и безмълвно отиват към своята гибел. Ала свинята знае, че не може да мъкне ярем, че няма ни мляко, ни вълна. Тя знае, че от нея човек може да вземе само едно: кръвта й. Ето защо тя няма вяра в човека и посреща смъртта си с отчаяно квичене и дърпане.

Много наздравици вдигнахме за тоя отговор. Ала за съжаление броят на онези, които пиеха, все повече намаляваше. Когато останахме само ние двамата — аз и моят Езоп, — тръгнахме си най-сетне към къщи.

Обхванат бях от голяма нежност към моята най-добра приятелка. Бързо се отправих към спалнята. Тя беше заключила. Похлопах на вратата:

— Отвори, най-добра моя приятелко! Искам да те погаля!

Чух как жена ми с негодувание скочи, сетне изджавка:

— Коя ти е най-добрата приятелка, подли мръснико!? Знаех, че спиш с робините, но от днес вече зная, че си още по-лош: че вършиш същото и с кучките! Махай се по-скоро, а утре ми върни зестрата!

Изтрезнях на часа и погледнах Езоп в очите.

— Каква попара си надробил пак?

Съпругата ми излезе от стаята, високата й гръд потръпваше от негодувание; стори ми се безкрайно прелъстителна, дори както се караше.

— Не прехвърляй вината все на Езоп!

Въпреки това аз я прехвърлих:

— Езоп, кому даде лакомствата?

— Както ти нареди.

— Какво наредих аз?

— Дай ги на най-добрата ми приятелка!

Тук вече се намеси с вой и жена ми:

— Точно така каза и на мене! Даде ми да видя лакомствата, а сетне извика кучката и рече: „Ликена, яж, защото ти си най-добрата приятелка на нашия господар!“ И трябваше да гледам как кучката изяде всичко!

От яд ми призля. Едва се крепях на краката си, когато запитах момъка:

— Каза ли това?

Той си призна.

— Защо?

Той повика кучката. Размахала опашка, Ликена подскочи към мене, аз я отблъснах, тя се притисна към краката ми, както правят обикновено кучетата. Езоп подхвана:

— Това е твоята най-добра приятелка. Можеш да я ругаеш, да я биеш, да я риташ, можеш да искаш да я убиеш, въпреки това тя винаги ще ти бъде вярна. Да беше казал: „Занеси тия неща на съпругата ми“, щях да ги занеса на нея. Но понеже каза: „Занеси ги на най-добрата ми приятелка“, занесох ги на кучката:

Какво да правя с тоя човек? Смятах уж да го възпитавам, а ето че той възпитаваше мен. Съпругата ми пръхтеше от яд — ту срещу него, ту срещу мене. Но тъй като едва се крепях на краката си и при това положение не можех да го набия; тя ме хвана и ме отведе до леглото ми. За съжаление заспах веднага, та не можах да разбера дали ми е простила наистина.

Моите приятели бяха раздрънкали из цял Самос историята за петте свински крака. Налагаше се да им докажа, че и в моя дом всичко върви наред, както в техните, и че умея да сервирам на масата не само духовитости, а и добри ястия. Ето защо ги поканих на изискана вечеря. А на Езоп казах:

— Купи най-хубавото и най-доброто месо.

Когато моите скъпи гости пристигнаха за тържествената вечеря, трапезарията бе празнично окичена. Разположихме се удобно, бъбрихме, пихме и пяхме. Сетне Езоп сервира първото блюдо: варен език с лютив сос. Гостите ми веднага ме приветствуваха: нямало у мен нищо, което да не било обмислено докрай. Само на един истински философ можело да хрумне да почне яденето с език.

Изпихме по два или три стакана, след това заповядах на Езоп да поднесе второто блюдо. Донейде се изненадах — имаше пак езици, този път пържени, с много сол и пипер. Моите гости все още бяха в добро настроение.

— Кълнем се в музите — викаха те. — Божествено! Небесно! Ти сигурно искаш да ни покажеш, че силата на огъня и солеността на солта, та дори и пиперливостта на пипера все пак не могат да се мерят с остротата на човешкото остроумие!

Пихме малко, но мен вече ме глождеше нетърпението.

— Езоп, донеси третото блюдо! — заповядах.

Той донесе третото ястие: печен език. Надявах се на тактичността на гостите си. Но вече чувах да си шушукат:

— Толкова езици изядох, че наистина почнах да чувствувам езика си!

Ала не бяха само езиците; почнаха да се обаждат и стомасите на моите приятели. Затова казах на Езоп:

— Донеси супата!

