Арнолт Бронен
Езоп (41)

VI

Ще разкажа сега на царете една приказка: Пееше славеят, сгушен в храстите, свойте възторжени песни — алчно го сграбчи, понесе го ястребът, горе, в простори небесни. Жалко проплака, завайка се птичката, стисната в острите нокти, но отвратен от страха и от воплите, ястребът викна жестоко:

„Млъквай, глупако! Нима съм виновен, дето изгуби борбата? Щом си попаднал в моите нокти, аз ти решавам съдбата! Дето те нося, със мен ще отиваш — нищо, че пееш красиво!“ Махна с криле и отлитна нагоре, скри се сред облаци сиви…

Пуснаха ме през Атина с известни затруднения. Новият режим беше пробудил вече старата недоверчивост и стражите по портите проверяваха книжата педантично, неучтиво, нервно; цели два часа трябваше да чакам на Тиванската порта, докато изобщо дойде редът ми. Подобно нещо никога не се беше случвало при Пизистрат. Ако тогава терорът беше смекчаван чрез организация, то сега, при Мегакъл, терорът се изостряше поради некадърност.

Изобщо не се обърнах към Мегакъл, защото не ми трябваха празни приказки, а потърсих във Фалерон кантората на Формион. Имах щастие. Той беше там, дори ме очакваше. Нямах време да се учудвам на това, той незабавно ми подаде писмото на Родопис. Прочетох:

„Здравей! От Родопарион за Езоп, когото тя обича повече от себе си. Чрез вестта и помощта си ти ме спаси за втори път.

Укоряваш ме, че не съм ти писала. Когато исках да дойда при теб в Самос, нямаше те. Не знаех причината. Помислих си, че не искаш да чуваш вече за мен. Как можех тогава да ти пиша?

Щастлива съм, че ще живеем заедно. Щастлива съм, че мислиш за мен. Щастлива съм, че мога да те обичам. Краят на живота ще ни даде онова, което разцветът на живота ни отказа.

Пиша ти това първо писмо, за да знаеш, че съм наблизо. Щом науча по-нататъшните планове на Формион, ще ти пиша второ, по-подробно писмо. Мисли за Родопарион. Тя ще ти даде всички целувки, пропуснати досега!“

— Къде е второто писмо? — запитах аз.

Формион не знаеше за никакво друго писмо. Обясни ми затрудненото си положение. Корабите му се намирали в един трудно достъпен залив на остров Термия, за който малцина знаели — на два дни път югоизточно от нос Сунион. Работата била там, че освен пшеница за Атина, той носел и железни обковки за бойните кораби на егинците; за съжаление някой издал тайната и затова атински и егински патрули сновели между островите, за да заловят корабите му. Ето защо се наложило да прехвърли товара и да изпрати до Термия нов кораб, предназначен само за Егина, който да вземе оттам обковките; тогава щял да се отърве поне от егинците, а пък с атиняните все щял да се оправи някак, да не го карат да предаде цялата пшеница, а да внесе част от нея контрабандно, без мито.

— Кой те е издал? — запитах го аз. — Може би съвсем не са те издали заради военните припаси. В такива случаи елините обикновено се опитват да изнудват най-напред на дребно.

Въпросът ми бе неприятен за Формион. Призна, че понеже му предложили много пари, взел на един от корабите си и някакъв непознат човек.

Запитах го:

— Видя ли Родопис тоя човек?

— Тя — не, но той я видя.

— А къде е сега той?

— От Термия насетне изчезна.

Сега вече знаех всичко. Знаех, че това бе човекът, когото бях видял в Делфи. Знаех къде го бях видял за пръв път. И знаех, че неизмерима опасност грози Родопис. Тоя човек бе Демонакс, катартистерът на делфийския оракул в Навкратида.

Можех да си представя какво искаше Демонакс. Той беше ходил в Делфи да се съветва за тоя случай с Кобон. Те целяха, те трябваше на всяка цена да осуетят събирането ни с Родопис; Родопис (тъй предполагах сега) сигурно знаеше твърде много от техните тайни трикове. И така, отначало те се бяха опитали да очистят мен. След като бяха разбрали, че това е много трудно — особено понеже се отнасяше до посланика на лидийския цар, — бяха поели другия път, който Демонакс сигурно не беше желал, но който Кобон бе заповядал. Искаха да премахнат Родопис.

— Намери ми една бързоплувна лодка — замолих аз Формион. — Единственото спасение за Родопис е преднината, която аз все още имам.

Формион пребледня. Стисна ръката ми, изтегли ме на малкия вълнолом пред неговата кантора. Посочи с ръка. Малко, тъмнокафяво, почти черно платно бързо се плъзгаше към югоизток над грейналото утринно море.

— Човекът, който искаше да изпревариш, беше тук три часа преди теб. Във Фалерон винаги има по един делфийски кораб. Ето го!

— Възможно ли е да бъде настигнат?

— Невъзможно.

Но невъзможно беше и да остана, да имам търпение, да чакам. Сега в гръдта ми туптеше и сърцето на любимата. Формион не можа да устои на две сърца. Той се отказа от една изгодна сделка и ми даде малък кораб с десет гребци, а освен това и един от навархите си със специално пълномощие за четирите кораба в Термия. Вятърът беше благоприятен, духаше откъм северозапад. Със свистене се врязваше корабът в леко развълнуваното море.

Наваксахме, но за съжаление не много. Навлязохме в спорната зона. Вдясно се движеха егинци, вляво — атински патрулни лодки. Те боязливо отбягваха жълто-белия делфийски флаг. А върху мен налитаха ту едните, ту другите, макар да бях вдигнал лидийския флаг с елинската ламбда^[1]. За щастие бяхме по-бързи и се отскубнахме и от едните, и от другите. Все пак принудени бяхме на няколко пъти да сменим посоката и сред хаоса от острови делфиецът почти щеше да ни избяга.