Той пристигна със супника, приятелите ми стръвно го изпразниха: беше бульон от език. Тогава те вдигнаха молитвено ръце към небето и със свити гърла произнесоха:

— Признаваме се за победени от езика!

Извиках Езоп:

— Донеси нещо друго за ядене!

Той дръзко отвърна:

— Няма друго.

Просто не можех да проумея:

— Нищо друго ли няма, негоднико? Нима не ти казах: купи най-хубавото и най-доброто месо?

Докато търсех тоягата, за да го отупам най-сетне така, както заслужаваше, той подхвана усмихнат:

— Благодаря ти, че ми отправяш укора си в присъствието на тия учени хора. Вярно е, че ми каза: „Купи най-хубавото и най-доброто месо!“ Но кое месо е най-хубавото и най-доброто? Чрез езика се създава цялата философия, цялата мъдрост. Без езика човек не може нито да вземе, нито да даде, нито да размени нещо. Чрез езика се създават градове, издават се закони, разпространяват се учения. Без езика целият ни живот губи смисъла си. Има ли месо по-хубаво и най-добро от езика?

Приятелите ми казаха:

— Той е прав, Ксант. Не бива да го наказваш!

Сетне побързаха да се разотидат. Предстоеше им тежка нощ. Езиците и силните подправки напираха вече в стомасите им и както разбрах, разстройството доста ги измъчило:

Ето защо през следните дни те не защищаваха вече толкова Езоп. „Трябваше все пак да го набиеш!“ — ми казваха те. Ала сега пък аз на свой ред мислех за разума и за духовитостта му и не ми се искаше да го бия. Мислех си: „Ако го набия, ще залегна гордостта му и ще избяга от мене“.

Затова казах на приятелите си:

— Още веднъж ще дам възможност на Езоп да поправи своите дивотии спрямо вас. Два пъти бяхте гостени при мене зле. Третия път, кълна се в музите, ще бъдете нагостени превъзходно!

И така, хванах Езоп и почнах да бия на съвест:

— Аз съм философ, трябва да мисля за големите, не за дребните неща, по тая причина не мога да следя всяка твоя стъпка. Давам ти последна възможност да изкупиш позорните си дела; поканих за трети път приятелите си. Купи каквото е необходимо, за да мога да ги гостя. Но тъй като винаги вършиш точно обратното на онова, което ти казвам, купи този път, дявол да го вземе, най-лошото!

Дойде денят на гощавката, събраха се приятелите ми. Изглеждаха бледи и отмалели, още не се бяха оправили напълно от многото езици. Но какво беше купил, сварил, опържил и опекъл Езоп? Пак три блюда от език. Приятелите ми не куснаха късче и заоплакваха участта си.

— Ах ти, отвратителни човече! — креснах му аз, защото и моето търпение се изчерпи. — Какво си си мислил тоя път?

Той погледна спокойно най-напред мен, сетне моите достойни за оплакване приятели и се защити:

— Ти каза: купи най-лошото. Благодарение на езика се пораждат вражди, свади, завист, ревност, омраза, борба и война. Най-лошото от всичко е езикът.

Замълчахме слисани. След известно мълчание един от приятелите ми каза:

— Ако продължаваш да държиш тоя тип, ще те подлуди. Такъв един коварен роб не струва спукан обол.

Останалите му дадоха право, Езоп обаче се нахвърли върху своя нападател.

— Кой е коварен? Ти си по-коварен от мен, защото насъскваш господаря срещу роба. Какво изобщо си тикаш носа в неща, които засягат само моя господар? По-добре завирай носа си в своите работи!

Разтреперих се от яд и си казах, че сега вече трябва да го набия. Ала после си спомних за тебе, Талес, и за онова, което бе казал ти за побоя над робите. Та реших да дам още една възможност на тоя тип да се отърве от наказанието. Рекох:

— Ти обиди моя приятел. Каза му, че си тикал носа в работи, които не го засягат.

— Това и прави — държеше Езоп на своето. — И носът му е такъв един голям, та да може да го тика навсякъде.

— Голям или малък — всеки човек си тика носа навсякъде. Това е присъщо на хората.

Езоп възрази:

— Има нескромно любопитни, има и обикновени хора.

— Хубаво — рекох аз, — ти все много знаеш. Още веднъж, можеш да се отървеш от наказанието си. Доведи тук един такъв обикновен човек, който не си тика носа никъде. Нека изяде тия езици или пък друго нещо. Но трябва наистина да бъде обикновен човек. Прояви ли нахалство само веднъж, ще си мълча. И втория път ще бъда милостив. Но ако тикне за трети път носа си в неща, които не го засягат, ти ще си получиш боя!

Езоп излезе да търси обикновен човек.

Отишъл на агората. Там имало голяма навалица. Всички викали, блъскали се и плюели където им падне; ала настрани от глъчката, на един камък, седял един човек и четял някакъв свитък папирус.

„Ето човека, който ми трябва — рекъл си Езоп, — всичко му е безразлично, той ще ми помогне да отърва боя.“

Отишъл при него и го поканил на гощавка у нас. Сетне се върна.

Запитах:

— Намери ли твоя обикновен човек?

Езоп кимна утвърдително:

— Чака вън пред портата.

Яденето беше готово, така че наредих да въведат веднага човека и го поканих да седне между приятелите ми. Най-напред му донесох да изпие чаша с медовина. Той почна да скромничи:

— О, не, домакине. Най-напред ще пиеш ти, после — приятелите ти и едва тогава аз.

Кимнах многозначително на Езоп: това беше първото нарушение на условията.

Човекът обичаше да си похапва. Изяде най-напред езиците — на което съвсем не исках да му преча, — сетне наредих да поднесат риба. Той се нахвърли юнашки и върху нея; обаче самият аз много обичам риба. Затова дръпнах блюдото към себе си и изревах:

— Това ястие не може да се яде! В него няма нито подправки, нито зехтин, липсва и бульонът от рибата! Готвачът трябва да бъде наказан!

Гостът ми лакомо посегна към блюдото и почна да ме увещава:

— Но не, домакине, готвачът ти е добър, яденето е превъзходно!

Кимнах пак на Езоп: това беше второто нарушение.

Накрая имаше и прекрасен сусамов сладкиш. Опитах го, изкривих уста:

— Викнете веднага пекаря! В сладкиша няма нито мед, нито стафиди!

И оставих настрана таблата със сладкиша.

Гостът погледна с копнеж сладкиша, от който се разнасяше приятна миризма, и с упрек ми каза:

— Домакине, сладкишът е хубав, нищичко не му липсва. Не си прав да кориш робите си!

Тогава ударих по масата и рекох:

— Този беше третият път, Езоп, когато твоят обикновен човек си тикна носа в неща, дето не му влизат в работата.

— Загубих — виновно призна Езоп. — Отивам в кухнята, за да си получа боя.

Гостът, който нищичко не разбра от цялата работа, веднага офейка. Но на мен пак ми дожаля за моя роб. Казах:

— Езоп, давам ти още една, последна възможност. Ако и сега не ми доведеш обикновения си човек, ще наредя да те вържат и ще ти счупя кокалите!

Отново зачакахме — шегувахме се и гадаехме. На моите приятели се искаше Езоп да не намери такъв човек, та да си получи най-сетне боя; а пък аз вътрешно желаех да му спестя този бой.

В това време Езоп ходил чак извън града, защото се надявал, че там по-лесно ще намери своя обикновен човек. И ето че насреща му се задал някакъв селяк, който водел магаре с тежък товар дърва на гърба и му говорел:

— Хайде, побързай, чичовото, че да си стигнем по-скоро в града. Там ще си продадем дръвцата за дванайсет оболчета. Две от тях са за теб, за сенце и за ечемичец, две са за мене — да си похапна и да си пийна; осем ще си спестим, та да си имаме нещичко, когато дойдат хали и студове.

Щом чул това, Езоп пристъпил към него:

— Здравей, дядко!

— Здравей и ти — отвърнал му селянинът.

— Колко струват дървата ти? — заинтересувал се Езоп.

— Дванайсет обола — отговорил онзи.

Езоп го запитал:

— Познаваш ли философа Ксант?

— Не, синко — рекъл селянинът.

— А защо не? — запитал Езоп.

Селянинът казал:

— Защото съм селянин и не разбирам нищо от тия работи.

Тогава Езоп рекъл:

— Аз съм робът на тоя Ксант.

— Не съм те питал свободен ли си, роб ли си — рекъл селянинът. — Пък и то ми е все едно.

Езоп си помислил: „Ето го моя човек“, а на селянина казал:

— Дядка, купувам дървата ти. Отведи магаренцето си до дома на Ксант!

Селянинът отвърнал:

— Та аз не зная къде е домът му!

Езоп му обяснил:

— Тръгвай с мен и веднага ще узнаеш.