— Той свива на изток — каза навархът, — не се насочва към Термия, а към Китноския риф.

Китноският риф беше група от мънички островчета, западно от Китнос. Кормчиите ги избягваха, защото плавателната ивица беше несигурна — осеяна с остри скали и изпълнена с коварни променливи водовъртежи. Китноският риф — сигурно това беше мястото на срещата, определено от Родопис във второто писмо. Но от кой ден беше писмото й, кой ден беше определила и колко време можеше да издържи на тия голи скали една жена?

Навархът ме погледна въпросително. Посочих на юг:

— Ще продължим към Термия.

Това беше единствената възможност, която все още имахме. За китноския риф бяхме закъснели с три часа. През тях Демонакс можеше да убива, да граби, да отвлича, да дави огромен бе броят на престъпленията, които бе в състояние да извърши. Но ако Родопис се беше върнала обратно на корабите, тогава аз щях да изпреваря Демонакс.

Скоро се спусна нощ. Луната, доста нараснала вече, обилно лееше светлина; нощта погълна само тъмното платно на делфийците.

Взирах се в закръгления, миловиден лунен лик, който след полунощ се извиси точно над нас. Гледах го и голяма, дълбока радост пееше в мен, радостта пред едно безбурно, светло, мирно бъдеще. Как се надвесваше луната, за да се потопи в морето през последните часове на нощта; как розовееше нейният лик, тъй нежен и женствен, с усмивка, в която се четеше копнение; какво сияние грееше наоколо й и стопляше всичко; струваше ми се, като че виждах Родопарион заспала, русата й коса разпиляна върху възглавница от вълни, очите затворени, бленуващ блян. А аз произнасях думите, които още никому не бях казвал: обичам те.

Четири часа цари пълен мрак, преди да настъпи бързото зазоряване.

— Луната ни позаблуди малко — усмихна се навархът. — Много на юг сме отишли.

Изказах надежда дано не сме изгубили преднината си.

— То не е толкова страшно — каза навархът. — Лошото е само, че на лунната светлина ние не можехме да виждаме него, той обаче ни е виждал.

Уплаших се. Нито за миг не ми беше хрумвало, че и Демонакс може да промени посоката.

С изгрева на слънцето Термия изплува пред нас. Островът се оказа по-голям, отколкото бях предполагал. Иззад него слънчевите лъчи бликаха сякаш направо от морето. Това ни пречеше да виждаме ясно.

— Къде е тайният залив на Формион?

Навархът се видя принуден да ме утеши:

— Трябва да заобиколим острова. Обикновено се заобикаля откъм север. Но понеже се отклонихме на юг, заобикаляме го сега от южната страна. Разликата не е голяма.

Никакъв кораб не се виждаше по вълните. Ликувах. Скоро слънцето остана встрани от нас, виждахме ясно очертанията на брега. Стигахме вече целта. Ето малкия залив, полускрит зад една скала, прилична на огромен, чер кремък.

През една цепнатина можахме да надзърнем в залива и слънчевата светлина ни помогна да открием четирите кораба: завързани с въжа плътно един до друг, те бяха добре защитени, почти неуязвими откъм морето.

Утринен хлад, утринна тишина се бяха спуснали наоколо. Жива душа не се виждаше на борда. Ала още при първия си поглед натам зърнах на най-предния кораб светлата фигура. Платната се отпуснаха вяло, гребците превиха гърбове над веслата. С ритъма на тяхното гребане биеше и моето сърце. Приближавахме се бързо, бяхме вече близо, съвсем близо. Безстрастното ярко слънце извайваше красивия образ в гъстия, хладен въздух. Ето очите, топлота се излъчваше от тях, нищо, дори и слънцето не можеше да помрачи тяхното сияние. Челото, страните, умната голяма уста. Розовобял мрамор — ето моя акропол върху гладкия стълб на шията. Олицетворение на живота — тъй виждах любимата си, облегната на оградата на високия кораб. Зрелост на живота, станала нерушима чрез самия живот.

Виждах вече и изпълнената с копнение усмивка на обичта. Красивата, нежна трапчинка в бузите. Затърсих погледа. Чаках думата. Устата й беше полуразтворена. Цял живот не се бяхме намирали толкова близо един до друг.

След това ужасен изкрещях.

Моряците с усилие ме издигнаха нагоре. Никой не чуваше, никой не се притичваше на помощ. Корабът беше пуст. Красивите ръце се бяха вкопчили конвулсивно в оградата. Едва успяхме да ги отделим оттам. Под лявото рамо изящният египетски хитон се бе свлякъл малко надолу; там видях безпогрешно нанесената рана с кама. Държах в ръцете си труп.

Нийде не беше останала следа. Никой не беше чул нищо. Никаква лодка не се бе приближавала, никаква лодка не беше отплувала. Били съсредоточили корабния екипаж на двете триери до брега, защото само оттам можело да се очаква нападение. Родопис ли? Да, тя ходила някъде два дни, сетне пак се завърнала. Оттогава чакала някого — денем и нощем; не се отделяла от корабната ограда.

Коя бе тя? Какво бях представлявал за нея аз? Тая уста, как я бях обичал на Самос! Сега, макар и усмихната, тя бе безмълвна. Тая близост! Тоя въпрос, останал без отговор!

Непоносим за мене беше той.

Докато бързо гребяхме обратно, към Атина, спуснахме любимото красиво тяло в морето.

Море. Море. Морски мъртвешки саван.