И тъй, Езоп пристигнал със селянина пред моя дом. Прибрал дървата, платил ги, завел магаренцето в двора, а селянина — при мен.

Запитах го:

— Кой е този?

Той каза:

— Един обикновен човек.

Разбрах, че тоя път ще се наложи да прибягна към по-ефикасни средства. Дръпнах жена си настрана и я запитах:

— Нали и ти искаш Езоп да получи един хубав урок?

Очите й светнаха:

— Всеки ден се моля на боговете за това.

Тогава й дадох нарежданията си: да върши всичко, каквото й кажа, и да не се учудва на нищо; само така щяхме да изтръгнем селянина от тъпоумието му.

Най-напред тя трябваше да се приближи до него с един леген вода, като че ли се готви да му измие краката; той, разбира се, щеше да разбере, че тя е домакинята и щеше да отклони незаслужената чест; а пък Езоп щеше да си получи боя, точно както и тя желаеше.

Съпругата ми склони, дойде с леген вода и приклекна пред селянина. Той разбра, че тя е домакинята и знаеше, че не съществува обичай тя да мие краката на госта. „Но какво ми влиза в работата — помисли си той, — Ксант е философ, може за философите това да е редно.“ И протегна мръсните си крака на съпругата ми, която вътрешно кипеше от възмущение.

И така, в случая късметът на Езоп проработи. Но какво щеше да стане после, с медовината? Нищо не стана. Когато му предложих, селянинът най-спокойно пи пръв. Същото се повтори и с рибата. Нагълта се с риба като делфин и не продума нито думичка, докато аз негодувах и крещях, и заповядвах да бичуват готвача на голо.

Сега вече идваше ред на последното изпитание със сладкиша и тук беше заложено всичко.

Селянинът се нахвърли върху сладкиша и почна да отхапва парчета колкото тухли. Развиках се да дойде готвачът:

— В сладкиша няма мед, липсват подправки, има вкус на оцет!

Готвачът се защищаваше, аз все по-силно му крясках. Готвачът се разплака: за подправките сигурно бил виновен самият той, но ако сладкишът бил препечен, това не било негова вина; домакинята го била държала на огъня повече, отколкото трябва.

Бързо прошепнах на жена си:

— Преструвай се хубаво!

А след това ревнах с цяло гърло:

— Щом сладкишът е бил прегорен така от съпругата ми, тогава и тя трябва да изкупи вината си със същото. Ще я изгоря жива, точно тъй, както тя е изгорила сладкиша!

А на Езоп викнах:

— Върви, донеси съчки и ми стъкни огън тук, посред стаята!

Езоп се разбърза, и то доста усърдно; скоро огънят запращя. Сетне повиках съпругата си и се престорих, че се готвя да я блъсна в пламъците. Нетърпеливо поглеждах към моя селянин; очаквах всеки миг да скочи и да се опита да попречи на изгарянето, с което привидно заплашвах заради изгорения сладкиш.

Селянинът навярно се беше досетил, че той е причината за моя гняв. Гласно обаче каза:

— Господарю на този дом, ако ще съдиш и наказваш онази там, почакай още съвсем малко. Аз ей сега ще отида до нивата и ще доведа жена си, че да ги изгорим двете заедно!

Казах на Езоп:

— Наистина това е обикновен човек. Ти победи. Можеш да се чувствуваш доволен.

Известно време нямах грижи с Езоп. Служеше ми вярно и умно. Тъй настъпи отново лято и пак пожелах да ида в банята. Изпратих Езоп:

— Върви и виж да не би да има много хора. Ако са малко, ще отида да се изкъпя.

Езоп се втурнал към банята и минал тичешком покрай стражника. Той го знаеше като мой роб и му се сторило подозрително, дето тича. Спрял го.

— Накъде си се завтекъл така?

Езоп най-чистосърдечно го погледнал:

— Не зная.

Стражникът помислил, че Езоп иска да се подиграе с него, затова го закарал в ареста. Когато го отвеждали вече, Езоп казал с укор:

— Стратего, нима не ти отговорих истината? Можех ли да знам, че съм се завтекъл към ареста?

Нямало що — разсмял се стражникът и пуснал момъка да си върви.

Та така, Езоп се върна при мен с доста голямо закъснение и ми докладва:

— В банята има само един човек.

Казах:

— Великолепен случай! Взимай банските принадлежности и тръгвай заедно с мен!

Обаче когато пристигнахме в банята, останах учуден — тя бе препълнена с хора. Скарах се на Езоп:

— Как можеш да ми разправяш, че в банята имало само един човек?

А той ми посочи един голям камък до входа:

— Този камък беше насред пътя и всички се препъваха и си разраняваха краката в него. Никому дори на ум не идваше да го премести. Само един дойде и претърколи камъка встрани, за да не се удря в него никой; чак след това влезе в банята. Той ми се видя единственият човек сред всички, които бяха дошли на баня. Ето защо аз ти казах истината.

И беше прав.

От яд ли, или пък от студената вода, удари ме в стомаха. Трябваше да стана от масата и да тичам в клозета. С пешкир в едната ръка и с ведро вода в другата, Езоп стоеше край мен да ми помага. Запитах го:

— Можеш ли да ми кажеш, защо винаги поглеждаме тъй накриво изпражненията си?

— За това е виновен единствено оня царски син — отвърна ми незабавно Езоп.

— Какъв царски син? — запитах аз изненадан.

И тогава Езоп ми разказа една приказка.

В древни времена имало един царски син, който не правел нищо друго — само ядял много и ядял хубаво; поради това трябвало и да ходи често в клозета и да стои дълго там. Веднъж, като се напъвал в захлас, по погрешка изхвърлил и сърцето си. Оттогава насам хората винаги поглеждат подозрително изпражненията си, защото все се страхуват, че в тях може да са и сърцата им. Но ти няма какво да се страхуваш, защото нямаш сърце.

Значи и това още — нямал съм сърце!

Докато да успея да отговоря, вън се вдигна голяма весела глъчка. Учениците ми бяха дошли и искаха да продължат диспута с мен. Наредих да поднесат вино и от яд пих повече, отколкото можех да нося. Станах свадлив и почнах да ги поучавам, като че ли бях в аудиторията, а не на приятелска трапеза. Езоп се опита да ме усмири. Но с това само наля масло в огъня. Тогава той пристъпи напред и разказа друга една приказка:

Когато дал на хората виното, Дионис им смесил[3] три чаши и ги научил на изкуството да пият. Първата чаша е чашата на насладата. Втората чаша е чашата на веселието. Третата чаша е чашата на скръбта. Тъй учел Дионис.

— Затова, господарю, пий чашата на насладата и пий чашата на веселието. А чашата на скръбта остави да изпият по-младите.

Побеснях от яд. Нищо не можеше вече да ме спре.

— Млъквай, прокобнико! — креснах аз на Езоп. — Млъквай, адски съветнико!

Той само се усмихна:

— Ако продължаваш да смучеш тъй, скоро може да се срещнем с тебе в ада.

Възнегодувах:

— Мога да правя, каквото си искам!

Езоп тихичко се опита да ме усмири:

— Никой не може да прави, каквото иска.

Буйно размахах ръце.

— Човек може всичко!

Тогава обаче дълбокомислено се намеси един от моите ученици:

— Наистина ли смяташ, че човек може всичко?

Скочих върху средната маса и обявих:

— Живият е по-силен от мъртвия, а човекът е най-силното живо същество. Значи, човекът може всичко.

С тия думи вече докосвах границите на непозволеното.

Тъкмо това ядоса ученика ми и той дръзко запита:

— Щом като човек може всичко, може ли тогава някой да иде и да изпие морето?

Бях погълнал прекалено много непримесено вино. Затова чисто и просто извиках:

— Нищо по-лесно от това! Самият аз ще го изпия!

Учениците ми вдигнаха страшна врява, онзи обаче каза:

— А ако не можеш да го изпиеш?

Аз продължавах да се бия в гърдите и да се кълна:

— Ще го изпия!

— Какво залагаш?

— Целия си имот!

Тогава всички хвърлиха пръстените си на масата; хвърлих и аз моя, облогът беше сключен.

На другата сутрин се събудих с натежала глава; Езоп поля с вода главата и ръцете ми. Докато разтривах лицето си, усетих, че пръстенът ми липсва. Запитах Езоп.

— Къде ми е пръстенът?

Той отговори:

— Това не зная, но знам, че ти се прости не само с пръстена, а и с целия си имот.

Припомни ми за облога от миналата нощ. Завайках се:

— Човече, кажи как да изпия морето!

Езоп отговори:

— Предупреждавах те, ръгах те в гърба, виках ти: „Какво правиш, опомни се!“. Но ти не искаше да ме чуеш.

Паднах на колене:

— Езоп, моля те, помогни ми! Трябва да измислиш нещо, та или да спечеля облога, или те да се видят принудени да го обявят за невалиден.

Езоп каза:

— Да го спечелиш, не можеш. Ще измисля обаче нещо, та да го обявят за невалиден.

— Но как? Дай ми съвет!

— Твоят ученик е педантичен човек. Той е наредил вече вчерашният облог да се запише в магистратурата. А там ти имаш врагове. Те са регистрирали официално облога и с това са го превърнали в обществен въпрос. Застъпникът на твоя ученик ще дойде с един чиновник. Не отричай нищо. Потвърди и в трезво състояние онова, което си казал пиян. Останалото ще научиш по-късно.

Малко след това те дойдоха — моят опонент, застъпникът му и още трима чиновници от магистратурата. Застъпникът ме извика пред портата. Излязох. Езоп ме придружаваше.

Застъпникът пристъпи напред, показа ми служебния си печат и с официален тон ме прикани:

— Предай ми имота си.

Отказах да сторя това. Опонентът ми тържествуващо извика:

— Тогава опитай се да спечелиш облога!

Езоп се намеси дръзко:

— По-добре ти предай имота си на господаря ми! Морето се е изпразнило вече наполовина още преди да пийнем дори от него.

Моят опонент му изсъска:

— Езоп, ти си вече мой, а не Ксантов роб!

Езоп презрително го измери с поглед:

— Я не дрънкай!

Споразумяхме се да извършим тържествения акт по изпълнението на облога край самия бряг на морето. На пристанищния вълнолом, точно на мястото, дето пускат котва държавните кораби, отнесоха маси, столове, покривки, служебни жезли и една сребърна съдина. Покрай едната надлъжна страна на масата седнаха застъпникът и тримата магистратски чиновници; от двете тесни страни — аз и моят опонент.

Мигновено се стече огромна тълпа, която ни заобиколи и с напрежение зяпна какво ще стане. Едва ли имаше жител на Самос, който доброволно да се лиши от зрелището как ще изпия морето.

Аз обаче не се страхувах. Езоп ми бе дал добър съвет. Станах и запитах:

— Кой е блюстителят на облога?

Застъпникът се изправи от мястото си и протегна десница. Запитах:

— Какво гласи облогът?

Застъпникът даде знак на ученика ми. Моят опонент каза:

— Ти се обзаложи, че ще изпиеш морето.

— Нищо повече ли?

— Нищо повече.

— Само морето?

— Само морето.

Махнах с ръка на Езоп, той грабна съдината, спусна се надолу по стъпалата към морето, напълни я и ми я донесе. Отпих една голяма глътка, след това казах:

— Граждани на Самос, аз заложих целия си имот, обещавайки, че ще изпия морето до дъно: морето, но само морето. Водата, която се намира в тоя съд пред мен, не е достатъчно солена. Защото, както знаете, в морето се вливат много реки, потопи и порои. Тяхната вода не съм обещавал да изпия. За да мога да изпълня условието на облога, нека моят опонент запуши най-напред устията на реките, потоците и пороите, та да не бъда принуден да пия и тях заедно с морето.

Едно невъзможно нещо бе отменило друго, също тъй невъзможно. Тълпата разбра, развика се бясно и заликува: бях победил.

Опонентът ми падна пред мен на колене и промълви:

— Учителю, ти си велик! Учителю, ти победи! Учителю, умолявам те: нека обявим за невалиден облога!

Милостиво дадох съгласието си. Застъпникът и чиновниците от магистратурата обявиха облога за невалиден.

Тръгнах си към дома през града. Пътят ми заприлича на триумфално шествие; навсякъде хората ми махаха и се усмихваха. Езоп крачеше след мен. При входа на моя дом той колебливо се спря. Погледнах го учудено. Той каза:

— Всичко това ти спасих аз.

И ми посочи къщата, двора и малката градинка. Кимнах с глава:

— Нали затова ти благодарих!

Той впери очи в мен, погледът му ме жегна:

— Сигурно с това съм заслужил свободата си?

Поклатих отрицателно глава и колкото и да беше тежко това за него, принудих се да му го кажа по-ясно:

— Свободата е сериозно нещо; а онова, което свършихме ние днес, беше в основата си шега.

И като го бутнах леко напред, го тикнах отново в дома си.

Бележки

[1] Аполон, Ендимион, Ганимед — и трите имена употребявани като синоними, на мъжественост и красота.

[2] Китароди — древногръцки певци на народен епос, които съпровождали песните си с китара.

[3] Древните гърци са пиели виното примесено с вода, защото чистото вино било много гъсто и силно.